К.д.п. Владимир Коловски: В морето единствено ме е страх да не изляза от форма

Понякога си мисля, че корабът е някакъв вид спасение, което ме предпазва от грешките, които бих направил, ако не бях на борда му. Имам усещането, че с него сме като в симбиоза. Корабът носи бремето на своя товар, аз - своята отговорност за всичко, свързано с него. И тя не ми дава да се отпусна дори когато съм в пристанище - започва своя разказ „На капитанския мостик” к.д.п. Владимир Коловски.

В Мездра нямаме море, никой от моя род не е плавал - продължава той. - В девети клас гледах филм, в който се разказваше за руски кораб, посещаващ пристанище Лондон. Двама от моряците излизат на дискотека, единият се влюбва в местно момиче и т.н. Романтика!  Запали ме и си казах - искам да завърша и аз да стана моряк. Тогава още нищо не знаех за професията. Не осъзнавах, че медалът има две страни - от едната е нейният чар, който ме грабна, а от друга тежи бремето на голяма отговорност. 

Първоначалният чар на моряклъка 

се запази в мен и по време на кадетския ми рейс със стария кораб „Осогово”. Там срещнах много възрастни моряци, богати със своите истории и опит. Капитанът Генчо Генчев - голяма и обаятелна личност, беше далеч от техниката, караше кораба повече с вътрешните си сетива. В лошо време, застанал на мостика, сякаш само с поглед го водеше. Там имаше и един стар моторист, Барбата му викахме, който все ми повтаряше: „Момче, ти не си създаден за кораб. Много си добър по характер!“.  

Мисля, че донякъде е бил прав. Защото винаги съм се стремил на първо място да се държа човешки, въпреки корабната обстановка, която е далечна от човека. И сега ми е трудно от позицията на капитан да съвместявам добруването на екипажа със стриктните нареждания и политика на компанията. Виждам, че работя с хубави хора, не искам прекалено да ги натоварвам с педантични заповеди. Но, от друга страна, в характера ми е да държа винаги нещата под мой контрол. И много обичам да има ред, всичко да бъде на точно определеното си място. Забравен неизхвърлен пепелник, разхвърляни инструменти, объркани книжа, теч на масло в машината, страшно ме дразни. Често слизам да проверявам машинното отделение и като видя, че не всичко е наред, веднага искам да се оправи. Често пъти, ако мога, дори сам се хващам да го оправям. Това дразни механиците. Някои сигурно си мислят - този ми се меси в работата, защото има нещо против мен. Не! Просто искам всичко да е подредено, в хармония. В този смисъл съм труден капитан за екипажа. Но това е част от голямото чувство на отговорност за всичко на кораба. И най-вече за екипажа. Много бързо го осъзнах в  себе си още като трети помощник-капитан.

Докато съм жив, няма да забравя 

как станахме жертва на капитанско безхаберие, което можеше да завърши с фатален край. Беше голяма поука за мен. Карах първия си рейс като трети помощник-капитан на контейнеровоза „Ана Габриеле”. На третия ден от качването ми, без никакъв инструктаж, капитанът реши да прави учение „Човек зад борда“, и то в реални условия. Спря кораба насред морето и легна на дрейф с работеща машина (винт с регулируема стъпка). Докато винтът се въртеше така, ни нареди да спуснем дежурната гумена надуваема лодка. Този капитан беше известен с многото реални тренировки, които провеждаше. Предишен кораб му е потънал и иска хората му да бъдат тренирани да действат в реални рискови ситуации. Навярно го приема като отговорност за живота на екипажа. Да, но на практика необмислените му хаотични действия доведоха до пълна безотговорност. И от една безобидна реална ситуация сам изложи на опасност хората си.

Какво се случи ли? Имаше мъртво вълнение. С помощта на три широки колана, които завършваха в горната си част в рим, спуснахме гумената лодка, която беше с две гребла и извънбордов двигател. В нея бяхме тримата с боцмана и втория механик. След кратко търсене на „човека зад борд” и спасяването му аз насочих лодката обратно към кораба. С много усилия се приближих до него, закачих  рима за спускателната кука и дадох знак. От рязкото дърпане нагоре един от коланите се оплете, лодката се наклони силно на една страна и застана вертикално на морската повърхност. Боцманът и вторият механик се изсипаха във водата за по-малко от секунда. Аз успях инстинктивно да се вкопча с една ръка за коланите и да се задържа. И докато висях така, видях как водната струя от работещия винт помете и двамата далеч зад кърмата. Не помня как, но изведнъж паднах в лодката, която бяха спуснали отново на вода. През цялото време чувах капитана само да крещи: „О, курва! Какво стана? Курва!”. Започнах да осъзнавам по-добре ситуацията. Опитах се да запаля двигателя, но не успявах. Опитах отново и отново. След много безуспешни опити видях, че отивам назад. Корабният винт засмукваше лодката и 

вече си представях как ставам на кайма

Вдигнах глава, търсейки последна помощ. Изпаднах в панически страх. През това време ръката ми не спираше да дърпа шнура за палене на двигателя. В един момент, когато лодката вече се подмяташе от завихрената вода, двигателят изведнъж запали. Измъкнах се от опасната зона. Бях спасен! С още много премеждия, зловещата поява на черни перки, които взеха да кръжат около нас, накрая всички бяхме отново в лодката, а по-късно и на борда на кораба.

Ще ти призная нещо. Ако има нещо, от което да ме е страх, това е лошо време в морето, защото лесно хващам морска болест. И непрекъснато е в главата ми - ако ме хване, кой ще застане на мостика. Страшно е да излезеш от форма точно, когато трябва да носиш своята отговорност. За товара не се притеснявам толкова много, стига да не повлияе на устойчивостта на кораба. Той е застрахован и презастрахован, но виж, човешкият живот е незаменим, с нищо не можеш да го върнеш.

Мисля си за последния инцидент, който ме сполетя съвсем наскоро. Беше красноречива илюстрация на битието ми на мостика и ако го опиша, ще се получат 

„20 минути от деня на един капитан”

Наистина, всичко стана само за 20 минути. Застанахме на пристанището, маневрата приключи. Бяхме преживели буря в морето, чувствах се гроги от десетките заповеди по време на трудната маневра и реших да си почина в кабината. Беше средата на зимата. Вятърът духаше на пориви от север. Преди да легна, отново наредих на дежурния офицер да не забравя да държи под око швартовите въжета. 

Унесен в лек сън, чух телефона в кабината ми да звъни. Това става около 3 часа през нощта. Дежурният помощник-капитан ми докладва с разтреперан глас, успях само да разбера, че са се скъсали въжетата на кораба зад нас. Погледах през прозореца към десния борд и това, което видях, ме накара да остана намясто. Огромен корабен нос с изрисуван бял орел изпълваше рамките на филистрина ми. Черният му бак беше толкова близо, че орелът сякаш се бе отпечатал на стъклото. Грабнах радиостанцията и хукнах към мостика. Валеше силен дъжд и нищо не се виждаше през прозорците. Излязох на крилото. Тристаметровият контейнеровоз APL California, който пристигна 3 часа след нас, стоеше напряко, като изпълваше почти цялото пристанище. Приближаващият кораб бе неуправляем и дрейфаше под напора на силния вятър, задържан единствено за носовите си въжета. Носът му се доближи на метър от надстройката на кораба ми. Бакът му вече бе под мен. Видях как се вряза в четвърта палуба, точно под краката ми. Ударът беше бавен, съпроводен със силно скърцане и вибрации. Флашбордът на гиганта огъна ламарината и влезе метър навътре. Всичко това става за не повече от 30 секунди.

Свързах се по радиостанцията с капитана на пристанището и в нея чух отчаяните молби за помощ от отсрещния мостик. Стоях безпомощен - искаше ми се да избутам с голи ръце черния бак от чисто бялата надстройка на кораба ми, да изкрещя в лицето на своя колега от APL California, да изпсувам помощника му, който беше проспал вахтата си....Минута след удара контейнеровозът започна да се отдръпва, асистиран от портови влекач. 

Опасността сякаш беше приключила, 

когато започнахме оглед за течове и пробойни. Видимите щети бяха на четвърта палуба. Ударът беше в магазията зад капитанската кабина. Пробойната си я биваше, с размери два на четири метра. През нея се виждаме как APL California се швартоваше отново... Май се отървахме само с тази дупка! Бях очаквал най-лошия сценарий - пробойна под водолинията в машинното отделение. Продължавах да мисля над това и слязох за оглед на кабините на трета палуба. Вратата на тази под пробойната обаче се оказа заключена. Беше на кабината на единия от мотористите. Знам, че моряците винаги се заключват, когато спят, и започнах да чукам по вратата. Пълна тишина. За миг осъзнах, че може да е пробита и неговата кабина, а мотористът вътре да спи. Представих си непоправимото. Мислено се самообвиних, че на секундата не обявих обща тревога на борда на кораба и всички до един да излязат.  Майната й на дупката! Ами ако имаше човешка жертва?! Ужасен отворих вратата с мастър-ключа. Вътре лампите светеха. Нямаше никаква пробойна. Мотористът продължаваше да спи непробудно. Лежи, увил се през глава в дебелия юрган и нищо не беше чул от сблъсъка, който стана само на половин метър над главата му. Не можеш да си представиш каква тежест падна от раменете ми!...В този момент от машинното се показа главният механик. Той също нищо не разбрал и ме пита: ”Каква е тази патърдия посред нощите?”. Отвърнах му: „Вятър работа, шефе!”. Разбираш ли, аз вече бях напълно спокоен. А от началото на инцидента бяха изминали около 20 минути. Не преувеличавам нищо!

На всяко плаване винаги се случва по нещо извън рутинното всекидневие. Нещо, което те поставя да действаш в извънредна ситуация, експлозивно с цялото ти умение и опит. Много се притеснявах като млад помощник-капитан, а сега ми е напълно свободно. Обичам сам да се анализирам и ще ти кажа - за това ми помага двойственият живот, който се научих да водя. Да,

в мен съжителстват две страни

и много бързо сменям от едната в другата. Просто нямам нужда от адаптация. Така става и когато се прибера вкъщи след поредния тежък контракт. Чак жена ми го забелязва. 

Възниква кризисна ситуация, а аз съм спокоен. Нищо не трепва вътре в мен. Разбираш ли?  В повечето случаи, дори без да го съзнавам, някак вътре в себе си на мига вече знам как да реагирам и веднага да действам. Хем да се измъкна сух от ситуацията, хем хората ми на кораба да останат живи и здрави, хем да не навредя на компанията. Почти засядаме, блек-аут на кораба, той се носи като парче желязо към плитчините, а аз оставам съвсем спокоен (не го правя за пред екипажа). После сам се чудя на себе си. И продължавам да се чудя. Това е най-голямата изненада за мен самия. Оказва се, че има черта в моя характер, която не познавах досега. Така е, но искам да съм докрай искрен и ще добавя, че май невинаги се получава. Уви! Има и случаи, които ме оставят напълно неподготвен. Най-често те са от чисто човешки характер. Такъв беше случаят със стюарда на кораба. Той чука на вратата ми в 3 часа през нощта, точно на Коледа, и разплакан казва: „Искам да си ходя вкъщи. Почина детето ми!”.  Двегодишно момиченце! Като баща това и сега го чувствам силно. Разбираш ли, точно на Коледа!...Какво мога да направя? Нищо! Моля боцмана, който беше набожен и все четеше Библията, да го поуспокои, колкото може. Ето нещо, което ме вади от равновесие и ме прави напълно безпомощен. Нещо, иначе неприсъщо за мен, капитана.

СТЕФАН ДЕНКОВ

Четете още К.д.п. Владимир Коловски: Оставам раздвоен за едно спасяване на море