Ева Георгиева: Морето ме ограби и много ми даде
Какво е да си моряшка жена, без да си по натура морска душа, разказва спътницата в живота на легендата сред моряци и ветроходци Иван Георгиев - Зъбата
Публикувана: 12 Sep 2018 | 9:08

За да разговарям този път с една моряшка жена „на капитанския мостик”,  ме провокира реплика на нейния син, изявения яхтсмен Калин Георгиев (виж „Морякът по душа не може да не е мечтател” във в. „Черно море” от 11 април т.г. ). Увлечен да разказва за своя баща Иван Георгиев – Зъбата - легенда сред моряците и ветроходците, по едно време той спря и подхвърли: „ Ама, забравяме за майка ми. Докато баща ми плава, тя сама ни отгледа, три момчета и всичките с морски души!”  


Ева Георгиева ме посреща на входната врата и сама уточнява: 


„Жената на Зъбата” 

Стаята в техния апартамент (мезонет) удивително напомня на капитански мостик - с вътрешни дървени стъпала към отделена, горна част, с перила от двете страни и горе като на старите ветроходи. Това чувство се подсилва от многобройните картини на морска тема, с които са изпълнени стените - всичките на моряка маринист Иван Георгиев - Зъбата.


Питам я, какво е да си моряшка жена? Просто съм като всички други жени - отвръща тя. - Въобще не го смятам за нещо извънредно. Гледам си работата. Давам си сметка, че съм имала период в живота, когато съм изтървала много филми, не съм успяла да прочета още няколко интересни книги, заради всекидневието сама да отгледам три деца и да ходя на работа. Изглежда съм била организиран човек, пък и като учителка, после преподавателка по руски език във ВИНС, имах цели свободни дни, а и децата не бяха злояди. Но това е минало, защо да се връщам към него? Не трябва така да се драматизират нещата. Просто го правиш, това е твоето семейство и то трябва да върви напред. Друго няма. Никога не съм се оплаквала, вайкала....А дали съм съжалявала, че съдбата ми е на моряшка жена, ли? Разбира се, че съм съжалявала. Само, че не в смисъл да оставя него и да си взема друг мъж. Ами, просто така, понякога ми е идвало много. ... А дали е можело да бъде по друг начин? Не. Това е начинът, това е моят живот. Друг не е могло и не може да бъде. 

 

Не, не съм влюбена в морето 

Това искам да ти кажа - изпреварва тя въпроса ми. Как ще го обичам морето, то ми отне Иван! Ако за нещо съм го ревнувала, то е било само от това море, в което беше влюбен. Ревнувах го, защото и през последните 10 години от живота си, вече слязъл от корабите, ставаше много рано, още спях, за да отиде в ателието си на седмия етаж в един блок близо до морето. Всеки ден пеш изкачваше стълбите, защото няма асансьор, и те му взеха здравето... Беше го избрал там нависоко, защото от горе виждаше на длан целия залив, морето и го рисуваше. Непрекъснато рисуваше и се връщаше късно вечер напълно изцеден (все пак беше на години!). Една сутрин пак излязъл много рано, трудно изкачвал стълбите, горе му се е случило нещо и издъхнал в ателието.


Има нещо, което смятам, че той съзнателно е направил. Иван Георгиев го срещнах в първата си зимна ваканция като студентка в Софийския университет, той беше курсант в Морското училище. Знаех, че е ветроходец и че рисува. Пишехме си като гаджета и той ми изпращаше едни съвсем мънички картинки, рисувал ги в клас, като ги закривал с ръка, приличаха на китайски миниатюри. След като завърши с отличие Морското, Иван не пожелал да придобие най-високата степен на главен механик с право за неограничен район на плаване. Отказал се, за да остане с по-ниската степен - за ограничения район на плаване. Така, вместо да го наемат на дългите линии за по 8-9 месеца, че и година, най-дългото му отсъствие като моряк беше 4 месеца и половина и можеше повече време да е при мен. Неговите плавания бяха само около Европа и Африка. Как да не оценя тази му постъпка!

 

 

ЕВА ГЕОРГИЕВА И ЗЪБАТА (ВЛЯВО), а до нея вдясно прославеният ветроходец Светлозар Тенев по време на вдигането на флага на „Калиакра” в Гданск. 

 


На Ваньо най-дългото отсъствие беше 9 месеца, когато строяха ”Калиакра” в Гданск, Полша. Двамата с Томата (бел. ред. - кап. Тома Томов) заедно го строяха. Разбрахме се да отида през последната седмица преди официалното вдигане на флага. Докато бях там, дори не видях очите му, толкова бяха заети с Томата около подготовката. Накрая имаше големи тържества. Там Иван направи и голяма изложба със свои картини. Той беше много горд с „Калиакра”. Обичаше да казва: „Имам пет деца - моите трима синове, яхтклуба (сега „Кап. Георги Георгиев”) и „Калиакра”.“ Тогава заедно с него и аз се

 

почувствах се много горда 

Този вид кораб, баркентина, е красив, много съразмерен, просто премислена работа. Ваньо и Томата бяха подобрили някои работи. На него аз съм спала първата нощ след вдигането на флага му. Това чувство, че всичко около теб е не само чисто, но и съвсем ново - нова покривка, нови чаршафи, нови салфетки...Всичко ново! Баркентината предлага някои удобства, но не и за курсантите, които спят в общо помещение на люлеещи се койки. Капитанът и главният механик обаче имат собствени кабини. Много тесни, вътре се побира едно легълце. Значи, за да можем да спим, използвахме възглавниците от съседната каюткомпания. Ех, „Калиакра“, „Калиакра“!...


Нищо не разбирам от ветроходи, освен два-три основни термина, не мога да изрека никакви премъдрости за тях. Само ми се струва, че е доста трудно да ги караш. Момчетата ми почнаха от съвсем малки на яхтите. Калин още не знаеше кое е ляво и дясно, а вече беше в яхтклуба. И тримата ми синове са запалени ветроходци,  за което заслугата е само на баща им.  За себе си лично съм чувствала, че морето ме ограбва, а на тях то даде много. Те са влюбени в морето. Най-големият, Боян, изкара като рулеви няколко години на „Калиакра”, другият Росен също е моряк, моторист на влекачите в пристанището, най-малкият, Калин, строи яхти....А аз стоят вкъщи да правя обедната манджа в неделя...


Искам да съм напълно откровена и ще ти кажа, че морето, както ме е ограбвало, в същото време е давало много и на мен. Обогатява душата ти. Сега не мога да претегля  кое е повечето, но не съм от ощетените.

 

И аз съм плавала с яхти 

и с кораби, на които е бил Иван. Най-дългото беше до Гърция. Много добре си спомням и рейса до Истанбул, влизахме в малки турски пристанища на Черно море. Много интересни места! На кораба усетих колко е организирано всичко. Задължително се спазва чинопочитанието към капитана, главния механик, когото наричат шефа. Храната е по часове. Когато влезеш в столовата, трябва да кажеш „Наздраве!”, като си тръгваш - пак „Наздраве!”. В свободното си време всеки се занимава с нещо свое. Иван  рисуваше в кабината едни малки формати.


Няма да забравя - една есен излизаме с две яхти десетина души, семейства с деца. Помня точната дата, 1 октомври, защото беше рожденият ден на едно от децата. Отиваме на едно място южно от Созопол. До него може да се отиде само по море. Ветроходците го знаят, казва се залива „Св. Парашкева”. Влизаме в него и стигаме дъното, където има малък плаж, от всички страни е зеленина, диво, като в джунгла. Първо трябва да почистим плажа, родителите на рожденичката изваждат едни страхотни паламуди. Времето е много хубаво. И паламуди печем, и супа ядем. Жестоко красиво нещо! Остава за цял живот. Малко са нещата, които наистина ярко остават. Беше чудно прекарване. Чудно! Защото този плаж е само твой. После през нощта, като духна, като се промени времето. Пак се качваме на яхтите и криво ляво се добираме до Созопол.


Един път бяхме пак в Созопол и познай кой дойде на яхтата? Онзи наш велик режисьор, той е от шоплука, Рангел Вълчанов - лека му пръст! Той е и най-великият разказвач, когото съм слушала. Значи, качи се на яхтата и неусетно стана един разговор. Само да го слушаш, може да ти говори с часове за нещо дребно на вид, например как е премел с метлата и пак ще ти бъде много интересно.


Този плаж на юг от Созопол се нарича Царският, много плитък, идеален за къпане на децата. Тръгваме за там семейно, с двете големи яхти, за които са вързали от най-малките лодки, клас „Оптимист”, детския. Те са само за едно дете, но могат да поберат и пет-шест човека, стига да стоят мирно и да внимават да не се заклати. С един такъв оптимист някой от мъжете ни закарва нас, жените. Казват ни - сега стойте тук на пясъка, печете се, ние ще приготвим обеда на яхтата и ще го донесем. И след време те пристигат със същия оптимист, носят тенджера със супа, някакво ястие, за да направим трапеза на плажа.  Хубави работи бяха! 


Когато Иван направи яхтклуба през 1974 г. и пристигнаха новите яхти, следващите години  се отдаде на състезателно ветроходство. Ходеха на егейските регати. За да се подготви за участие, минава почти месец тичане, след това още един месец го няма и докато се върне, лятото свършило. Аз съм в лятната учителска ваканция, а той заминава на егейската регата. Наистина, тогава 

 

много съм се сърдила 

и обиждала. Ветроходецът Мишо Мирев от екипажа с Ваньо се опитва да ме успокои: ”Ево, какво му се сърдиш сега, ма, голяма работа, че отива! Не се сърди, това не му действа добре”. Викам: „Докъде трае лошото настроение?” А той: „Ами до Галата”.  Ами, да. Тръгват с яхтата, поливат малко вино на Дядото (бога на морето) и тръгват надолу вече с напълно чиста съвест. А аз оставам през лятото да си гледам децата, къщата... Тези незабравими разходки с двете големи яхти „Андромеда“ и „Сириус“, за които ти разправях,  ги правехме, след като се върнеха от поредната регата, примерно в края на август. Не мога да кажа дали са стигали, за да му простя веднага. За разлика от мен той беше с много лек характер, избухне и след минути вече нищо му няма. На мен по-трудно ми минава, но го разбирах. Иван безкрайно обичаше морето и целият се раздаваше...Виж, тази картина на стената, която е от важните за него, нарича се ”Регата”. Беше си поставил като мисия с картините си да предаде на хората всичко морско, което знае. Морето му е истинско, лодките в него истински...Разправяше как след Девети, когато одържавяват всичко, на един рибар национализират гемията, той застава до нея на кея, стои там няколко дни и го намират умрял от мъка по нея. Толкова я е обичал! 


Иван много ми липсва. Може би най-много това, че той гледаше по-ведро на живота и с голям оптимизъм. Такъв беше. Кротко, с усмивка, без нахалство влизаше под кожата на хората. В един дългогодишен брак можете да се разбирате и без думи. 

 

Става някаква симбиоза - 

той взема нещо от мен, аз от него. Вътре съм в нещата, с които Ваньо живееше. По натура изобщо не съм морски човек. Разбираш ли? Обаче цялото ми семейство и преди всичко моят мъж, приятелите, обкръжението ни, всички са все морски хора. Така, че живея и аз в мирно съжителство и в любов. Това е моят живот на моряшка жена.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

Коментари ( 0 )