Когато човек е деен и не се отказва, го намира… щастието!
Гергана Герчева: Мога да продам на арабин в пустинята пясък
Публикувана: 6 Jan 2017 | 9:38

Гергана е енергична млада дама, която от ранна възраст е усвоила едни от най-важните правила за успешен живот: Да стои гордо изправена и здраво стъпила на земята, да не се плаши от трудностите и от неизвестното, да не се отказва, а да продължава напред, да търси, да се развива, да иска и да може! Ето какво сподели с нас Гери, за пътя, който е извървяла до този момент от живота си.

 

Родена съм в Шумен, но съм се откъснала от там преди 18 години…

Създадена съм да бъда търговец, в кръвта ми е. От 18-годишна работя активно в различни сфери и черпя информация отвсякъде. Това е големият ми плюс – на 36 години съм, а вече имам солиден опит. Мога да продам на арабин в пустинята пясък! Идва ми отвътре.

 

За да си успешен в тази работа са необходими три предпоставки: да ти харесва работата, да имаш финансов стимул и да нямаш лични ангажименти. Аз бях идеална – несемейна и напълно отдадена – работех по 13-14 часа, шест дни в седмицата и това ме зареждаше, даваше ми особен тип енергия.

 

Започнах да се трудя от 13-14 годишна възраст, благодарение на това, че моите родители развиваха частен бизнес. Имаха заведение, склад на едро, павилиони…По онова време през 90-те бизнесът си беше процъфтяващ, а мен от малка ме научиха да помагам. Попълвах дупки навсякъде, както се казва. Първо трябваше да си свърша работата, за да мога след това евентуално да изляза. От малка знам цената на парите. Никога не съм била ограничавана финансово от моите родители, но и никога не съм спекулирала с това.

 

Когато навърших 18 години много исках да отида да уча в чужбина. Бях изцяло концентрирана за кандидатстването и не мислех за нищо странично, но съдбата реши друго за мен и точно в онзи момент ме срещна с моя приятел! До тогава не бях имала връзка. Така бях възпитана, а не съм имала и времето да го намеря.

 

Влюбих се много, като за първи път, и това беше достатъчно условие, за да взема решение да не замина, а да остана да уча в България. Кандидатствах в София, Русе и Варна и бях приета навсякъде, но понеже той се беше записал да учи в Шумен, направих същото и аз. В последния момент.

 

Останах в града, учех и продължавах да работя при моите родители, но достигнах до момент, в който започнах все по-осезаемо да усещам, че нямам никакво свободно време, а вече наближавах 20. Чувствах се затворена, всеки си гледа своята работа, а аз накъдето ме наклонят, натам отивам. Осъзнавах, че нещо в живота ми трябва да се промени…

По същото време се случи така, че на баща ми бизнесът позамря и се наложи да разпродаде по-голяма част от обектите, за да покрие появилите се разходи. Винаги ми е бил за пример, за това как човек трябва да се изправя и да посреща трудностите и пораженията.

 

А когато човек е деен и не се отказва, все се намира изход от привидната безизходица.

 

Пред мен обаче вече стоеше въпросът да си търся работа на друго място. Започнах почти веднага при мои роднини в склад на едро. Мислех си, че ще ми бъде по-спокойно и сигурно сред близки хора, но нещата не се развиха според очакванията ми. Третираха по-зле от който и да е работник. Работата, която вършех беше тежка дори за мъжете, а заплащането ми беше в пъти по-малко, отколкото на останалите…

 

Тогава се амбицирах и започнах да търся нещо по-добро из обявите за работа. Така попаднах на фирма, иновативна за шуменския пазар, набираща търговци. Обикалящи, активни млади хора. Стана ми интересно, обадих се и ме поканиха на интервю. Отидох изключително добре облечена, изглеждах представителна и направих силно впечатление. Наеха ме веднага.

 

Фирмата се представляваше от двама много добре изглеждащи и много добре говорещи около 30-годишни господа, софиянци. До тогава, за моите скромни 22 години, не бях срещала такива хора. Самата работа се състоеше в това да продаваме карти, срещу които всеки закупил получаваше възможност за безплатна медицинска помощ. Това впоследствие се оказа пълна измама, но тогава аз не подозирах за това, а през 2002 г. хората още не знаеха за съществуването на подобен род мошеници. Всеки ден преди да се впуснем в продажбите преминавахме надъхващо обучение за това, колко важен и необходим е продукта за хората и тръгвахме убедени, че вършим нещо полезно.

 

Тогава усвоих и основните си умения за успешни продажби! Получавах доста пари, тъй като продажбите ми вървяха изключително добре. Това, разбира се, не е работа за всеки, но на мен ми харесваше. Обикаляхме и по други градове, заводи, предприятия,  усетих се свободна, до тогава не бях живяла по този начин, не бях пътувала сама, печелех пари…отделно се сблъсквах с различни типове хора. Във всеки град културата и манталитетът на хората са различни и изискват съответен похват. Едновременно работех и се обучавах. Единственият проблем беше, че приятелят ми, с когото връзката ни продължаваше вече пета година, започна сериозно да недоволства от постоянните ми отсъствия и това ме принуди да се върна.

 

 

Прибрах се в Шумен, но с приятеля ми явно се бяхме отчуждили и връзката ни не беше пълноценна. А мен много ме теглеше да тръгна нанякъде и да се уча на търговия – моята страст!, докато не се събудих една сутрин с решението: заминавам във Варна!

 

Реших да се запиша да уча банков мениджмънт, образование номер две. Пристигнах в града и се настаних в отвратителна квартира. Моите родители си мислеха, че няма да издържа дълго. Не познавах никого, започнах да сменям квартири, от гадна по-гадна. В Шумен живеех в хубава къща, бях както се казва "някоя“, а във Варна, съответно – никоя,

 

плачех всяка вечер, но бях решена да не се предам.

 

Случайно един ден срещах мой състудент от Шумен, на когото съм помагала в университета, и момчето от благодарност ми предложи да ми помогне да започна работа. След няколко дни ме свърза с негов приятел който има склад на едро и му трябваше търговец.

 

Спомням си първия ми работен ден. Беше в една зимна виелица, отидох в склада, дадоха ми кола и продукта, който трябваше да продавам и ми казаха „тръгваш“. Аз: ама как така, къде да ходя, не познавам града, къде да отида, няма ли маршрут… „Няма маршрут, обикаляш обектите и продаваш. Ако искаш, работиш“, ми бе отговорено и разговорът приключи.

 

Тръгнах с колата, навсякъде беше лед, аз никъде нищо не знам из града, представа нямах къде съм обикаляла… Прибирах се в склада вечерта и ме питат какво съм направила. Аз вдигам рамене. Питат ме записа ли някъде какво продаде, аз – не. Човекът тогава ми каза „хайде сега седни и напиши всичко, което свърши през целия ден“… Така започнах да се самообучавам.

 

По този начин получих и най-ценния урок в търговията. Това, че ме пуснаха да се сблъскам с всичко сама, да търся и намирам обектите по интуиция и да не разчитам на ничия помощ ми беше от голяма полза в работата.

 

След три месеца вече нямаше уличка в града, където да не съм влязла. 40-50 обекта на ден не ми мърдаха. Тогава ми възложиха и Добрич. Работех много и печелех добре, а с това и животът ми във Варна се подобри. Смених си квартирата с апартамент, а бившият ми приятел виждайки, че се оправям добре и разполагам със служебен автомобил, реши, че отново съм му интересна. Започна да се присламчва, намерих и на него работа, като шофьор, и той също остана във Варна.

 

Аз паралелно с това вече завършвах и много исках да работя по специалността си. Започнах да кандидатствам в банковите клонове, но навсякъде ми заявяваха, че ми е необходим стаж. Тогава беше задължително условие да имаш опит, за да започнеш сериозна работа и това беше най-големият парадокс. Слава-Богу сега нещата се промениха и когато видиш по време на интервю напорист и амбициозен човек, не го изпускаш току-така, защото нямал опит. Но тогава мен никой не ме взе за това, което бях учила и продължих да си бъда търговец.

 

Печелех добре и събирах пари настрана.

Вече бях на 25 и започвах да мисля за семейство, а предвид че нямах никакъв опит с мъже, логично се обърнах отново към моя приятел, който се беше настанил междувременно обратно в живота ми.

 

По същото време собствениците на фирмата, в която работех, ми предложиха позицията регионален мениджър. Първоначално се стресирах, дали ще се справя с подобна отговорност, но след като ми заявиха „ти си нашият човек“, си казах: какво пък – можеш!

 

Това буквално ме изстреля.

 

За един месец преобърнах пазара, сформирах невероятен екип, направих редица сделки с големи вериги, наложих нов продукт за отрицателно време.

 

В този мой период на небивал успех и кариерно израстване моят човек ми предложи брак. Всичко стана много бързо и заживяхме като семейство. Случи се така, обаче, че фирмата смени собствеността си, ръководството се смени и новият директор успя да опропасти всичко изградено дотогава благодарение на своята некомпетентност. Наложи ми се да сменя фирмата, а за щастие на новото място бързо оцениха уменията ми и тази промяна не ми се отрази негативно.

 

Вече наближавах 30-те, а още нямахме дете, не бях удовлетворена от семейния живот, който имахме. Не правехме нищо заедно, не ходехме никъде заедно, правехме някакви жалки опити да скрепим брака си, но не се получаваше нищо. Той излизаше сам, аз излизах сама… докато настъпи момент, в които отношенията ни ескалираха до такава степен, че ми се наложи буквално да избягам. Живях 20 дни у приятелка…

 

След 12- годишна връзка, последва развод.

И тъй като едно зло обикновено не идва само, фирмата, в която работех обяви фалит. Вече бяхме навлезли в годините на кризата, която срина голяма част от малкия и среден бизнес…

 

Имала съм моменти, когато съм влизала в магазина с 1 лев и съм си купувала 3 пакета солети, за да мога да се храня по-продължително с тях.

 

На родителите ми бях решила да не казвам нищо, за да не ги тревожа. Знаех, че ще се справя по някакъв начин…

 

По време на последната си работата се бях запознала с мъж, чиято компания ми беше изключително приятна. Започнахме да излизаме заедно, да се сближаваме и да се срещаме все по-често.

 

Кандидатствах за работа в една от водещите компании в страната, назначиха ме, наех си отново хубава квартира, събрахме се да живеем заедно с новата ми любов, а връзката ни беше коренно различна от това, с което бях свикнала до тогава. Чувствах се обичана, уважавана, ценна за някого – щастлива!

 

Не след дълго се появи и чудото – очаквахме дете! Намалих темпото, започнах да работя и от дома, родих уникално момченце!

 

Сега продължавам да уча и да се боря. Новата ми страст е… Приложна психология! Ще бъде третото ми образование, а живот и здраве поредното предизвикателство за мен предстои…

 

…Очаквайте продължение…

 

Мариана Стойкова

 

Прочете още: Медицинска сестра - професия, за която трябва сърце

 

Пътят към успеха – каква е формулата… и цената

 

Една бразилка, омъжена за българин: Без риск няма щастие

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари ( 0 )