Гаро Кешишян: Душата е фина струна. Нужен е лък, който да свири на нея

Eли Mаринова

Така го очаквах, така го заварих на уречената среща. Изпънат и достолепен като мускетар – с неизменната шапка и верния велосипед. Обичам да говоря с Гаро Кешишян. При това не само за фотография, колкото и да харесвам това изкуство. Има хора, с които ти е хубаво да седиш с часове и разговорите с тях минават като миг. Нищо чудно причината за това да е натрупаната мъдрост, овладяната емоционалност и дълбочината в мирогледа на твореца. Усещам тази порода от голямо разстояние, близка ми е. Разсъждаваше върху мисълта на Хенри Чарлз Буковски „Които не са нито побъркани, нито сърдити, са просто тъпи” и се дивеше като дете на простотата и силата на неговото слово. След като установихме, че и двамата не сме сърдити, не се признаваме за тъпи, но поне сме луди, разговорът тръгва с доза тъга. Търся откъде извира тя.

Гаро Кешишян: Възможно е годините ми да ме карат да се чувствам тъжен и минорен, но когато видя съвсем мънички деца, изпадам в крайно умиление, защото те още са невинни и чисти. Даже техните пакости са ми скъпи. Ние очакваме от тях да са непременно послушни и добри. И без това голям процент от малчуганите няма да са добри като пораснат, животът ще ги превърне в инструменти.

- Какво друго те усмихва?

- Контрастите. Неочакваните съпоставки на едно и също нещо, погледнато от различна гледна точка и ъгъл. Смешните моменти са си смешни. Тъгата е ясна. Смесването им обаче поражда сарказма. Ако в този момент имаш под ръка и фотоапарат, запечатваш истински кадри. Снимката е странно нещо. Тя казва много само в един миг, сплесква времето. Цял един свят може да бъде уловен само в един албум. Примерно, изложба от 100 кадъра.

- Звучи като заглавие на твоя изложба.

- А, моите изложби имат странни имена. Последната се казваше „Ох, че“. Актова фотография само на един модел. Бутикова, затворена изложба. Дойдоха само 150 души. От двамата участници в една гола фотосесия, моделът е по-големият герой. Фотографа може да бъде обвинен в това, че е безпардонен, а модела – че е безсрамен.

Един артист, който посяга към голото тяло всъщност е много морален, защото се опитва да отсее изящното, красивото от порното, от еротиката.

 Да, еротика искат всички, защото тя обслужва някакви нужди. Но те са физиологични. Тялото има своите потребности, но душата е фина струна. За нея трябва да има лък, който да свири. Ако никой не докосне тази струна, тя си седи там, няма да зазвъни. Така е за всеки човек.

-  Хората, ситуациите или природата те провокират най-силно?

- Хората. Защото те пораждат ситуациите. На мен не ми е интересно да снимам вулкан, слънчево затъмнение, някакви ужасни вълни. Но ако заснема сълза в окото на едно дете, това вече е картина на състраданието. Всички ще кажат: а, това е изтъркан сюжет. Е, не е. Ще кажа за един мой приятел и много добър фотограф – Стефан Щерев. С него се сприятелихме рязко и изведнъж. Той направи снимка само на едното око на дете със сълза. Тази трогателна фотография си намери мястото по един много странен начин. С помощта на всичките ми приятели, претърпях сполучлива трансплантация на изкуствени лещи и на двете очи. Благодаря им, защото без тях щях да бъда сляп. Та, тогава тази снимка толкова ме впачетли, че помолих Стефан да я копира в много голям формат – метър на метър и нещо. Подарих я на академик Петя Василева - една от най-големите офталмолози в света, която ми прави операцията. Тази снимка намери своето място, защото украсява клиниката.

- Има ли бисери сред фотографите, с които работиш?

- Има, да. Има обаче едно прекалено залитане в комерсиалната страна на това изкуство. Аз мисля, че големият фотограф иска след време когато се гледат неговите снимки,  хората да кажат – да, той беше честен свидетел на времето си. Снимките му са реални, без пудра, без фотошопски монтажи и колажи.

- Всеки месец у нас има уъркшопове  и курсове по фотография. Знаеш ли това?

- Някои неща в живота са шлагери. И при хората е така. Ето, всеки път когато чета Чарлз Буковски, аз се променям. Той вече не се променя, защото е направил каквото трябва, оставил е следа. Но аз се променям. Така е и със стойностното във фотографията. Ще остане само това, което е значимо, от което можем да научим нещо, да се променим. Затова с този фотошоп когато някой бърка в костния мозък на една снимка, променя нейната автентичност. Това вече не е фотография. Живописта не се променя. След време фотографията се превръща в документ. Хората все още смятат, че снимката е доказателство за истинност. Да, ама сега с тоя фотошоп всичко се променя, лъже. Виждам примери, в които една снимка има три слънца, три вида неаргументирана светлина. Това е жалко и смешно. И е креватна живопис. Два лебеда, езерце и няколко клонки и сме готови. Аз се бунтувам срещу превръщането на лабораторията в място за творчество. Все едно моите наснимани трудоваци да ги преместя от едно място на друго.

Фотографът е златотърсач, не е златар.

Той не седи в ателието да майстори. Той рови в тонове кал, за да намери парченце самородно злато и да го извади. После да го правят каквото искат. Ако той има доза артистичност, ще намери истинското парче злато.

-  Какво е мнението ти за агресивната самореклама при набиране на пари за заснемане на върхове на планини?

- Има милиони снимки на планини. И всичките си приличат. Днес имат облаци, утре – дъжд, вдугиден е ясно и слънчево. Това, че някой е отишъл там, дори с риск за живота си, мен не ме интересува. Аз не се вълнувам от това, какво е преживял фотографът. Мен ме интересува крайния резултат. Ако е за каталог, за маршрут, Окей. Аз искам да видя снимка, която да ме изненадва. Знаеш ли какво би било голям кадър? Ако фотографът заснеме ситуация там, в планината, която няма къде да се види другаде. Някой да е чувал какво се случва на последен лагер на двама алпинисти, нормални мъже, които умират от студ? Събличат се чисто голи, завиват се и се прегръщат, за да се стоплят с телата си. Иначе умират. Ето тогава да си направят селфи. Дори National Geographic нямат такъв кадър. А на мой приятел се е случило.

- Кое е най-трудното, на което се опитваш да научиш студентите си? Как им помагаш да гледат с нестандартно око?

- Те имат само 30 часа фотография. Може ли аз да те хвана в 7 часа сутринта, да ти преподам за два дни нещо и ти на третия вече да си фотограф? Ти още няма да знаеш къде е блендата, какво е скорост. Фотографията си остава средство. Ти трябва да участваш в духовното разнищване на една ситуация, която снимаш. А за целта ти е нужно да владееш техниката.

Една снимка със своята истинност трябва да казва на отминаващия: Спри, бе човек, ти не виждаш ли сега какво пропусна? Това е уникално тъжно, весело, смешно, красиво, невиждано! Няма. Вървят едни зомбирани слепци и не виждат.

- Усещаш ли Варна все още като нашата морската столица?

- Не, тя се премести в Бургас. Там се наляха много пари и градът се оправи. Да забравим за този термин „морска столица“! Това е измишльотина на софиянци. Може ли някой да ми покаже едно хубаво, стойностно варненско списание днес? Или местно частно радио? Всичко е изтеглено в ШоПландия (София,бел.ред.), където се имат за светая светих. За София цяла България е селския им двор. Въпреки това аз не мога да се откажа от Варна, не мога да живея другаде. Когато няма какво да правя, аз имам нужда да отида до морето, да го съзерцавам. Това е като раждането отново. То е много красиво, но аз се страхувам от него. Не от удавяне, плувал съм до Галата. Когато е ядосано, е страшно. Да, стихия е. Но е много близо до теб. Облаците колкото и да се ядосват, може и да те отминат, а морето е до теб. Страшно е. Като дете на два пъти щях да се удавя. Представям си какво им е на моряците вътре в морето. Да снимаш спокойно море е красиво и лесно. Но истински голяма фотография на морето се прави от големи майстори. Връчвал съм награда на професионалист, заснел водовъртеж на морето докато се самовсмуква. Ето това е талант. Да знаеш къде и кога да отидеш и какво да правиш по време на този единствен миг, който може да не се повтори. Снимка, снимана на малка площ, но все едно е снимана от телескопа Хабъл.

- Всеки ден за много млади българи единственият изход се оказва аерогарата с еднопосочен билет. Какво мислиш?

- Ще разкажа една история и с това ще ти отговоря. Спомням си в първите години след Милениума един италиански град - Роверето, Северна Италия. Богат район, цивилизацията е на друго ниво, бивша австрийска провинция. Даже италианците там са леко руси. Градчето е с население колкото Провадия. На една бензиностанция бензинът струваше с 40% повече, отколкото у нас. Оборотът е много по-малък от този във варненска бензиностанция. Заплатата на момчето, което наливаше бензин, бе 1500 евро. Синът ми работеше на бензиностанция у нас на заплата от 150 лв. Логиката сочи, че при 40% по-ниска цена на горивото, синът ми Левон ( и колегите му) трябваше да получават около 900 евро заплата. Не 150 лева.

Питам кой прибира горницата и осъжда българския народ да гладува?

Как може онзи да получава нормална заплата и да живее добре, а този да не може? Това ли е начинът, по който ще задържим младежите тук? Нашите политици държат умишлено хората гладни. Няма никаква причина. Искат да унищожат, да разкарат този народ. Искат тук да остане една буферна зона – неизвестно за кого.

- Идва зима. Един огромен поток бежанци продължава да идва в Европа. Какво мислиш?

- Тук става нещо много по-страшно. Свидетели сме на ислямизирането на Стария континент. Световни агенции, които следят процеса твърдят, че до 30 години 35 милиона души ще се заселят в Европа. Тогава кой ще ги спре? Дори двете световни войни не постигнаха такава катастрофа. Това е религиозно-икономическа война. Унищожават Германия, унищожават Европа. Аз нямам 100 лева в джоба си, за да отида на преглед, за всеки бежанец се дават по 1000 лева. Как става това?

- Как си представяш един перфектен ден? Кажи, за да го помислим заедно и да го пожелаем за теб!

- Събуждам се към 11.00 часа. Нека да е лятно време. Слънцето е пекнало. Отварям очи и мечтая за надвечер.

- Сова си.

- Да. Всъщност всеки ден би бил перфектен, ако е различен. Еднообразието ме убива. Например перфектен ден за мен бе пътуването ми до о-в Корфу. Моят приятел и личен лекар Милен Николов ме заведе през януари, в средата на зимата, в Рая. Посред зима попаднах на едно райско място. Нападали по земята портокали, цвят, красота. И само на 10 километра оттакък, в Албания се чуваха вълци. Един контарст, който видях и усетих. Пак търся контрастите. Един перфектен ден би бил за мен ако подредя мои снимки и дойдат приятели, които да изкажат мнението си безкористно, да се порадваме заедно. Когато взема доброта от хората, ми се иска да го раздам на другите. Така е по-сладко.

 Гаро Кешишян вероятно знае, че това се нарича обмен на енергия. Каквато отдаваш, такава идва към теб. Затова е богат. С благина, далеч по-силна от парите. Затова и аз си тръгнах за пореден път от среща с него по-голяма, по-светла и пълна с кислород. Здрав да си, да виждаш и твориш, Майсторе!