Мария Статулова: Умея да се надсмивам и над най-страшните неща
Аз се влюбвам в ролите си....
Публикувана: 8 Jun 2015 | 16:26
Снимка Пламен Гутинов

Мария Статулова е сред най-обичаните български театрални и киноактриси. Родена е в Бургас. Любовта към изкуството наследява от баща си, който е художник. Мария заразява публиката с помитащата енергия, която струи от нея. Тя е безкрайно позитивен човек, който никога няма да откаже да ти обърне внимание. Затова и хората толкова много я харесват. 

 

- Г-жо Статулова, ще Ви върна в началото на Вашата кариера. Каква бяхте тогава?

 

- Щуротията, смехът и лудостта – човек се ражда с тях. Първата си награда получих по време на моето „разпределение“ в Кърджали. Там прекарах три години. Климатът беше някакъв особен и ми падаше гласът. Спомням си първия път, когато играх в Кърджали. Имахме две постановки – една дневна и една вечерна. В първото представление играех таитянка – намазана от горе до долу с кафява боя. След края на представлението в театъра беше спряла водата и аз нямаше как да сваля грима. Баща ми, който беше художник – лека му памет, имаше един приятел от Кърджали – Марин Балабанов, също художник. И аз трябваше да премина през целия парк в центъра на града, за да стигна до дома му да се изкъпя. Валеше проливен дъжд, аз шляпах с една дълга разцепена пола, цялата намазана с черна боя, и си повтарях – „Никога няма да дойда повече тук“. Във вечерното представление трябваше да играя стара англичанка, с изкъртен зъб, с ролки на главата, с бяла пудра – от черно трябваше да мина в бяло, средно положение няма. 

Забавно беше и друго - за 4-те години на моето следване проф. Дановски ми даваше само характерни роли. Ако има баба, иманярка, луда, пияница, урод някакъв - само аз ги играех. Другите играеха момичета, мацки. Един ден аз вече не издържам, започвам да плача и казвам: „Проф. Дановски, моля ви, защо аз трябва да изиграя всички изроди...“ и той ми отговори: „Спокойно, моето момиче, ти си толкова малка, толкова дълго време ще играеш момичето, че ще ти омръзне“. Така и стана. 

Когато след няколко години попаднах в Сатиричния театър, започнах да играя, познайте какво – момичето... Аз ходех при авторите и казвах: „Кръстете ме моля ви, да имам име някакво, да не съм така - момичето – малко безлично звучи“.

Първата роля, с която започнах в Сатирата, където преживях 28 години, беше в „И най-мъдрият си е малко прост“ на Островски. Аз се казвам Мария Иванова Статулова, а там играя Мария Ивановна. Явно много добре ми прилегна тази роля, защото си спомням, че проф. Гочо Гочев казваше:„Ти не си момиче, ти си зверче“, той много ме харесваше.

 

- Коя Ви е любимата роля от толкова много изиграни?

 

- Трябва много малко да си играл, за да имаш любима роля. Една от любимите ми е в „Генералската дъщеря“ на Достоевки. Аз много исках да играя Настася Филиповна, но поради тогавашните ми физически данни – слабичка, мъничка, дребничка, нямаше как да стане и естествено трябваше да играя... момичето. 

След това с Юлия Огнянова през годините имахме един много хубав проект, наречен „Брехтиада“ – това бяха едноактните пиеси по стихове на Брехт. Тя ми показа как стихотворението може да се изиграе, да стане театър, а не просто да се рецитира. „Брехтиада“-та беше направена като клоунада, в този проект аз се научих на този жанр. Това е специален вид игра без преход, т.е. не правиш големи паузи, не е като класиката на Станиславски, трябва, образно казано, да си като едно дете – да реагираш моментално на това, което се случва, без да мислиш.  

Друга от любимите ми роли е в „Кавказкият тебеширен кръг“. Постановка, която отново направихме заедно с режисьорката Юлия Огнянова. В постановката Юлия постави важния въпрос - кой има право да гледа детето – този, който го ражда, или този, който го отглежда, коя е истинската майка. Разисквахме този сложен казус една минута с Таня Лолова, тя беше господарката, а аз Груша – бедното опърпано момиче, което е намерило подхвърленото дете и го взема, за да се грижи за него. 

 

- Има ли място днес за подобен спектакъл, който подбужда към сериозен размисъл?

 

- Много хора казват, писнало ни е от евтини неща, искаме да гледаме по-възвишени, по-философски спектакли. Разбира се, много зависи и от това как е поднесено на публиката, зависи от режисьора, защото той създава облика на постановката. 

 

- Има ли нещо, което не можете да изиграете след толкова много персонажи и сложни роли?

 

- Аз бих отказала, но с аргумента, не че не мога нещо, защото аз мога всичко да изиграя, а по-скоро, че не искам. Аз се влюбвам в ролите си, трябва страшно да харесам текста, да си представя персонажа и ако си го представя, няма проблем, бързо ще науча текста и ще направя ролята. Мога да се справя с всякакви неща и ситуации, но предпочитам да играя нещо, което харесвам. Слава Богу, имах това щастие в киното, а и в театъра – да избирам ролите си. 

 

- А коя любов е по-силна - към театъра или към киното?

 

- Това са две различни изкуства и бих казала две различни професии. Обичам си ги и двете. В киното има нещо, което на мен много ми харесва – това крайно, категорично съсредоточаване за една минута. Трябва цялата роля да е в главата ти, за да изиграеш един поглед, едно обръщане, един крупен план или просто една прегръдка или една целувка. Докато в театъра действието тече легато – в двата часа на постановката ти имаш право на всичко – дори да забравиш, да сгрешиш, докато в киното – не, всичко е за една секунда, в която трябва да изиграеш целия живот. Има много различия. Когато в театъра играеш в голяма зала, ти не можеш да направиш мъничък жест, той трябва да бъде като разперените криле на птица. В киното не е нужно да гримасничиш, не е нужно да се обръщаш рязко, там играта на актьора е като полутона в музиката, носи особена елегантност и изящество.


 
- Случвало ли Ви се е да изиграете човек, който не харесвате?

 

- О, да, аз отмъщавам с любов на всичко. Отмъщавам и на такива роли. Напук и на яд, като децата, си казвам - сега ще го направя този персонаж така, че хората да го харесат! Както казваше големият български актьор Константин Коцев - винаги трябва да оставиш една капчица да те съжали публиката, да е на твоя страна. Дори персонажът ти да е най-големият гад, ти трябва да привлечеш публиката по някакъв начин, но това вече е въпрос на талант на самия актьор. 

 

- Каква е Мария извън сцената и извън ролите?

 

- Аз съм си такава, каквато ме виждате – щура, купонджийка. Общо взето съм един радостен човек, така приемам живота и всичко около мен. Умея да се надсмивам и над най-страшните и неприятни неща, които са ми се случвали, така ги надживявам, за да продължа нататък. Колкото си по-тъжен и потънал в тежки мисли, толкова по-трудно излизаш от ситуация, тези състояния не помагат, те могат само да те заключат.

 

- Кои са вашите хобита и малки слабости, които ви развличат?

 

- Аз страшно харесвам и обичам цветята, балконите ми са пълни със саксии. Приятно ми е да се грижа за тях, да ги пресаждам, да ги поливам, понякога ги целувам и им говоря, харесва ми да виждам как израстват пред очите ми, как разцъфтяват. Това просто ме стопля, красиво е, харесва ми, разтопявам се и нищо друго не мисля, отдавам им се. Аз съм човек, който може да се отдава – на хората, на приятелите, на децата си, на къщата. Обичам домашния уют, обичам да ми е красиво, да ми е чисто, да ми е нагласено. Важното е на мен да ми е приятно, тогава харесва и на хората, които идват в моя дом. Както един приятел обича да ми казва, аз съм една “уютна жена“.

 

- Обичате ли да посрещате гости, знам, че готвите много добре?

 

- Готвенето също е част от нещата, които ми доставят голямо удоволствие. Аз не просто готвя, аз подреждам цветове – ако сложиш морковче,  то е  оранжево, ако сложиш червено цвекло, то е лилаво, ако сложиш магданоз, то е зелено, става красота, това съм го наследила от баща ми.

 

- Имате ли любим специалитет, който приготвяте с най-голямо желание?

 

- Имам едно много любимо ястие, което го правя по-рядко, защото трябва да има фазани. Мъжът ми, който е ловец, ги осигурява, когато успее. Та когато има няколко фазана вкъщи, аз правя фазанови сърми. 

 

- А с какво питие вървят фазановите сърми?

 

- Ееееее, с червено вино, разбира се. Гледам винаги вкъщи да имам вино, което обичам да подарявам на приятели.

 

- Знам, че много обичате да се разхождате по малки магазинчета и бутичета, кои са най-интересните находки, на които сте попадали?

 

- Като всяка жена обичам цветовете. Аз не си купувам дрехите на комплекти - аз казвам това е зелено и това е зелено, те си отиват, едното е по-тъмно, другото по-светло, то върви с бяло, защото става пролетно. При мен винаги трябва да има нещо слънчево, както ми казваше Невена Коканова – има ли нещо в папагалските цветове, мериш и го купуваш. Обичам интересни дрехи, нямам ординерни, и ги съчетавам винаги в някаква щуротия. Характерът на човека се изразява и в начина, по който си избира дрехи и аксесоари.  Обувките също държа да са ярки – оранжеви, златни, зелени - и формата им да е интересна – това ми е страст. 

 

- Сигурно имате много интересни случки с Невена Коканова, знам, че сте били много близки. Какво си спомняте?

 

- Ех, какво ли не! Имаме едно красиво преживяване. Пътувахме за Враца за представление по един стар път, който е по-малко натоварен. Изведнъж колата спря и двете - като че ли някой ни дирижираше - отворихме вратите, излязохме и започнахме да пищим... И знаете ли от какво?! От красота... Двете преливахме от възхищение и радост, неописуемо е, няма как да се разкаже, не може да се нарисува, дори да го снимаш няма да е същото. Този вик показа цялата ни емоция, с вдигнати нагоре ръце искахме да прегърнем и да целунем всичко. 

 

- Обичате ли морето, вие сте бургазлийка, сигурно имате силна връзка с него?

 

- Естествено, и ми е много мъчно, когато не го виждам. Първият човек, който насочи вниманието ми към него, беше моят баща. Както вече споменах, той беше художник, а един художник има друго отношение към цветовете. Когато излизахме да се разхождаме в събота и неделя, докато майка ми готвеше нещо вкъщи, той казваше: „Ела сега да ти покажа нещо“ и тръгвахме през морската градина – „Виждаш ли синьото, нюансите на зеленото...” Това е за мен морето – цветове... И всяка секунда, всеки миг то е различно... Може би като хората, не знам...

 

- От детството си край морето какво си спомняте?


- Много неща, можем книга да напишем. Спомням си, че в Бургас имаше една бохемска среда на художници, скоро си говорехме с Тончо Токмакчиев за това, защото нашите бащи бяха приятели. Та непрекъснато бяхме заедно, в това число и децата заедно с възрастните, там нямаше делене. Вкъщи беше Аврамов дом – по 20 коли спираха отпред, като паркинг. Като дойдат гости, баща ми казваше – само един момент, отиваше – имахме една грамадна мивка – пълнеше я с риба и веднага започваше да я чисти и подготвя за гостите и правеше едни приказни чинии, като истински картини с риби... Беше много хубаво... 

 

Докато си говорим с Мария за риби, телефонът й иззвъня съвсем тематично със звука на гладно мяукащо коте. Приятелка от Варна я покани на разходка и обяд и Мария забърза към поредното си весело прекарване в морския град.

 

ПОЛИНА ПЕТРОВА

 

Коментари ( 0 )