От Москва до Варна, пътят на една рускиня до България

Своята история разказа за нас Елена Цветанова. 

Годината беше 1997-а, пролетта. Живеех и работех в Москва. Имах приятелка, която работеше в сферата на туризма. Един ден ми се обади с новината, че има чартър Москва – Варна специално за туристически фирми с цел опознаване на районите и ми предложи да се присъединя. Тъй като голяма част от таксата се поемаше от фирмата, екскурзията се оказа много изгодна, а и сезонът беше подходящ, съгласих се и тръгнахме заедно. Тя по работа, а аз за компания. 
Пристигайки на летището във Варна, докато се събирахме двете групи от руска и от българска страна, срещнах погледа на един „балкански субект“! По-късно се оказа, че той помага на свой колега, понеже говори перфектен руски, но е там почти толкова случайно, колкото и аз самата. Тогава си казах “какво хубаво момче” и нищо повече. 
Програмата ни беше доста разнообразна, посещавахме различни места и забележителности, пътувахме по цялото Черноморие. Около средата на престоя ни имахме организирана официална вечеря в един от хотелите във Варна. Там видях отново момчето от летището. Погледите ни се кръстосаха и този път се поздравихме. Запознахме се и подхванахме непринуден разговор. И двамата имахме усещането, че сме се открили взаимно. Както се казва, любовта пламна от пръв поглед.

Прекарахме остатъка от престоя ми в България заедно. Беше вълшебно. И като всяко нещо, което има начало, и на нашата екскурзия й дойде края. Отлетях обратно за моята страна.
Връзката ни продължи по единствения възможен начин към този момент – с безкрайни телефонни разговори! 

След няколко месеца моят принц дойде в Москва за 10 дни, след това аз отново се записах за екскурзия до Варна, изживяхме незабравими мигове, а през декември той си взе еднопосочен билет и пристигна окончателно при мен. 

МОСКВА

Живеехме заедно вече две години, когато  в един прекрасен ден с радост установихме, че очакваме бебе. За мен това щеше да бъде второ дете! Бях неописуемо щастлива. Но годината беше 2000 и за жалост по това време животът в Русия никак не беше спокоен. Столицата ни беше обект на чести терористични нападения. Имаше експлозии точно в района, в който живеехме и две от рухналите сгради бяха в близост до нас. Не знаехме кога и къде може да бъде следващият атентат. Живеех в постоянен стрес и изобщо не виждах как ще отглеждаме деца в такава обстановка. Получих фобия, имах усещането, че всеки момент нещо непоправимо лошо ще ни сполети, а в моето състояние това вече ставаше опасно за бременността ми и лекарите ни посъветваха да се преместим. Тогава взехме решение да живеем в България.

Когато дойдохме във Варна, бях в деветия месец. Родих втория си син тук. След мегаполиса, с който бях свикнала, аз самата в началото не знаех как ще живея в град, който с кола мога да обикаля за двайсет минути. Вече не бях на екскурзия и трябваше да започна да се уча да живея тук. Първите седем месеца ми бяха най-тежки. Повечето хора си мислят, че български и руски са близки езици, но не е така. Не разбирах нито дума и ми беше много трудно. Мъжът ми и неговото семейство говореха руски, но извън семейния кръг не можех да се справя. Живеех затворено и нямах контакти. Реших, че за да остана в България и да имам някаква кариера тук, трябва да започна да уча езика час по-скоро. 
Наред с езика привиквах и с манталитета на хората, храната – тук нямаше откъде да намеря любими мои храни, с които бях свикнала и ми липсваха. 

Свиквах с гларусите, които  ни будят сутрин рано …с целия ритъм на града, който занапред щеше да бъде мой дом. На пръв поглед двата народа имаме много общо, но погледнато в дълбочина, има и големи разлики. Моето най-силно желание беше да се адаптирам. За целта си търсех приятели предимно сред българи. Наоколо имаше и продължава да има много руснаци, но не исках да се ограничавам и да общувам само в емигрантска среда. Считах, че това е погрешно и за моя радост впоследствие се оказах права.

Сега, 16 години по-късно, аз се усещам българка. За мен в момента Варна и България са моя родина.

Когато гледаме футбол например и казвам ние – това сме ние, българите. Усещам се съвсем различна. Усвоила съм българския манталитет. Имам българско самосъзнание. 
Когато отида в Москва, не се чувствам комфортно. Москва е хаос, няма сигурност, там не мога да си пусна децата сами да отидат на училище или да излязат на разходка с приятели. Престъпността е много висока, човешкият живот не струва нищо. 

Хората тук ми се чудят как харесвам Варна повече от Москва, а приятелите ми от там, като не са познали досега спокойствието, недоумяват как съм се преместила и съм щастлива от това. Забелязах, обаче, че когато ни дойдат три-четири пъти на гости, спират да ми задават въпроса защо съм предпочела Варна. Нямат търпение да ни посетят отново!

Отношението на българите към руснаците е много добро. Чувствам се добре приета навсякъде. 

Действително първата работа, която започнах, беше в руска компания, но в момента работя в българска фирма, сред българи и не се усещам различна. Българинът като цяло е много толерантен. Аз не зная какво трябва да се случи, за да се афектира. Хората тук не са избухливи. В Москва в ресторантите нерядко стават скандали. И по улиците, и в магазините. Такова нещо тук не съм видяла. Възможно е стресът и динамиката на огромния град да определят и характера на хората, живеещи в него. Но във Варна животът като цяло е спокоен. Много ме е яд, че българите напускат това райско кътче. Хубавата България! 

Сградата на варненския театър е невероятна, толкова е кокетна, обичам това място. Но ми липсва руският балет…

ВАРНА

Първите ми години във Варна бяха наситени с много преживявания и емоции. Сега не обръщам толкова внимание на тези неща, но тогава бях истински вдъхновена. Част от милите ми спомени са например, когато с мъжа ми наехме първия ни апартамент в един от кварталите на града. 

В България вечер животът на хората протича на  терасата!  
Всички мои съседи имаха печки по балконите, на които готвеха, след което се сядаше, дрънчат чаши и едно веселие, един живот наставаше, гледах захласната. Все едно се бях озовала в друга галактика. Питах мъжа ми тези хора нямат ли си печки в кухнята?!? Имат, казва, но през лятото е така!

За първи път видях чушкопек! През есента цяла Варна мирише на печен пипер. Толкова е вкусно. Всички мои приятели, които са ми идвали на гости през годините, са си тръгнали за Москва с подарък от нас –  чушкопек. Много са доволни. 

Другото, което ме умиляваше, докато живеехме в блока, бяха отрязаните обувки за чехли, които неминуемо присъстваха пред повечето апартаменти. Оказа се, че това са чехли за изхвърляне на боклука и се обуваха върху терлик! Вече не виждам такива, а създаваха такъв уют... 

Щастлива съм, че съдбата ме срещна с мъжа на моя живот, привидно случайно, доведе ме тук и животът ми протича по начин, за който дори не съм си мечтала. Имам най-голямото богатство на света – семейството ми, приятелите, колегите, Варна… И вече съм една българка. От Москва.

Мариана Стойкова

Четете още Защо и къде понякога се губи човешкото у човека