Кап. I ранг (о.р.) Бранимир Тодоров: Никой не се е родил моряк
За това как се създава моряшкото мислене, за черничкото свито момче, превърнало се в опитен водолаз, за изпитанията по време на едно плаване с „Калиакра” и за ред още неща, разказва дългогодишният моряк,а сега и учител
Публикувана: 24 Jul 2019 | 8:45

Винаги съм твърдял, че моряците се създават, а не се раждат такива - казва ми кап. I ранг Бранимир Тодоров (о.р.). Той държи да подчертае, че в момента е учител и се стреми да предава своите знания и опит във всичко по мореходството на подрастващото поколение.

 

Кап. Тодоров е служил дълги години във ВМС, преминал е през всички длъжности  от командир на боен катер в елитната по онова време база в Созопол  до  държавен инспектор на военноморския флот в Министерството на отбраната. А сега, както сам казва, той е отворил нова житейска книга.

 

Намирам го до НИК „Академик”, швартован на пристана  в кв. „Аспарухово”. Още е рано сутрин, преди да е напекло юлското слънце, и току-що е свършил първите часове по практически занятия с групата ученици, които води на корабния мостик на „Академик”.  

  •  
  • Навремето аз, момчето от Монтана, Северозапада, дойдох чак от там, за да уча в Морското училище - започва своя разказ „на капитанския мостик“ кап. Тодоров. - Направих го не от чувството, както някои го описват, с патос, че морето ги привлякло и че, кажи речи, от пелени са мечтали да станат моряци. Нищо подобно. Доведе ме тук момчешкото

 

желание да осъзная себе си,

 

да се откъсна и сам да се оправям, сам да мога да заставам срещу трудностите. Ей тази нагласа за самостоятелност, за свобода на духа, която може да се намери най-вече в морето, прави бъдещия моряк. Кажи го още - желанието ще бъде първи след Бога. Това желание се заражда от ранна възраст. Затова казвам, че бъдещият моряк не идва по наследства, защото имал късмета да бъде заченат в моряшки род. Той се създава и култивира като мислене в упорито съпротивление срещу преградите, които животът непрекъснато поставя пред него.

 

Всъщност, какво е това моряк, продължава кап. Тодоров. - След дългите години военноморска кариера, които са вече затворена книга за мен, стигнах до простичък отговор. Морякът - това е вътрешно усещане, кажи го нагласа в човека. Всичко останало го шлайфат натрупаните знания, практика в морето. Много ми харесва руският писател маринист Виктор Конецки, който казва: ”Морето в моя живот е изживяно”. Как да ти го кажа по-добре? Морето не е  пясъкът, бирата и пържената риба.

 

Морето трябва да го изживееш. То не търпи боклука, изхвърля го на брега...Сещам се за не едно преживяване по време на военноморската ми кариера. Много са! Например за трудното всекидневие на палубата на военния кораб, за стрелбите по морски цели, за онова, което кара моряците да гонят чужди рибари, навлезли в наши териториални води, или пък да обличат корабното куче във военноморска униформа...Или пък за работата на водолазите от дивизиона по разкриването на потопената през войната съветска подводница Щ-211 пред Варна, за неимоверните усилия да се опази чист плажа на „Родни балкани” от заседналия с голяма пробойна 33 000- тонен кораб ”Муун Лейк” южно от Галата, на чийто борд има 53 т газьол, 3 т масла и сантинни води ...Такова беше моряшкото ми всекидневие…Сега си спомням

 

един случай в моята практика

 

във военния флот. Изпълнявахме  задача в отдалечен район, плавахме, кажи речи, в средата на Черно море. Тя беше много отговорна, сложна и както обикновено става при тежки метеорологични условия - вълнението минаваше 5 бала. Трябваше непрекъснато да щурмуваме. Като командир на формированието бях преценил, че в такъв момент трябваше да съм на кораба - офицерите млади, още неопитни, нещата не бяха се напаснали. В каютата съм и старшината, старши рулеви, непрекъснато ми звъни по телефона: „Ще се обърнем! Ще се удавим!” По едно време се качвам горе на мостика и това, което виждам, никак не ме зарадва. Съставът на ходовата вахта едва се държи. Единият, както ме гледа, изведнъж повръща върху екрана на АРПА-та, рулевият пък се свлякъл долу до колонката и само стене: „Майко, умирам!”  Нареждам да го свалят долу. Корабът има оборудвана медицинска каюта. Хубаво е измислено! Щурманът поема руля, но той си има достатъчно друга работа. Викам новоназначения кадрови матрос, току-що минал специалния курс. След кратък инструктаж момчето, без да се колебае  в сложната обстановка, застава на руля и казва: „Аз сам ще карам!” А ни предстои още поне седмица плаване в този район.

 

Продължаваме да щурмуваме. Съобщавам в базата за тежко болен на борда. Решението е да следваме към Созопол, където да го оставим. След 15-20 часа на пълен ход накрая се добираме до пристанището. Старшината има силни болки в гърдите, може да получи инфаркт и трябва спешно да действаме. Снемането му на брега се оказва най- трудната работа. Катерът, който пристига от базата, не може да се установи, вдига се високо, после пропада някъде поне 4-5 метра. Връзваме болния за една носилка; оня едър мъж, ще го изтървем. Застават шестима човека и в момента, когато двете палуби се изравняват, го дръпват с носилката на катера. Веднага го транспортират до болницата. Оживя човекът... Думата ми е за онова момче, младия матрос, как, без да му мигне окото, само каза: „Аз ще карам”. И го направи! Ето ти качествата, които трябва да носи в себе си  морякът - отговорност, достойнство, мъжество и чест. Като контрапункт споменавам за оня, който се издрайфа върху екрана на АРПА-та.

 

Въпросът обаче е да можеш да видиш

 

тези качества в младия човек,

 

които ще го направят моряк. Трудна работа е да съдиш по външен вид. Помня, когато бях курсант в Морското училище, маршируваме в града до стадиона и гледам едно такова дребничко старче, никакво на вид, но с особена осанка, и питам: „Това деде какво прави тук?” „Ами - казват ми - това деде е буржоазен адмирал.” Оказва се, че това бил самият легендарен адм. Вариклечков, по българин от много други.

 

Ще ти споделя за един от житейските ми уроци. Провеждахме първите изпити за новите професионални войници. Не беше правено досега и се опряхме на някои от правилата при подбора на цивилни моряци. Улесни ни това, че много от срочно служещите военни моряци пожелаха да минат на щатна служба, защото познавахме добре качествата им и изборът не беше труден. Впрочем тези моряци продължават да бъдат гръбнакът на дивизиона...Та, какво стана тогава? Появи се едно момче, черничко такова, циганче, искало и то да кандидатства за военен водолаз. Абе, как ще кандидатства!? Плюс това водолазите са специална гилдия, по-различна от останалите в дивизиона, и отсякох: „Не може!” Обаче уважаваният от мен голям водолаз, старши офицер в аварийно-спасителната служба Росен Гевшеков, кап. III ранг,  ми каза: „Това момче е минало през мен, аз съм го обучавал  в ОСО и е готов водолаз”. Отвърнах: „Ама, Росене?!” А той:  „Не, няма проблем, момчето е от Дома за сираци „Цонко Цонков”. Справих се с документите по тези въпроси и назначих момчето. Фамилията му е Георгиев. Дойде старшината по едно време и попита: „Г-н капитан, може ли Георгиев да остане да живее на водолазния катер?” Рекох си: „Опа, почнаха неприятностите с него!” Попитах: „Защо?” Оказва се, тези сираци, като навършат 18 години, ги гонят от дома. Беше някъде в началото на декември. Студ. Къде ще отиде!? На другата сутрин още с идването си отидох да видя - матросът мете, удря по една стирка, подрежда, пуска кафе-машината, нарежда чашите на водолазите...С времето матрос Георгиев стана един от добрите ни водолази в дивизиона. И си зададох въпроса: „Ако не бяхме го назначили, какво щеше да стане с това момче?” Да не говорим, че щяхме да пропуснем да имаме един истински военен моряк. Той още служи във военния флот, има семейство... Сега го разказвам, защото за мен тогава се оказа добър урок как не бива да приемаш човека, решил да става моряк, само по външния му вид или по документи.

 

Важното е той какво носи вътре в себе си. А това ще стане ли от него моряк, или не, съдбовно е възпитанието, обучението още от ранна възраст. И точно на това съм се посветил с новата книга, който отворих в живота си.

 

Погледни биографията на Петър Първи, за мен той е образец как от малък се създава истинският моряк. Често го давам за пример на момчетата.

 

Казах ти, че сега съм учител, и то в Морската гимназия. Една година

 

участвахме с „Калиакра“

 

на регатата „Тол Шипс“. На ветрохода се качиха 26 ученици от гимназията като практиканти. Имаше тържествено изпращане на пристанище Варна, дойде президентът на Републиката. Момчета и момичетата още не бяха се качвали на кораб, стояха наредени на палубата и само трепереха. Тръгнахме. Първите 5 дни морето беше никакво. Вълните заливаха отвсякъде, непрекъсната качка, децата не можеха името си да кажат. Стана опасно за самите тях - налягали по палубата, повръщат през борда, висят, някой ще падне в морето. Голямо изпитание! След това нещата постепенно се наместиха. Разпределихме задачите, кой какво трябва да прави, кой ще е в камбуза, кой ще сервира, кой ще мие чиниите, кой ще бъде на платната, кой ще дава вахта. Въртяха се между две пристанища при изпълнението им. И без никакво клинчене - мият палубата, трият, когато сме на брега сутрин - физзарядка. Така постепенно започнаха да се оморячват. А както често става, в този процес се наложи да преодолеят и някои неприятни неща за вършене. За лош късмет в най- тежкото време на кораба се спука една тръба за фекални води и всичката мръсотия се изля в салета. Познай кой трябваше да чисти? Разбира се, тези момчета и момичета. Роптаха малко отначало, после спряха. Все пак трябваше някой да го направи и те мъжки се хванаха. Трябваше да дават и нощни вахти. Да овладеят на практика морската навигация, да могат да определят по слънцето, звездите къде се намираме в морето. Започнаха да се изкачват чак догоре на мачтите. Това са 40 метра височина. Платната трябва да се спускат, вдигат, иначе ветроходът не може да върви. Как мислиш, всяко едно качване на 40 метра горе над разлюляното море не е истинско мъжество? Всички момчета, включително и момичетата, почнаха да го правят. След 40 дни в морето, когато се прибирахме, за посрещането ни на пристанището се бяха събрали много хора и какво да видят? Онези 26 ученици, които само трепереха на тръгване, сега се бяха качили горе на мачтите и възторжено викаха... Повече какво може да искаш?! После почти всички от тях кандидатстваха в Морското училище. Те вече носеха моряшкото в душите си. „Калиакра” беше станала техният кораб, с който се състезаваха, мериха сили с останалите участници в регатата.

 

Страхотно е това предизвикателство

 

в младия човек да почувства моряка в себе си!  Не случайно децата сами искат да се записват в часовете по гребане, ветроходство, които правим в извънработно време. Миналата година бяхме на регата „Трети март”. Имаше едно момиче, такова едно - мъничко, хубавичко. Сяда на кърмата, хваща здраво руля на лодката и се провиква: „Хайде, момиченца, момченца!”. Свършва регатата и то идва при мен, цялото сияе: „ Ама аз успях! Г-н капитан Димитров да го мина с ей толкова!” И показва пръстчето си. А този, „г-н капитан Димитров”, вече 50 години кара лодки. То се радва, че самичко е успяло да го победи. За него мъничката лодка бе първият му кораб, с него бе успяло да постигне това. Това дете вече носеше моряка в себе си. Пак казвам – моряк, това е чувството, което те кара сам да искаш да побеждаваш. Само такъв човек морето допуска до себе си и да му стане приятел за цял живот. Защото морето обича силните духом, нещо, което е дълбоко вплетено в моряшкото мислене.

 

СТЕФАН ДЕНКОВ

 

Четете още:   

 

Коментари ( 0 )