Медицинска сестра - професия, за която трябва сърце

Избираме ли внимателно своята професия, съумяваме ли да предвидим и претеглим всички плюсове и минуси, преди да отдадем живота си на работата, или голяма част от негативите се проявяват на доста по-късен етап. Етап, в който вече не знаем какво бихме правили без същата тази, от една страна, изцеждаща силите ни, а, от друга, зареждаща ни и трудно заменима, нетърпима и обичана, на моменти вълнуваща и посвоему необходима… професия. И колко усилия са необходими на жена с нежна и дълбоко чувствителна душа, за да следва своя избор.

Героиня на този разказ е Стела Лазарова. Моряшка съпруга, която отлично знае да се справя с предизвикателствата на живота и семейството си сама. Тук ще разкажем за нейния професионален път на медицинска сестра, по-голяма част от който е извървяла в едно от най-тежките болнични отделения – реанимация.

Професия, която, ако не работиш със сърце, не можеш да практикуваш

 
Това са два паралелни свята. От едната страна е светът на болестите, на боледуващите и на страдащите, а от другата страна е светския живот. Двата свята почти не знаят един за друг. Боледуващите са изолирани от останалия свят, а останалият свят, докато не се докосне с лично преживяване или съпреживяване, няма как да разбере същността на агонията. 

Самите хора, които избират тази професия, са по-различни. Придобива се една обща възбудимост, породена от естеството на самата работа. И въпреки че всеки си изгражда някаква емоционална стена за собствена сигурност и си казва, че отива да си свърши добре работата и човекът да се почувства по-добре, не може.  Не може да не се съпреживява всичко онова, което изпитват пациентите. Затова и хората в реанимация изглеждат привидно по-малко чувствителни, защото единственият възможен начин за оцеляване са именно тези защитни стени, които всеки създава около себе си. Това е единственият възможен начин за оцеляване и съхраняване на психиката.

Прието е, че в интензивен сектор хората трябва да работят не повече от 10 години, след което да се насочат към по-лек сектор. Това е работа за по-млади хора, но с оглед на огромния дефицит от кадри, който имаме, работят много хора, които са и над 50 години. А отражението върху психиката се нанася постепенно и на пластове.

Голяма част от случаите ме докосват

 
Особено когато става въпрос за млади хора и деца, излизам от помещението и очите ми се насълзяват. Душата ми плаче. 
 

А наред с консултациите с психолог периодично всички се изследваме за хепатит, за ХИВ… Много пъти ни предупреждават да се пазим... Как да се предпазим?  Да, винаги слагаме ръкавици, но невинаги можем да сложим очила и пълно предпазно облекло. Вероятността от заразяване непрекъснато съществува. Няма човек, който да работи тази професия и да не се замисля за това. Имала съм случаи, когато влизайки у дома, от вратата си събличам дрехите и право в банята с надеждата, ако има нещо по мен, да го изчистя, за да предпазя семейството си, но истината е, че ако съм се заразила, няма как да се „измия“… В крайна сметка всеки си казва: „Някой те пази“. 

За съжаление, българите сме боледуваща нация. Почти няма семейство, което да не е докоснато по някакъв начин и от злокачествени заболявания. Ужасът е, че заболяванията поразяват и хора в най-ранна възраст. Тежко е, когато погледнеш човека и знаеш, че неговото време е премерено. Години наред вечер, когато си затварях очите, виждах умиращите очи на пациенти. Същите очи ме събуждаха и през нощта. 

Друг особено тежък е моментът с тежките изгаряния. Хора, които са тотално обезобразени и страдащи, когато огромна част от тялото им е засегнато. И когато си тръгна след такъв пациент, преди да стигна до дома си, има време, в което трябва да се отърся от преживяното и да премина към следващия момент, в който трябва да вляза у дома, да се усмихна на децата ми, да се усмихна на съпруга ми и да продължа деня. 

Колегите, с които работя, се раздават изключително много в своята професия. Когато се обадят за авария, всички екипи се събират за отрицателно време. Преди две години, когато беше терористичният акт в Бургас, от там позвъниха, че ще транспортират пациенти към Варна. На практика не ги транспортираха, но отделението веднага беше заредено и подготвено да приеме хората. Всички колеги, които не бяха на работа в  този ден, но бяха в града, обявиха готовност да се отзоват веднага, ако се наложи. За такава висока степен на съзнание говоря. И никой не го прави срещу заплащане. В нито един от случаите не става въпрос за очаквано възнаграждение. Дори не е и дълг, а по-скоро нещо съвсем нормално, което знаеш, че трябва да направиш. 

Разбира се, че както навсякъде и при нас има изключения. А тъжното в случая е, че се дава гласност именно по повод на тези изключения... 

Жените, които се занимават с тази професия, са много състрадателни

  
Момичетата, които работят около мен, са изключително интелигентни, четящи, ходещи на театър… те хранят душата си. Общото е, че всеки развива маниакалност на тема постоянно чистене и стерилност. Виждаш как някой си мие ръцете много повече, отколкото е прието за нормално, виждаш как тези хора обръщат внимание и на другите около тях относно чистотата на ръцете, хранене и т.н., и това е подсъзнателно и абсолютно неволно. 

Тази професия развива много и различни умения. Не става въпрос просто да поставиш една инжекция. Развиват се умения за сръчност, психология, комбинативно мислене. Когато видиш симптом, да знаеш как да сигнализираш на човека, който е отговорен за този пациент, абсолютна работа в екип. 

Чувайки само един монитор, променящ звука си, ти знаеш, че нещо се случва и отиваш веднага, за да хванеш аритмията, преглеждаш, обръщаш внимание, реагираш веднага, на момента. Много бързо трябва да се действа.

Спомням си един пациент, който беше в много тежък посталкохолен делириум. Трябваше да му сменя банките, при което мъжът скочи, хвана статива, приклещи ме в ъгъла и започва да ме налага с него. Наложи се да викам за помощ, а в този момент в отделението бяхме само жени. Човекът освен буен беше и доста едър и никой не можеше да го доближи. След такива случаи, в които пациентите халюцинират и стават агресивни, се прибирам и с някоя и друга синина, освен всичко останало.

Професията ни няма аналог

 
Спомням си също една санитарка в отделението, която цял живот преди това беше работила като камериерка. Дойде в реанимация и работеше с цялото си същество. Няма да забравя как след едно много тежко дежурство ми каза: „Стели, аз намерих тук моето място“. Жената на 50 години беше открила призванието си. Предпочиташе да обслужва болни, вместо да сгъва завивки. 

Аз за себе си в интензивно отделение достигнах прага на възможностите си. Бях достигнала до етап, в който всяка вечер, 

когато си тръгвах от работа и пътувах с колата си към дома, усещах как сълзите се стичат по лицето ми… 

Тогава взех решението – едно от най-трудните ми решения. Време беше да се преместя. Усещах, че не съм пълноценна за себе си и за близките си. От умората и от всичко преживяно…

Преместих се и в началото си мислех, че съм направила най-голямата грешка в живота си. Не мога да обясня какво те държи там…адреналинът, може би, или чувството, че в действителност всеки ден спасяваш човешки живот. 

В момента съм в ново отделение – гръдна хирургия – и изпитвам истинско удовлетворение  от това.

При тези пациенти виждам перспективата, да, те ще преживеят много, но ако следват стъпките, пред тях има живот.

Това в момента, в този етап от живота ми, е моята работа. Не искам да се връщам към онзи сектор, там достигнах своя предел. Тук намерих моето място, съобразено с възрастта ми. 

Има една тетрадка. За първи път ми прави впечатление, че в едно болнично отделение е възможно да има тетрадка за мнения. Тази тетрадка е изпълнена с реакции на пациенти, които са изключително доволни и благодарни. Такава дълбока човешка благодарност прелива от страниците на тази стопляща душите и сърцата ни тетрадка… Поне двама души седмично пишат там.

В тази професия има и голяма приемственост. И двамата ми родители са работили в сферата на медицината, а аз съм израснала с това. За мен цял живот е било нормално да се звънне на вратата и да дойде някой за превръзка, инжекция или да получи медицински съвет. В момента и у дома е така. 

Споделих веднъж по време на вечеря, че в кръвния център няма кръвна група АВ, която е една от най-редките, а две момчета бяха пострадали и едното от тях се нуждаеше от нея. Синът ми е от същата кръвна група. На следващия ден дойде при мен с бележката, че е дарил кръв за момчето. За тази приемственост говоря. Това у дома се приема за нещо напълно естествено. Хората, които упражняват тази професия, се чувстват длъжни да помагат. Ако не си създаден за тази работа, не можеш да я работиш. 

Това е професия, при която, ако не гориш, ако не ставаш сутрин с желание да отидеш на работа, не можеш да изкараш деня. Обичам работата си, обичам пациентите си. Всеки ден онова, което ме очаква, е различно. 
 

И си тръгвам  с приятното усещане за свършена работа. 

МАРИАНА СТОЙКОВА