Варна беше на косъм от огромен взрив
За пътя от детското любопитство и вироглавство до спасител на море разказва морският офицер от резерва, сега зам.-председател на Българската доброволческа организация за търсене и спасяване на море (BULSAR) кап. I ранг о.р. Георги Георгиев
Публикувана: 24 Jan 2018 | 9:21
Кап. I ранг о.р. Георги Георгиев

Първите стъпки на моряк направих като кораборушител, а станах корабоводител, корабоспасител- така e при мен, разказва о.р.кап. I ранг Георги Георгиев. Той е започнал с много перипетии от възможно най-ниското стъпало, матрос, стига до командир на 18-и дивизион във ВМС, помощник- капитан на търговски кораби, а в момента е зам.-председател на Българската доброволческа организация за търсене и спасяване на море (BULSAR).  Кап. Георгиев е носител на почетния знак с лента на кмета на община Варна, с който е награден като бивш командир на противопожарен катер от състава на ВМС за  „проявен висок професионализъм, себеотрицание и жертвоготовност при потушаване на пожара на танкер “Ерма” на 24 юни 1977 г. и за приноса му за спасяване на Варна и варненци от тежка катастрофа”. Той обаче не се взема за герой - просто си свършил работата, която умее най- добре.

 

Бил съм 4-5-годишен, когато починала майка, и за мен повече се грижеше дядо ми, продължава кап. Георгиев. Беше рибар на Дуранкулашкото езеро и всяка сутрин ме вземаше със себе си на лодката за риба. Живя до 90 години.

 

Бях любопитен и доста вироглав

И когато станах ученик в Шабла, баща ми се стараеше да не ме оставя да скучая през лятото, за да не правя щуротии. По него време (голямата зима на 1963 г.) морето изхвърли пред Шабла стария италиански кораб „Аяче Примо”. Същия ден потъна с целия си екипаж и нашият кораб „Галата” пред Балчик. Баща ми имаше един приятел, бай Ламби Ментата, който се беше заел да нареже на скрап „Аяче Примо”, и го придума да ме вземе за помощник, момче за всичко. Цяло лято бях с него в морето. Така по един не много стандартен начин от малък ми се изгради ясното виждане  какво представлява един кораб. И като го видиш какво представлява, после по-лесно  можеш да го изграждаш, да го управляваш, да го спасяваш, каквато се оказа житейската ми съдба. Трябва да го пипнеш, за да разбереш.

 

На десет години имах следния случай. Ходихме на езерото край Шабла, валеше дъжд и се прибираме целите във вода, минахме край  метални електрически стълбове с опънати много големи проводници (далекопровод). Виждал съм жици, но тези бяха много дебели, и ми стана интересно как са изолирани? Исках да видя и  се покатерих догоре. Ударих с юмрук изолаторната чашка, после посегнах с два пръста към проводника, за да видя изолацията му. И отгоре - долу на земята. Колко волта ли? 20 000. Голям късмет, че съм бил целият мокър, за да не изгоря. Защото електричеството върви по пътя на най-малкото съпротивление, където е най-мокро. Иначе съм щял да се изпържа. Както казах, хем любопитен, хем вироглав.

 

Много са историите ми и после в Техникума по корабостроене и корабоплаване. По него време той беше особено престижен, с прекрасни преподаватели - имена легенди, и от него излизаха много добре подготвени морски кадри. Бях

 

надъхан с много хъс да стана моряк

Всяка година имаше практическо обучение на кораби. През зимната ваканция, преди да завърша четвърти курс,  не ме свърташе на едно място и реших  да направя един рейс в БМФ. Тогава можеше, защото имах вече правоспособност  корабен кърмчия (рулеви). Срещу Нова година се качих на рудовоза „Андромеда” за 2-3 рейса до Жданов (сега Мариупол). Тръгнахме от Варна под командването на кап. Васил Кушев, смени го кап. Андрей Жеков, една легенда, старпом беше Иван Воински, също голямо име, станахме добри приятели, после на неговото място дойде к.д.п. Никола Левенов... Спирам дотук с имената.

 

Достатъчно е да кажа за кап. Левенов,

невероятна личност от океанския риболов! Бяхме много добри приятели. На неговото името (Levenov Point) е кръстен скалистият морски нос на остров Брабант, архипелаг Палмър, Антарктика. (Виж „На капитанския мостик” – “Името на варненски капитан увековечено на Антарктика”, в. „Черно море” от 7 октомври 2015 г.)  Той е българският капитан, арестуван от военната хунта в Аржентина, който успя сам да измъкне кораба си и цялата риболовна флотилия. Разправял ми го е лично кап. Левенов.

 

И така, тръгнахме на 30 декември с „Андромеда”и на следващия ден към 15 часа спряхме в леда по средата на Азовско море. Нямаше проблем, бяхме се заредили, за да празнуваме Нова година. Обаче от пристанището бързо реагираха и изпратиха ледоразбивач, който прокара канал за образувалия се керван кораби след нас. Тръгнахме към Мариупол. Падна невероятна мъгла, не виждахме влекача пред нас. Стана 20 часа, бяхме на мостика  заедно с двамата техни пилоти. Попитах, кога ще влезем? А те: „Вече сме в пристанището”. Действително, на 30-40 м от левия борд прозираха светлините на кея. Празнувахме в техния интерклуб. На следващия ден бях дежурен вахтен на трапа. Тъкмо застъпвам в 12 часа през нощта и идва моят съквартирант по каюта Васил Банчев, отивал в града и ме кани: ”Хайде да ходим при момичетата!” “Ама как, вахтен съм?” “Дай някой да те смени.” Няма кой. Отива при дежурния помощник, старпома Воински, бяха набори и добри приятели. Приказва с него и оня идва: ”Пишлеме, давай лентата и заминавай!” Той остана като дежурен помощник и вахтен на трапа. Голям мъж! Вдигнахме се и ходихме, където ходихме, имаше една компаньонка Лили Иванова, на вид копие на нашата певица, прибрахме се рано сутринта. Някъде към 2 часа през нощта ще тръгваме обратно за Варна. Дойде контролата и влизайки в офицерския салет, за да провери списъка на екипажа, старпомът ме посочи и каза:”Ти ще бъдеш трети помощник!”. Викам: „Ама защо си правиш майтап?”. А той се обръща към кап. Андрей Жеков: „Кажете му, не ми вярва”. „Да, ти ще бъдеш трети помощник!” Без да ми обясняват каквото и да било. Няма накъде, заповед на капитана, трябва да се изпълнява. После разбрах, че на третия помощник му настъпили пижамата, където спал в града, и не дошъл за заминаването на кораба. И така един семестър, преди да завърша техникума,

 

от кърмчия  станах трети помощник- капитан

Така се научих да пиша на машина. Екипажният списък трябваше да се направи в 12 екземпляра, без нито една грешка. Общо 30 човека. Добре, че имаше дебел топ формулярни листи, колко пъти сбърквах и започвах пак, няма да казвам. Както и да е, пристигнахме във Варна и исках да сляза, защото ваканцията свърши. В онези години нямаше достатъчно помощник-капитани и кърмчии. Натиснаха ме да направя още един-два рейса като помощник-капитан. Кап. Андрей Жеков  с помполита  написаха благодарствено писмо до директора на техникума, че от там излизали толкова добре подготвени  кадри. Тогава моето поведение беше 5, вместо отлично 6. Като пушиш цигари, така се случва. И си казах - сега с това благодарствено писмо ще ми вдигнат поведението, за да мога да се дипломирам. На следващия рейс децата на старпома Воински се бяха разболели, смени го Левенов. Направих още два рейса . Върнах се в техникума, обаче въпреки благодарственото писмо не бързаха да ми вдигнат поведението. Имало още време до държавните изпити. А без отличен 6 не можех да се явя на тях и да се дипломирам. Както и да е. Дойде април, когато беше последната 30-дневна обща практика с кораба „Г. Димитров”. Накрая бяхме в Одеса, празнувахме в интерклуба и към 22 часа трябваше да се прибираме. Обаче в това време пристигна нашият пътнически кораб „Д. Благоев”. С третия му помощник-капитан бяхме добри приятели, имаше една помощник- готвачка Ленчето, с която горе-долу се познавахме, и тъкмо когато ставахме, те дойдоха в интерклуба. Моите съвипускници подканят да тръгваме. Казвам: ”Не, ние с Ленчето ще ходим на кино”. Стана така, че се върнах на кораба към 4 часа сутринта. Двамата ни ръководители стояха будни и ме чакаха.

 

Нарушението не беше малко

Прибрахме се във Варна и веднага беше решено - семестриално завършил, обаче с поведение, което вместо да стане 6, се намалява с още една единица - на 4, и като резултат отлагане на държавните изпити с три сесии. Година и половина! Срам ме беше да се върна без диплом при баща си в Шабла. И докато чаках да вляза в казармата, реших пак да плавам. Отидох в БМФ и ме качиха като кърмчия на параход  „Витоша”. Карахме тор от Иличовск до Варна и Балчик. Между рейсовете по средата на лятото ме срещна преподавателят ни по астрономия, кап. Петров, който ми съобщи, че отново ще ми разглеждат поведението, и да се явя в пълна униформа, късо подстриган. Имах шанс до есента да се явя на държавните изпити. „Витоша” беше застанал на 13-о място на кея във Варна, но се оказа, че ще разтоварваме в Балчик.  На кораба по принцип яденето и пиенето беше кой колкото иска. Капитан беше Йордан Йорданов - Муйко. На нашия готвач викаха Иван Мръсното. За обяд имаше пържоли, хапнахме по една с моя съквартирант Тошко и поискахме още по половинка. Готвачът отговори: ”Няма”. А бяхме видели как сложи 5-6 пържоли в една фасада от мляко и я прибра във фурната, след което заключи камбуза и отиде да спи. Хвана ме яд. Като по-дребен през светлика влязох в камбуза, подадох фасадата с пържоли на Тошко, хапнахме по една и върнахме обратно останалите . Излязохме да пием по бира, докато дойде време за тръгване. Както се казва, кораб тръгва без котва, но без курва не тръгва. Когато се върнахме, още с качването боцманът ми каза:

 

„Капитанът те вика, дето сте му изяли пържолите”

Той стои, подпрян на кърмата, готвачът му нарязал ордьовър от малко сирене, малко салам, такива работи. И ме гледа накриво: „Е, какво, ще ям сега ордьоври!”. Като дойде ред да слизам, за да имам време да се подготвя за държавните изпити, капитанът каза: ”Ще слезеш, ако ти пратят смяна от параходството”. И хайде още един рейс. Както и да е, на 15 август успяха да ми пратят смяна, първият изпит беше на 3 септември. Какво учих, какво правих, не знам, успях да взема и деветте изпита, дипломирах се, но вече беше късно за кандидатстване в Морското училище. И така през есента на 1971 г. с песен в казармата, по желание 3 години моряк. Тогава за втори път във ВВМУ откриваха школа за запасни морски офицери. След една година я завърших като първенец на випуска, можех да избирам и реших да служа на базовия буксир „Юпитер”, флагман на аварийно-спасителния отряд, и на 18-и дивизион кораби със спомагателно предназначение (ОХРа). Така от ноември 1972 г. вече бях помощник- командир на този кораб, а на следващата година станах и младши лейтенант. В края на службата приех да остана като офицер, тогава все още със средно образование, за да мога задочно да уча в Морското училище. Назначиха ме командир на легендарния буксир „Хр. Ботев” (участвал в миночистенето на Дунав по време на войната, единственият, който още плава и който е участвал на Парада на победата, носител на медал).  Една година го командвах, но когато влязох задочно във ВВМУ, за да имам повече време да уча, през 1975 г. се върнах на „Юпитер”, а от следващата година поех командването на противопожарния кораб  в същия аварийно-спасителен отряд и дивизион. Командвах го до 1980 г. и спасявах не един или два потъващи рибарски кораба, гасих пожари на брега и в море. Много са случаите за разправяне, но има един, който не мога да пропусна - гасенето на пожара на нашия танкер „Ерма”.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

 

Четете още Гасенето на пожара на танкер „Ерма”

Коментари ( 0 )