Росен Гевшеков: Търсим комичното за отдушник

Дълга ми е кариерата и спомените са всякакви. От единия край, където са  отговорните неща (там са най-тежките, да не кажа трагични ситуации със загинали военнослужащи), та до другия, с комичните - започва своя разказ водолазът, кап. III ранг о.р. Росен Гевшеков. В школата за водолази стига до старши офицер в аварийно- спасителната служба.  За връзката си с морето още от дете той изтъква, че бил в трети клас, когато станал най-малкият участник в традиционния плувен маратон  “Варна - Галата”.

Наскоро имахме повод отново да се съберем всички водолази, служили в аварийно-спасителния отряд, разказва  Росен Гевшеков. - Както става винаги, тръгнаха спомените, кой за каквото се сети и само за комични ситуации. Тежките случаи във водолазното минало умишлено ги забравяме. Човек трябва да се зарежда с позитивна енергия. Иначе може да превърти в даден момент. Така е при нас и как да обясня защо?

Но първо да не пропусна един от комичните случаи с

показния мобилизационен сбор,

продължава Росен Гевшеков. Като новобранец във водолазната школа, бях  командир на разчет, ангажираха ме с неговото организиране. Понеже бяхме поделение отличник, отгоре дойде директивата ние да направим показния мобилизационен сбор пред цялото командване на тогавашния Варшавски договор. В школата при мобилизация стигахме до 60 водолази, повечето в ежедневието работеха на различни места. Естествено, имаше реална мобилизация на водолазите.  А това означава да вкараш в казармата едни цивилни хора, вече улегнали, глави на семейства, да ги облечеш във вмирисани на нафталин униформи, с обувки с втвърден гьон, да си въоръжиш с оръжие, каски и противогази. Те негодуваха, защото  при мобилизация на такъв сбор им плащаха стотинки, а иначе в работата си вземаха хубави пари, и сега тези 10 дни за тях бяха чиста загуба. Пък и храната мижава. Та много негодуваха и трябваше да съм буферът, за да ги накарам да маршируват пред сума ти генерали от Варшавския договор. В деня на самия сбор обаче стана истинско чудо, което ошашави присъстващите.  Всички тези малко разхайтени водолази, че и запасняците, за миг се бяха преобразили като с магическа пръчка и маршируваха със страхотен ентусиазъм. Какъв беше номерът? По него време водолазите имахме порцион и при всяко спускане от 1 час ни се полагаха по 100 г коняк (бяхме единствените в армията, на които официално се разрешава да пият в работно време). Малко преди деня на сбора така се случи, че главният технолог на винарната изба беше починал и склададжийката  на „Винпром”се обади, че имало залежали стотина бутилки „кондовски” коняк и ги продавали на цената на обикновения. А той  е като прочутия “Евксиняк”! Изпросих пари и веднага отидох с един камион да взема тези каси с коняк, който се оказа, че не си знае годините - тапите целите в плесен. За първи път пихме такова страхотно нещо! Жертвахме една каса с това бижу, имахме и шоколад, който също ни се полага, сложихме луканка и т.н. Стана много приятна маса. Отпуснахме напрежението. Беше три дни преди събитието. Разговорите станаха задушевни. Някъде към полунощ станах и тържествено обещах на всички, че никога повече няма да ги викаме на мобилизационни сборове, ако се представят, както трябва. Благодарение на това обещание стана чудото. Цирк! На уречения час базата се изпълни с генерали, адмирали и други с големите шапки. Седнаха на импровизираната сцена и представлението започна. От края на пирса  се зададе редицата на запасняците (цивилни някакви ). Напето всички набиваха крак с такъв ентусиазъм, че накара генералите да станат на крака. Сигурно ни взеха за онзи митичен прусак, възродил се в наше лице. Не знаеха истинската причина. Голям смях пада винаги, когато си го спомняме.

На другия край, както казах, са трагичните случаи. И които сами обясняват защо гледаме да ги заменяме с комичното в нашата работа.

Случи се на река Върбица

край Момчиловград на 12 декември 1990 г. През по-голямата част от годината тя е дълбока 20-30 см, обаче в края на ноември се изсипал голям дъжд, валяло цяла нощ и се вдигнало нивото й. Точно по това време 3 танка и 4 бронирани верижни машини МТЛБ трябва да я преминат през реката, за да отидат за стрелби на полигона. Водят ги двама млади лейтенанти, още неопитни, мислят, че лесно ще преминат през брода. Влизат, обаче водата висока, веригите на машините се въртят върху камъните, започват да се окопават и засядат. Пращат двама в казармата, за да извикат танкови влекачи да ги изтеглят. Екипажите на машините седнали отгоре пушат и чакат. Наблизо има въжен мост, минава старец по него и вика: ”Момчета, ще дойде висока приливна вълна, бягайте, ще стане голяма беля, преживявал съм го! ” А те: ”Спокойно, чичка, сега ще дойдат да ни изтеглят”. Когато чуват грохот и се обръщат, отгоре със страхотна скорост идва 5 метра висока приливна вълна. Те се чудят какво да правят. Някои скачат във водата и реката ги изхвърля на брега, оцеляват. Тези, които не могат да плуват, търсят спасение вътре в машините. Осем  момчета, един старшина и  двамата лейтенанти се удавиха. Представяш ли си, тези 35-тонни танкове бяха пометени от вълната 150-200 метра надолу, а МТЛБ-та - близо 1 км, направо се търкаляли.

Тогава ни вдигнаха по тревога. Първата група веднага замина с хеликоптер от база “Чайка”. Бях във втората група - въртяха ни по 40 и повече дни, защото издирването на загиналите момчета продължи до средата на януари. След ден, когато понамаляла водата, изтеглили танковете и МТЛБ-та. Хората ги нямало вътре. Когато отидохме втората група, трябваше да търсим загиналите войници. Вдигна се голям шум -

11 души да загинат в мирно време!

Бяха дошли родителите им. По него време бяха на мода екстрасенсите и всеки от тях водеше по един, за да покаже къде са телата на децата им. Бяха питали и Ванга, която им казала, че загиналите са на големия завой на реката. Ние непрекъснато търсим. Течението е още много силно и сме вързани с въже, за да не ни завлече. Ровим в храстите за някой закачен, мушкаме с шишове в наносите (геодезист беше направил сметка, че са довлечени над 2800 тона тиня, премесена с дървета, камъни, чакъл и пясък). Как ще ги намерим? Но не можем да се откажем заради родителите. Когато водата съвсем падна, започнахме да търсим в подмолите. Някои от тях се бяха образували под основите на стария джебелски мост, имаха дървени отбивачки, изострени като зъби от течението.

И там едва не загинах

Слизам в подмола и по закона на Мърфи въжето, за което съм вързан, се заклинва в дървените колове, а то служи за сигнализиране да ме изтеглят. Течението е силно, не мога сам да изляза, дърпам въжето, нищо, тръгвам нагоре по него и виждам какво е станало. Не мога да го извадя. Тогава се сгъвам на кълбо, защото съм с главата навътре, махам апарата от гърба си, хващам го под мишница, за да дишам, полека-лека стигам до ръба на подмола, който е като пещера. Хващам се с две ръце за него, в последния момент пускам апарата и се отблъсквам, претъркулвам се от другата страна и така успявам да изляза. Много ми помогна, че съм тренирал плуване дълги години.

Продължаваме да търсим, родителите вървят по брега през цялото време. Спираме се да видим дали някъде няма подмол и те започват да реват. Психически беше много натоварено. После месеци всички сънувахме реката и нейния ромон.

Но и там на помощ ни бяха комични ситуации, които

сами търсехме да ни разсмиват

на моменти, за да не превъртим от напрежението. Бяха паднали температурите под нулата, ръкавиците ни непрекъснато бяха мокри и се мажехме с финалгон или други загряващи вещества, за да се затоплят ръцете ни. Един колега, човешка работа, решил да отиде да се облекчи, обаче не може да се пипне. „Ау, пикай ми се!” Всички се кискаме. Гледаме му сеира, как ще се пипне с намазаната ръка. Един се беше опарил и вече знаехме...Търсехме всевъзможни отдушници. Тогава бяха излезли видеоплейърите и в барчето на Дома на народната армия, където спяхме, имаше един от тях, но само с една- единствена касета, филма с Шварценегер, Пришълеца. Вечерта не гледаме новините по телевизията, за да не се стягаме още повече, защото коментираха нашия случай. И си викаме: Искате ли да гледаме един филм? Кой филм, бе? Пришълеца, много готин, отдавна не сме го гледали. И всяка вечер гледаме пришълеца. Беше ни станало като ритуал за малко разпускане.

Ами другият комичен случай с циганина с колата!  Беше пак при един много сериозен случай, когато трябваше аварийно да запушим

взривения язовир “Чоба-5”

 Беше през 1993 г. Не можели да се разберат арендаторът на язовира и друг, който претендирал да го вземе, и оня, за да си отмъсти, взривил спирателния кран. Напорът на водата през тръбата е 850 метра в секунда и като бие в бетонната стена на кутията на крана, завихря се и  започва да  подкопава стената на язовира. Очакваше се до 12 часа да стигне критичната точка и язовирът да се скъса.

Спешно ни събират екип от школата и АСО и тръгваме пак с хеликоптер на база „Чайка”. Стигаме село Чоба и се чудим накъде да се отклоним. Язовирите са 5, виждат се 3 от тях, не знаем кой точно е проблемният “Чоба- 5”. В края на селото гледаме кошари и кацаме на полята край тях. Излиза един циганин чобанин, казваме му какво търсим. Той веднага го взе присърце и започна да ни обяснява по кои улици да минем, за да излезем на язовира. Абе, как с хеликоптер ще вървим по улиците! А той: Сега ще ви помогна, паля жигулата, карайте след мен! Представяш ли си с хеликоптер да летим след червеното му жигули по улиците!  Каква върхушка ще се вдигне от дим, патки и кокошки, ще стане втора трагедия.  Кара той, минаваме го, той спира, отваря вратата и вика: Давай, давай! После, като го разправяхме, голям смях падна. Но преди това да кажа и какво преживяхме на “Чоба-5”.

Наближаваше критичният момент

 за язовирната стена и спешно бяха започнали подготовка за евакуация на двете застрашени села под нея. Тръгнахме с гумена лодка и маркирахме шахтата. Скоростта на водата голяма и водолазите бяхме вързани през гърдите с  въже за лодката. А самата лодка беше вързана за брега. По едно време маркерът изчезна, засмукан от силното течение. Оставаха само 4 часа, напрежението голямо! Нямахме никакви средства, с които да запушим шахтата с взривения спирателен кран. Отново маркирахме шахтата и спуснаха два чувала с пясък и баластра. Никакъв ефект! Чувалите така  се пръснаха, че камъчетата зачаткаха като картечница. В това време пристигна подкрепление от още водолази. Успяхме да подготвим 24 чувала, хвърлихме ги едновременно и накрая проблемът беше решен.

И тук стана пак нещо комично. Бяха се насъбрали много журналисти и за да не ни пречат, накарахме командира на спомагателния дивизион да им даде интервю. Предстоеше да се пенсионира и беше дошъл да види какво правим. В това време пристигна камион с барокамера (за всеки случай), дойде и един кран. Те ги видели и на другия ден четем във вестника: ”Военните водолази с кран и барокамера запушиха “Чоба-5”. Дълго време после ни викаха - ето, барокамерата и кранът идват. И се смеехме.

А можеш ли да си представиш психическото натоварване, какво е да чакаш всеки момент да пипнеш с ръцете си

детски труп под водата!...

Бяха се удавили две деца от Казашко и ни изпратиха да ги търсим. Нулева видимост във водата и опъваме въжета, движим се между тях и опипваме с ръце. Тогава пак една седмица го сънувах. Липованците бяха пуснали големи гуми с въжета на дъното и така ловяха кая. Един от младите ни водолази, като опипва дъното, хваща една от тях с ръкавиците си, изскача ужасен и започва да повръща.

Наистина, ако не се шегуваме, може да стане много лошо. Затова ни и пенсионират толкова рано - след 10 години, като военен водолаз имаш право на пенсия. Имаме някои, които се пенсионираха на 32 години. Един от тях се записва задочник във ВИНС и като подава молбата си за професия, писал пенсионер. Деканът я беше скъсал, защото мислел, че му се подиграва. На 32 години пенсионер! Но така е. Сума ти време се смяхме с пенсионера. 

СТЕФАН ДЕНКОВ