Една бразилка, омъжена за българин: Без риск няма щастие

Има една категория моряшки съпруги, които, освен че са избрали да бъдат изпращащи и посрещащи жени, са решили да последват своя мореплавател отвъд границите на родина, родители, приятели, близки… Тези жени са дошли в България водени от любовта и са решили да започнат да градят дом и семейство далеч от всичко познато досега. 

Една от тях е Фабиана Жекова, която е родена и израснала в Ресифе, Бразилия, а понастоящем съпруга на к.д.п. Росен Жеков, майка на три дъщери и двама синове, четирима от които БЪЛГАРИ!

Бях на 27 г., самотна майка

с петгодишна дъщеря. Животът ми в Ресифе протичаше основно в работа, за да мога да издържам детето и себе си. Работех в парфюмерия в мола. В един, от иначе почти еднаквите ми дни, отидох в обедната си почивка да изпия едно кафе. Бях с приятелка и си  говорехме, когато погледът ми бе привлечен от момче на съседната маса. Приятелката ми забеляза това и отбеляза, че човекът от доста време ме гледа. Ясно личеше, че не беше местен. Погледите ни се срещнаха на няколко пъти и той ми смигна, а аз реших да се пошегувам и му написах телефонния си номер. Когато си тръгвахме, му го дадох, като си мислех, че едва ли ще се обади, но в онзи момент ми беше забавно. Мислех си дори, че и да се обади, няма как да си говорим, защото моят английски никак  не беше добър.

На следващия ден обаче получих телефонно обаждане

и успяхме да проведем разговор на развален английски и малко португалски. Оказа се, че е в Бразилия с кораб и ще остане няколко дни. Уговорихме си среща, като го предупредих, че ще взема със себе си приятелка, защото не се познаваме. Ден по-късно избрах ресторанта, за да съм спокойна, че съм в позната обстановка, и се разбрахме да се чакаме там. Той също дойде с приятел от кораба. Вечерята мина много приятно, а след нея отидохме на дискотека. Така започна всичко. 

В началото се разбирахме, както се казва, „на езика на любовта“ ! 

Непредвидено, неочаквано и безкрайно вълнуващо преживяване. Ротацията на кораба беше такава, че на всеки два-три месеца трябваше да бъде  в Бразилия и това означаваше, че ще се виждаме периодично. Мислех си, че това е животът на моряка…, но все пак, макар и през два месеца, ще бъдем заедно. След третото му идване и няколкото наши срещи една вечер в дискотеката си направихме халки от салфетки, цяла вечер бяхме с тях и се шегувахме, че ще се женим! 

Последва ново заминаване, а месец и половина по-късно се върна в Бразилия за последно, защото вече трябваше да слиза от този кораб. Когато се видяхме, ме изненада с новината, че ми е взел билет за България. Попита ме дали ще дойда, а аз веднага казах да, въпреки че сама не си повярвах. Как ще си оставя детето…

Морякът ми замина и след няколко дни

ми изпрати билета. Предизвикателството за мен беше много голямо. Всички мои приятели ми говореха да не тръгвам, казваха ми, че съм луда, та той е моряк, може да има и други жени…как ще оставя всичко и ще тръгна след човек, когото почти не познавам. Аз обаче си мислех, че ако не рискувам сега заради любовта – кога?!? Моята майка ме подкрепи, щеше да се грижи за дъщеря ми, докато ме няма, и решението ми бе взето!

Пристигнах в България. Беше лято, всичко беше зелено, топло, красиво. Моят любим ме посрещна на летището в София и пътуването ни до Варна премина в три-четири дни, в които се разхождахме в планините, тихо, спокойно, прекрасно навсякъде. Наслаждавахме се на природата радостни, че отново сме заедно.

 
Пристигнахме във Варна и тук се оказа още по-хубаво. Море, слънце… аз бях щастлива, той беше щастлив! 

След месец, в който се чувствахме неописуемо, ми заговори за дете. За мен беше малко неочаквано скоро, още се колебаех как ще тръгнат нещата, ще продължат ли, как ще бъде… но отново на шега решихме да опитаме и не след дълго вече очаквахме наша рожба!

Оженихме се през октомври и мъжът ми трябваше да замине отново. Очертаваше се да остана сама, бременна и посред зима. В Ресифе зима не съществува. Аз не знаех какво е това студ и никога не бях обличала яке. Дори не знаех как да се облека, ходех като клоун в началото – сега ми е смешно, но тогава бях ужасена! Климатикът у дома работеше на 30 градуса, а на мен ми беше студено. Решихме, докато поотмине зимата, да отида в Бразилия и да се върна в България преди раждането на бебето. Заминах през ноември и се върнах през март. Бебето се роди през май, а две седмици по-късно се прибра и щастливият татко.

 
Животът ни и до ден днешен протича като на типично моряшко семейство -

с изпращания и посрещания, тъга и щастие, зими и лета… вече 10 г. Началото на живота ми в България беше трудно. Най-голямата бариера за мен беше езикът, който още не мога да говоря добре! Наред с това времето, през което бях сама в очакване на мъжа ми да се върне от път, минаваше бавно и мъчително. Нямах приятели и близки. Единствените хора до мен бяха родителите на съпруга ми. 

Две години след пристигането ми взехме при нас дъщеричката ми от Бразилия, а година след това се появи нова радост – семейството ни се увеличаваше с още една прелест! 

Никога не съм планирала да имам много деца. Родена съм в семейство, в което сме четири сестри, и ни беше много трудно, защото нямахме големи възможности. Живеехме в малка къща, със сестрите ми деляхме една стая и беше много тясно, затова не съм искала голямо семейство. Винаги съм си мислела максимум за две деца, за да си имат самостоятелни стаи, да могат да се изучат, да мога да им позволявам повече неща. В Бразилия трудно се гледат пет деца. 

Тук обаче нещата се обърнаха. Към настоящия момент сме седемчленно семейство – преди три месеца се появиха приказните ни близнаци – момчета! Животът в България е доста по-евтин отколкото в Бразилия. Тук децата могат да получат добро безплатно образование, нещо, което в Бразилия е невъзможно. Там безплатното образование е много зле, безплатният  доктор – също. Тук всеки може да си позволи дрехи, училище, лекар. Тук децата ни ходят на пиано, на балет, на плуване, на театър. В Бразилия всичко това е ужасно скъпо. За хубава детска градина се плаща много. Тук аз пускам децата си  да отидат сами на училище, нещо, което в Бразилия е немислимо да се случи. Там е опасно, престъпността е много голяма. 

В Бразилия има много богати хора и много мизерстващи и контрастът между тях е огромен. За по-бедните хора животът е ад, а градът,  в който живеех, е един от най-опасните. Виждала съм какво ли не. На улицата пред нашата къща веднъж беше спряла кола. Няколко дни никой не я мръдна от там, а започна да се усеща неприятна миризма. Обадихме се в полицията, дойдоха, отвориха багажника и намериха труп. Тук аз не виждам това. Децата ни, слава на Бога, живеят свободни. Не се страхувам да се разходя с чанта в ръка, колата ни стои на улицата, не се страхувам да спра на червен светофар, защото някой може да влети и да ме обере или да ми грабне детето, няма убийства по улиците, там за да ти откраднат GSM-а, те убиват, за нищо, за 10 лева…

Моя приятелка също е омъжена за българин, но живеят в Бразилия. Имат възможности и живеят много добре там в затворен комплекс. Лятото бяха дошли за няколко дни, а мъжът непрекъснато се тревожеше, че си е оставил колата на улицата. Налагаше се да им напомняме, че тук е България и животът е спокоен… На плажа постоянно бяха нащрек някой да не им открадне детето…, аз не искам повече такъв живот. 

Тук ми е добре, единственото, което ме притеснява, е студът през зимата, но пък е толкова красиво и децата така се радват на четири сезона. Липсват ми понякога приятелите, но вече и тук имам приятели. Българският език продължава да ми бъде труден и още не мога да го науча, както трябва, но се оправям. Липсва ми и съпругът ми, чиято професия периодично го отнема от нас, но имам децата, които осмислят дните ми, а когато и татко им се прибере, настава пълно щастие! 

Откакто се запознах с мъжа на живота ми, светът се промени за мен. Щастлива съм, че взех решението да го последвам, щастлива съм, че дойдох и останах в България!

МАРИАНА СТОЙКОВА

Четете още Съпруга по призвание на моряк по желание