Кап. II ранг (о.р.) Гриша Георгиев: Участвах в неща, за които други не са и чували

Кап. II ранг (о.р.) Гриша Георгиев

Не знам проклятие или благословия ли е животът на човек да минава в епицентъра на екстремни събития. Само той може да каже. А животът на кап. II ранг (о.р.) Гриша Георгиев е точно такъв. Три години помощник-командир на буксира „Юпитер”, после 9 години негов командир, 12 години командир на аварийно-спасителния отряд към спомагателния дивизион на ВМС. Сега е пазач на фара на “Галата”.

Когато завърших Морското през 1976 г., честно казано, дори не бях  чувал за аварийно-спасителен отряд, за 18-и дивизион кораби със спомагателно предназначение (ОХРа), разказва Гриша Георгиев. Точно там ме разпределиха, помощник-командир на базовия буксир „Юпитер”. По него време корабът беше на среден ремонт в КРЗ „Флотски арсенал”. Целият изтърбушен, като го погледнах, си казах: ”Боже Господи, какво става тук, това само ли върви?” Като почнах да се запознавам с него, ми се изясни и работата. А тя бе все в лошо време  - тогава стават повечето аварии с кораби. Кой се ударил, на кой почнала да влиза вода или пък закъсал с двигателите, трябва да го буксираш. Случваше ми се да е в жестоко море, корабът получава до 45 градуса крен, загребва вода чак с горната палуба. И ти трябва да си вършиш работата. Бяхме единственият буксир във флота, фактически покривахме не само военните кораби, а и много други. Има един случай, който си остана

най-тежкият в цялата ми практика

Спасителният буксир „Юпитер”.

Още нямах една година като помощник- командир на „Юпитер”. Беше в края на юни 1977 г. Тогава участвахме в тактическо учение и всички военни кораби бяха навън, по някаква причина само ние бяхме още в базата. Спомням си много добре, вече се подготвяхме да тръгваме, беше някъде към 17,20 ч. и в този момент се чу взрив. Погледнах към кея от другата страна на канала, където е танкерът „Емра”, видях как над него се изви дим. Двама души изскочиха на палубата и хукнаха да бягат към носа на кораба, единият беше в бяло, навярно готвачът. Скочиха във водата. Всички се струпахме да гледаме какво става. Появиха се отделни пламъци. Нашият командир, старши лейтенант Стоян Темелков изтича към дежурната стая, за да иска по телефона разрешение да отидем да гасим пожара. Веднага се снехме. Когато пристигнахме, още нямаше други освен един портови буксир, който само обикаляше горящия танкер. Подходихме направо, застанахме на борда му, където е кърмовата надстройка.

Тук само ще вмъкна, че кап. Георги Георгиев правилно отбелязва в своя разказ, който прочетох с голям интерес (бел. ред. - виж „Варна беше на косъм от огромен взрив!” под рубриката „На капитанския мостик” във в. “Черно море” от 24 и 25 януари т.г.). Наистина, някак се забрави, че бяхме първите с „Юпитер”, които започнаха да гасят танкера.

В задълженията ми като помощник- командир влиза и това да бъда командир на аварийно-спасителната група на кораба. Още със заставането до „Ерма” пускаме оросителната система (използва се за защита от оръжия за масово поразяване) и целият ни кораб се обвива във водна мъгла. Имаме четири противопожарни ствола (оръдия) с мощни водни помпи. Също ги пускаме и охлаждаме с вода корпуса, палубата пред надстройката, откъдето излиза димът ( после разбрахме, че той идва от машинното отделение, където нещо са заварявали). Трябва да се прехвърлим на  „Ерма”, обаче на палубата няма жив човек, който да поеме въжетата, за да се привържем към борда. А има течение и не можем да се задържим на едно място. Двама от екипажа ни успяват да прескачат на танкера, подаваме едно, после второ въже и те ги закачат. Прехвърляме се на палубата, наоколо няма никой. Отварям вратата към машинното и един от нашата аварийно- спасителна група влиза със светлоотражателно облекло, за да разузнае. Вътре дим, не може да се диша. На един танкер какво друго да гори освен гориво, може да се гаси само с пяна. Имаме два пенообразувателя и ги пускаме, за да покрием горящата повърхност и така да лишим огъня от кислород, за да угасне. Затова пускаме човек вътре, подвеждаме му маркучите с пяна, а него обливаме с вода. В това време  с водни струи от противопожарните оръдия охлаждаме палубата и бордовете. По едно време си спомням, отивам на нашия мостик, за да опиша набързо във вахтения дневник какво правим, и виждам отгоре, че вече са дошли и други буксири.

Нашият механик кап. лейт. Славов (най-старши по звание от екипажа) беше много здрав мъж. Все го набеждаваха, че бил много строг, взискателен, не се усмихва на матросите. Той отговаряше: „Ако с усмивка двигателите ще тръгнат по-добре, мога и да се усмихвам”. Чешит! Но пък благодарение на него материалната част на кораба не отказа нито за миг и всички противопожарни съоръжения действаха безотказно през цялото време.

Бяхме млади и

никой не си даваше сметка за рисковете

Палубата на „Ерма” започна да пуши, дървената й настилка се накъдри от горещината. Някъде вечерта започнаха начесто взривове и ни разпоредиха всички да се евакуираме в морето. Отдалеко гледахме как надстройката на танкера свети, толкова се беше нагорещила. По едно време, докато чакахме евакуирани, механикът изрева, че пяната свършила. А имахме 6 тона. Оказа се, че нито един от портовите буксири не е оборудван с пенообразувател. Влязохме отново в базата, където докараха с камиони 30 варела с по 200 л.  Трябваше на ръка да зареждаме. Трудна работа, течността се разлива, палубата става хлъзгава като пързалка. Отидоха близо 3 часа. Върнаха ни да гасим пожара. Дойде 100-тонен плаващ кран с две пожарни коли на борда, после още един и се редуваха. Организацията вече беше много  стегната, имаше координация между всички, които се включиха в гасенето. Ръководеше се от ген. Илия Дончев (лека му пръст!), началник на Националната противопожарна охрана, пристигнал специално за инцидента от София. Той много помогна за успешното гасене на танкера, който можеше да причини страхотни щети. В нашата аварийно-спасителна група имаше един дребничък матрос. Идва той при мен и вика: „Там един чичка на палубата, не го знам какъв е, ама му казах да се маха!” А това бил генералът, облякъл противопожарно облекло. Така се разминахме на борда на танкера, без да се запозная с него. Жалко!

Още един жесток инцидент

се случи все в рамките на тези първоначални години и нещо на моята служба. На 7 ноември 1978 г. се обърна понтонният мост в Белослав. Този ден имаше събор в града, дошли бяха стотици гости от района. Привечер хората на тълпи тръгнали да се прибират през дългия 150 метра понтонен мост, който не издържал и се обърнал. Много мъже, жени, деца се изсипали в студената вода на канала. Когато стана тази трагедия, „Юпитер” беше на ремонт в Лъджата и стоях там на стража. Взехме един катер от завода и отидохме да помагаме. Страшна картина! Стоим с катерчето, много хора във водата. Нямаме кой знае с какво да ги вадим. Просто се бяхме качили няколко моряци и тръгнахме, без да знаем какво става. Имахме само една-две куки, с които се придърпва катера при заставане. Колко можем да извадим?! Изтегляме тези, които са най- близо до нас. Когато пристигнахме, в спасителната акция вече се бяха включили близкият ферибот, имаше катери...На другия ден пристигнаха водолазите, за да вадят труповете, затиснати под понтона. При тях е било най-ужасяващото. Понтонът имаше перила с предпазни мрежи, които след обръщането хванали в капан много хора.Чувах, че водолазите повръщали вътре в снаряжението си. Удавиха се 65 човека!...

150-МЕТРОВИЯТ ПОНТОНЕН МОСТ НА КАНАЛА В БЕЛОСЛАВ се преместваше с катер, когато минаваха кораби.

Имам още много случаи

На учението „Щит 82” беше цяла тридневна епопея, докато измъкна две изхвърлени баржи (десантни кораби) на брега в района на Крапец. По време на учението баржа остана с един двигател и за да не спират, ни наредиха да я вземем на буксир. После, когато стоварват десант, друга баржа скъсала котвената верига, прибоят я обърнал успоредно на брега и така останала. Пращат баржата, която бяхме взели на буксир да помогне. Тя обаче само с един двигател не може да маневрира, вятърът завърта и нея успоредно на брега и я изхвърля. Блъскане, чупене, страшна работа! В същия момент южно от тях, на втора десантна полоса, стана трети такъв случай. Пратихме малкия буксир „Хр. Ботев” да хване едната, която беше цялата помляна, издърпа я и тръгна да я кара за Варна. Останаха другите две баржи. Там е плитко, а ние газим 5 метра и застанахме на котва. Опитахме се с проволка , обаче кърмата на баржата зацепена за дъното и не може да мръдне. Както и да е, след много перипетии накрая успяхме.  Преместихме се да теглим другата, която стоеше зарязана до брега. Пуснахме водолаз да огледа отдолу, оказа се, че вече се беше образувал нанос от тиня и пясък. Мислим разни комбинации с въжета, проволки, с какво ли не. Спасително дело не се изучава в Морското училище, какво да се прави в една или друга ситуация, всичко научаваш сам от натрупания опит, прочетеното в литературата...Втората баржа много ни озори. Наложи се да викаме един трактор, да помага от брега, за да я завъртим. Обаче  трактористът страхлив, дадохме му спасителна жилетка. В един момент баржата рязко тръгна - не е кола, за да не може да даде стоп, и хайде тракторът във водата. Трактористът хукна да бяга.

Какво ли не е минавало през главата ми! Стреляли са по мен със снаряди, когато съм теглил мишена на ученията, пак там съм гледал как торпедо минава на метър под кораба ми.  Дали съм доволен, че така минава целият ми живот? Разбира се! Отначало по разпределение се оказах в тази работа с аварийното спасяване, но ако трябва сега да избирам, пак тя щеше да бъде. Защо ли? Не е работа като на други, само ”Строй се, преброй се!” За всичко, в което съм участвал, те само са чували. Ами не на всеки му се случва да буксира аварирал кораб, да гаси пожар, да вади потънал кораб, да спасява  хора... Така че изобщо не съжалявам. Радва ме това, че мога да правя неща, които стават за първи път, защото рисковите моменти не могат да се предвиждат. После, когато се прибера, чак тогава почвам да осмислям преживяното, ако не си намеря грешки, изведнъж усещам едно голямо удовлетворение. Не  е като да гледаш отстрани.

На танкера „Ерма” не бях сядал три денонощия. Накрая, когато тръгнах да се прибирам, приличах на сомнамбул. Помня, вървим заедно с механика, спираме се на гарата да пием кафе и чуваме хората да си говорят. Разправяха как бил дошъл някакъв румънски буксир, пуснал един газ и изгасил пожара.  Такива неща си говореха хората на брега...

Продължението очаквайте утре.

СТЕФАН ДЕНКОВ