Гасенето на пожара на танкер „Ерма”

Много са случаите за разправяне, но има един, който не мога да пропусна - гасенето на пожара на нашия танкер „Ерма” през 1977 г. Като страшен инцидент някои го свързват с пожара на пълния с бомби и бензин „Мария Луиза” в Пирея през 1942 г.

Кап. I ранг о.р. Георги  Георгиев

Беше следобед на 23 юни, когато в пристанище Варна се запали танкер „Ерма”. С моя кораб бяхме на учение  и плавахме към пристанището, когато получих спешно заповед от командира на бригадата - незабавно се прибирай, подготви се за гасенето на пожар! Още с подхождането към Варна видяхме дима, всичко очаквахме, но не и горящ танкер. Нямах време да разсъждавам, заповядаха ми да застана на десния му борд. Той се оказа от страна, където има много камъни, успях да се навра. „Ерма” бе вързан на кея на първо горивно място, което е в стария  канал (сега  на Острова). Започваме да гасим, като подаваме две линии с вода и с пенообразувател. В това време почват взривовете на газове в кърмовото помпено и машинното отделение. Там се развива пожарът. Голям шанс, че се оказват разтоварени само танковете пред средната надстройка и че вятърът е от изток, тоест от носа. От страната на пожара са само пълните танкове с мазут (тежко гориво). Наистина голям шанс, защото, ако са празни, стига една искра, за да гръмнат газовете в тях. При взривовете по палубата на кораба почват да ни валят осколки. Нещо невероятно! После ги чистим с лопатата. Взели сме един матрос от рейдовия пост, горкият така се е изплашил, че се затворил в галюна  (тоалетната). От взривовете на кърмата ни вертикално пада една врата от помпеното отделение на „Ерма”, горе- долу 3 на 4 метра, и като с огромен нож отсича леерите до палубата .

През това време във Варна

вече е обявена евакуация

на крайбрежната част. Започва извеждането на корабите от пристанището. Очаква се огромен взрив. Опитват се да прережат котвените вериги на горящия танкер, за да го изведат навътре в морето, не успяват, тъй като пожарът в един момент става неуправляем. Към 20-21 часа получаваме команда всички да излезем на рейда. Между другото, говоря за моя кораб, но наред с него много държа да бъде подчертано участието и на базовия буксир „Юпитер” с командир ст. лейтенант Стоянов, механик ст. лейтенант Николай Славов, пом.-командир лейтенант Гриша Георгиев, механика на пожарния лейт. Симо Стойков. Към тях и целия им екипаж признанието на обществото остана в дълг. „Юпитер” незаслужено е премълчаван, въпреки че бе един от първите, които започнаха да гасят. Странно, защо е забравено?...Та заповядват ни да напуснем веднага. Наблизо има около 50 000 тона суров петрол. Извеждат всички кораби от пристанището, но без един, който се оказва, че трябва да мине на 20 метра от гърмящия „Ерма”, а това е танкер, пълен с 3000 т бензин, и нещо да падне на палубата му, всичко свършва. Затова решават да не го изведат. Пък и няма къде в канала, защото от другата му страна е старият Аспарухов мост. Стоим до нула часа в залива и чакаме нова заповед. По него време пристига ген. Дончев - лека му пръст!, началник на противопожарната охрана, лично го познавах, невероятен човек. Той поема командването   заедно с кап. Никифор Герчев. С плаващите кранове, натоварени с противопожарни коли с пенообразувател, застават на борда му да гасят. На моя кораб и на „Юпитер” заповядват да застанем на левия борд на „Ерма”. Отново осигуряваме гасенето, като подаваме пенообразувател. Посред нощите е, танкерът продължава да гърми. Идват и други буксири, които  охлаждат мястото на пожара. Сега ще кажа за нещо, което не съм видял с очите си, но добре го знам.

Оказва се, че 

пожарът е станал нещо като нафтова печка

Ние гасим, обаче отгоре разходна цистерна с дизелово гориво е спукана, от пукнатината тече нафта в огъня и го поддържа. Решението е на кап. Никифор Герчев (един от стълбовете на морското ни спасяване) - на двамата водолази, Пламен Димов и Веско Димов също от дивизиона се пада с хвърления чоп  да влязат в пълната с нафта цистерна, за да запушат пробойната. И тези момчета все още нямат признанието, което през 2010 г. получих от общината с награждаването ми с почетния знак с лента на кмета. От водолазните им костюми после нищо не ставаше от нафтата, но успяха от един път да свършат работата. Някъде след 16 ч.  на следващия ден пожарът вече е загасен. 

Всички си отдъхнахме и се прибрахме. Стана обаче нещо, което малко хора знаят - че танкерът се запали още веднъж. Беше ми заповядано  да остана дежурен на пожара, за да не допусна повторното му разгаряне. Трябваше да наблюдаваме температурата на нагрятата вътре в машинното отделение течност от вода, масла, нафта да не се пробие възглавницата от пяна върху нея. Тя се разрушава от високата температура и може да се получи повторно запалване. Така и стана. Слава Богу, бяхме на местата си и веднага реагирахме, всички шлангове бяха разставени, пуснахме помпите и почнахме да наслагваме още пяна. Наложи се да останем още един ден, беше лято и нагретият корпус, пълен с течност, трудно изстиваше. 

Накрая ми разрешиха да се прибирам. 

Не бях спал  30-40 часа, 

останал без глас, защото в цялата шумотевица, взривове трябваше да бъда сигурен, че ме чуват и изпълняват всички команди. Едва шептях, когато слязох от кораба. И като се прибрах вкъщи (живеех на квартира  на тавана на кино „Корабостроител”), първата ми работа беше да се наспя. Тъкмо съм заспал и в един момент, някъде към 21-22 ч., чувам страшна пукотевица, гърмежи. Първата ми мисъл беше - леле, не може да бъде! Какво стана?!  А то се оказа, че имало някакъв празник и правят заря. Макар че нямах глас, що „благославяне” беше, няма да казвам!

Дали съм съзнавал, че рискувам живота си? Изобщо! Пък и не ми беше първият случай да рискувам. Споменах, че преди това бях на легендарния буксир „Хр. Ботев”. Дълъг е  20-22 метра и около 70 тона, а се наложи при 5 бала вълна да влача с 1000 м буксирно въже мишената, за да стрелят по нея. Изпитваха бригадата ракетни и торпедни катери Созопол за отлична бригада на Варшавския договор. Когато излязох в 4-5 ч., вълната стана 5 бала. Корабчето се мяташе като  треска, но изпълнявахме задачата. В един момент ръководството на учението заповядаха на катерите да се приберат. За мен, струва ми се, че забравиха. Какво се случи? Скъса се буксирът, наложи се на 5 бала вълна да подхождам. Няма да казвам какво ставаше. Втори път се скъса, отново успях да я взема на буксир. Докладвах и ми заповядаха да се прибирам. След като се оправи времето, отново излязохме, свършиха стрелбите. С началник-щаба  на бригадата се познавахме още когато бях пом.-командир на „Юпитер”. Идва той  при мен и казва, че трябва да има 

най-малко 4 пробойни в мишената 

за отличната оценка на Варшавския договор. Подхождаме към Созопол и прибираме мишената. Гледам я, девствена отвсякъде. Казвам на боцмана: „Вземай канджата, 5 пробойни трябва да има”. Прибираме се, идват командирите на  катерите, гледат мишената недоволни: ”А, само 5 пробойни? Трябваше да са повече!”. Стана ми смешно. Дори не ми мина през ума какво можеше да се случи с нас при такава вълна. После го мислиш. 

През 2001 г. се пенсионирах по мое желание като командир на дивизиона. Плавах малко като капитан в ПЧМВ и от 2003 г. съм в BULSAR - навремето започнах на аварийно-спасителен кораб, сега пак се занимавам със спасяване на море. Винаги съм се стремил да правя това, което знам, че умея най-добре. Иначе е имитация на живот. Всеки има своята житейска философия,  моята е да помагам на хората в беда. Носи ми голямо удовлетворение. Стремя се да помагам и на младите колеги, решили да се посветят на морето. Както мен са учили, така гледам и аз сега да споделям своя опит и знания за тяхното успешно изграждане. Много имам още да разказвам, но следващия път...

СТЕФАН ДЕНКОВ

Четете още Варна беше на косъм от огромен взрив