IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 23°
Спорт
08:40 | 6 март 2019
Обновен: 03:34 | 27 март 2024

Галин Стоянов – Патрик: Влюбих се в баскетбола като дете, така е и до днес

С голямо желание и идеалистично мислене подходих към треньорската професия преди 20 години, признава специалистът в рубриката "На спортна вълна"

По материала работи: Слав Велев
Галин Стоянов – Патрик: Влюбих се в баскетбола като дете, така е и до днес

 

Галин Стоянов – Патрик, е старши треньор на  „Черно море  Тича“. Пое отбора през лятото на миналата година с решението да залага изцяло на българска селекция, предимно от юноши на клуба. Предишния сезон беше помощник на Дарин Великов във варненския клуб. Кариерата си на треньор започва в школата на  „Черно море  Тича“, като през годините е извел различни набори до призови класирания.

 

- Г-н Стоянов, през настоящия сезон налагате млади играчи в „Черно море  Тича“, юноши на клуба. Това ли е според Вас най-добрата стратегия за развитие на един отбор в Националната баскетболна лига?

 

- В нашия клуб развитието явно е на цикли. На базата на различните бюджети през годините сме се борили за първи места, били сме и в средата на таблицата, сега сме най-долу по обясними причини, но въпреки всичко не само съществуваме, а и осигуряваме развитие на младите момчета от школата, което особено в последните няколко месеца вече е осезаемо. Успяхме да вземем две победи – едната над много силен отбор – „Берое“, а другата срещу тима на Ямбол, който след поражението от нас записа няколко успеха, което показва, че също не е слаб. За мен най-добрата стратегия за развитието на един отбор е първо да изгради ядро от български играчи, по възможност от школата на самия клуб, след това да привлече и други силни български баскетболисти и накрая, ако има нужда, на някои постове да добави чужденци. Това за мен е правилният вариант. В една държава като България, която явно не е от най-богатите, много трудно можем да си позволим да бъдем консуматори, трябва предимно да бъдем производители. Отбори, които играят в Европа, имат друга идея, но изведнъж прекалено много клубове изявиха такива претенции и съответно взеха в съставите си много чужденци. Това не влияе добре на развитието на българските играчи, особено като се има предвид факта, че ние нямаме втора и трета дивизия, която да може финансово да си позволи професионални баскетболисти, които само да тренират и да играят. В А група, която е втората дивизия, огромна част от състезателите или не са професионалисти, или са юноши. В един момент не остават клубове, в които да се изявяват и развиват българските баскетболисти. Този проблем ще става все по-осезаем през следващите години и на фона на тази тенденция е нормално баскетболът у нас да не се развива по най-добрия начин. Нашата идея в „Черно море  Тича“ е да произвеждаме таланти в школата, да ги развиваме и да ги налагаме в мъжкия състав. Във времето, дай Боже, да имаме по-добри финансови ситуации, за да може да си върнем някои наши вече утвърдени баскетболисти, които сега играят в други клубове. Публиката на всеки един отбор най-много се радва на местните момчета, а подкрепата й е страшно важна за отбора. На младите играчи им „порастват криле“, когато видят хора по трибуните, които им се радват и ги аплодират. Не можете да си представите за тези момчета на по 18-19 години какво е да има хора, които скандират „Черно море“ в залата, независимо какво се случва. Това е невероятно изживяване и те се отплащат с играта си. А да отстоявам тезата, че в българските отбори трябва да се разчита на български играчи, винаги е било предизвикателство за мен, защото аз като по-млад треньор съм работил с подрастващи. Хубаво е другите треньори да се замислят, когато отбор, съставен изцяло от млади момчета, играе като равен с техния и невинаги да си обясняват, че е въпрос на подценяване. Оказва се, че тези млади момчета не играят зле и само чакат своя шанс, добре е да им го даваме, а не да им го отнемаме, защото сме си избрали да вземем поредния чужденец в отбора. Аз не виждам особен смисъл в това, освен ако не е суперкласен, а е ясно, че няма как български отбор да си позволи петима суперкласни чужденци, защото стават доста парите. Каквото и да се случва, аз тази теза ще я отстоявам,  няма как някой да ме убеди в противното. Има много примери, които са показали, че български баскетболисти още на 19-20 години са били добри и който е имал смелост да им гласува доверие, те са го показали. Тодор Стойков на такава възраст стана най-добрият играч в България. Как щеше да се случи това, ако някой не му беше дал шанс да играе. Тренира се здраво, дава им се шанс, държат се отговорни за този шанс. Няма как да са готови предварително, просто трябва да им се гласува доверие и да се видят резултатите.

 

- Защо приехте да поемете „Черно море  Тича“ в този труден период?

 

- Бях помолен, вероятно поради факта, че съм работил с млади състезатели дълги години, минах и през Франция, една година бях и в Самоков като помощник- треньор. Според мен ръководството на  „Черно море  Тича“ ми е гласувало доверие поради убедеността, че моето мислене ще помогне за развитието на тези момчета. Никога не съм изпитвал страх в баскетбола. Участвал съм с 16-годишни момчета в мъжката А група, когато беше доста по-сериозна от настоящата. Никога не съм се притеснявал от загуба. Помни ли някой преди три години кой стана шампион на България или взе Купата?! Помнят се играчите, които се развиват и стават големи имена, това е важното. Другото е задоволяване на его. Работим за развитието на българския баскетбол и най-добре го разбират треньори, които са работили с подрастващи, защото всеки един треньор на подрастващи знае какво означава първо да ги запалиш да останат в залата, след това да ги обгрижваш, да живееш с техните проблеми, да вложиш страшно много време и енергия в тяхното развитие и накрая някой треньор на мъжки отбор да каже – а той не става за нищо, а то всъщност изобщо да не е така… Има доста такива примери…

 

- Има ли достатъчно интерес у подрастващите към баскетбола?

 

- Има, обаче нещата не са такива, каквито бяха преди години поради факта, че се появиха страшно много интересни неща, които да ги разсейват. Преди условията също не правеха много впечатление, сега не е така – гледат първо топло ли е в залата, какви са топките и т.н. Затова сега финансовите възможности на един клуб да осигури добри условия за тренировки са много важни, защото всеки един спорт, освен че се конкурира с другите спортове, за да привлече деца, той се конкурира и с много различни развлечения, които преди 15-20 години изобщо не съществуваха. Интерес у децата към баскетбола винаги ще има, но нашата цел трябва да бъде да ги привличаме в много по-ранен етап, да намерим път към тях още в детската градина, защото впоследствие, когато са по-заети вече в училище, е по-трудно тепърва да бъдат привлечени. Родителите също трябва да са убедени колко е важно за детето им да спортува, за да намират време да го водят на тренировки. Когато това стане отрано, след това нещата се случват естествено. Напоследък се появяват интересни изследвания за периода преди 20 години в САЩ, там обръщат сериозно внимание на статистиката и са забелязали, че доста професионални играчи са получили контузии около 20-ата си година, а когато анализатори търсят причината, се оказва, че въпросните играчи са практикували един-единствен спорт, а това е голяма грешка. Няколко месеца от годината дори не трябва да се практикува доминиращия спорт, за да може тялото и организмът всестранно да  развие възможностите си и да не се получават т.нар. шокови контузии от прекалено много използване на едни и същи мускули в едни и същи движения. За мен логиката е, че примерно до трети клас детето съвсем спокойно може да опита 2-3 спорта – единият колективен, другият индивидуален – лека атлетика или плуване, а третият може да бъде боен, за да се научи по естествен начин да контактува с противника. Така то по естествен път ще избере спорта, който му се отдава и му харесва.  Най-важно е всички деца да спортуват, наистина всички! В Словения процентът на спортуващите е около 90, докато у нас далеч не е така.

 

- Какви са качествата, които баскетболът развива в подрастващите?

 

- Морално-волеви на първо място, дисциплина, устойчивост, силен характер…  Важно е дори това, че те учи да губиш с достойнство и да извличаш изводи от всичко, да се бориш до последно, да не се предаваш, да се справяш с неправдите…. Баскетболът учи на работа в колектив и това е важно на фона на огромното асоциализиране на хората в последните години. Всеки е прав за себе си, нито може да слуша другия, нито да спори с него аргументирано. Колективните спортове променят тази тенденция. Освен това спортът възпитава у децата осъзнаване на авторитета в лицето на треньора и съдиите, и респект към противника – ти може да не го харесваш, да искаш да го победиш, но същевременно и го уважаваш. Естествено, развива и чисто физически качества – бързина, ловкост, развива бързо мислене, да предвиждаш с 1-2 хода напред. Не случайно казват за баскетбола, че е една от най-интелигентните игри. Освен на работа в колектив учи и на това, че трябва да имаш индивидуален принос за победата на отбора. Тези неща са от полза в живота на всеки човек, дори да не стане професионален спортист.

 

- Вие самият защо се насочихте към този спорт?

 

- Влюбих се в баскетбола още като дете, така е и до днес. Аз късно започнах да играя организиран баскетбол и се замислих като треньор мога ли да бъда полезен на тези, които се занимават активно. С голямо желание и идеалистично мислене подходих към треньорската професия, а също и с жажда за знания, защото без това няма как да стане, трябва непрекъснато да се обогатяваш, за да предаваш нататък. През юни месец стават 20 години, откакто съм треньор, не съм спрял да уча и да се развивам, за да мога да уча и състезателите, това е единственият начин.
 



 

 

- Разкажете за престоя си във Франция като треньор?

 

- Моята дългогодишна приятелка Марина Илиева отиде да играе във Франция, аз отидох 2-3 години по-късно, след като тук станахме шампиони с набора, с който водех, родени 1994 г., и аз реших, че в един момент трябва да сменя обстановката и да потърся ново предизвикателство. С нея вече няколко години живеехме разделени и реших, че е добре да направя аз уж някаква жертва, макар че то не е жертва, тъй като когато искаш да си с някой, просто трябва да бъдеш с него. Тя премина в друг клуб във Франция и аз отидох там като треньор, без да знам изобщо френски, само английски. Доста харесаха начина ми на работа, понеже мисля професионално и в детайли и те се впечатлиха. Бързо понаучих френски, постигнахме някакви успехи с момичетата, играхме финал за Купата в съответната възраст. След това станах помощник на треньора на жените, смятам, че свършихме добра работа. Водех втория отбор, когото качих една дивизия нагоре. Предложиха ми да бъда треньор на женския отбор. Особено е да се работи с жени,  80% не е баскетбол в същността си. Останах още една година и разминаването ми с клуба дойде от това, че аз исках нещата да станат много професионални, а на Запад всичко се случва доста по-бавно  и по-спокойно, такъв е и начинът им на живот, съответно и мисленето им. Определени промени, които исках да направя, отнеха доста време. Когато си тръгвах от клуба, казах на следващия треньор какво да промени и бях убеден, че като е французин, ще му повярват. Наистина, промениха някои неща, състезателките започнаха да мислят професионално, въпреки че преди това също вземаха пари, но се държаха като аматьорки. Много ползи извлякох от престоя си във Франция, когато се отделиш от нашата действителност, започваш да гледаш на всичко под друг ъгъл. Там изкарах един много сериозен изпит, който не знам в  България, ако го въведем, дали голяма част от треньорите няма да се стреснат, макар че ще могат да го покрият. Комисия от трима души, четири часа и половина, две открити тренировки, видеоанализи. На кръст те разпъват да видят ставаш ли, или не ставаш. Освен това държах изпита на френски, беше много интересно, но мисля, че е нормално да има такива изпити, защото тези хора, които водят отбори и работят със състезатели, трябва да знаят. Все едно учителите по български език да допускат правописни грешки, не може някой неук да учи останалите в каквато и да е сфера.

 

- Как се изгражда добрият колектив в един отбор и това основно задача на треньора ли е?

 

- Главната задача на треньора е да постави рамки, основи и принципи, с които състезателите да се съобразяват. Тогава вече колективът се създава от само себе си. Ако някой бива игнориран, обикновено има причина, ако някой се самоигнорира, той просто иска да е единак. Много трудно можеш по изкуствен начин да внедриш в колектив някой, който не иска да бъде част от него. Но като цяло на човека не е чужда идеята да бъде част от нещо по-голямо. Същият мотив води и феновете на един отбор, те искат да са част от нещо голямо и успешно, а в спортния колектив идеята е да прогресираш и да постигаш успехи, да има позитивни преживявания. Тогава за всеки един, който е част от колектива, мотивацията се повишава и самите участници в колектива  започват да искат нещата да се случват още по-добре и дават всичко от себе си за това. Другото важно за колектива е, че треньорът трябва да е страшно справедлив. Това е решаващо при работата с подрастващи, децата са невероятен лакмус – претеглят те и те премерват, сканират те и моментално всичко им става ясно. Ако започнеш да ги лъжеш, ако мериш с различен аршин, нещата няма да се получат и колективът се разбива за секунди. Някои треньори го допускат заради оцеляването си, а други, въпреки изискванията, поставят колектива над всичко. Аз съм имал подобна ситуация и това беше една от причините да замина от България. Бяха ми поставени условия, с които не се съгласих. Колективът показа във времето кого подкрепя и демонстрира, че е по-силен от всичко. Станаха шампиони, без да имат дори нужда от мен като треньор, мотивацията им беше невъобразима. Трудностите обикновено сплотяват.

 

 

- Какво Ви даде и какво Ви отне решението да се посветите на баскетбола и ако имате възможност да се върнете в началото, бихте ли поели отново по този път?

 

- Какво ми взе… Може би щях да имам коренно различен живот. Аз учех в Математическата гимназия с нелош успех, преди да се влюбя в баскетбола (смее се…). Очакваше ме път в посока САЩ, беше на ръба, но нещата се промениха… Какво ми даде? Уникални спомени, докато се състезавах, много приятели – хората не случайно са казали, че спортът и казармата дават най-истинските приятели – факт е! А като треньор баскетболът ми даде възможността да помагам на деца, които имаха нужда. Много хора мерят своите успехи в медали или в създадени добри баскетболисти, аз съм по-различен. Имал съм в моите отбори деца на разведени родители, сираци, момчета с тежки психологически травми, хора, които не говореха в първите месец-два след влизането си в залата, момчета, които не можеха да намерят родителите си със седмици… С всякакви случаи съм се сблъсквал… Най-хубавото е, че тези момчета всичките станаха истински хора – работят, издържат се, имат семейства и деца. Да видиш всичко това, че се случва, не мисля, че е по-маловажно от това, че някой от твоите баскетболисти е успял и играе на най-високо ниво. За мен е по-важно да успеят да се реализират като хора, въпреки невероятните трудности, които са преживели. Спортът избави тези деца, интегрира ги, позволи им да се променят, да добият самочувствие. Ако някой ги беше видял в 5 – 6 – 7 клас, щеше да си помисли, че нищо добро не ги очаква в този живот. Всичко това ме кара да се гордея и не съжалявам за нищо. Баскетболът ми е взел част от личния живот - да, но развитието на тези момчета компенсира тази липса, винаги в живота едно нещо е за сметка на друго…

 

- За какво мечтаете оттук нататък?

 

- Да съм здрав, с дългогодишната ми приятелка вече да имаме семейство и деца. Мечтая си да мога да продължа да правя това, което правя, и да постигаме успехи с отбора, не заради мен самия, а защото те ще бъдат най-голямата награда за младите момчета, с които работя. Искам те да се чувстват окрилени и ценени заради това, което правят, да могат да си позволят да живеят достойно и да гледат деца. Хора, които тренират по два пъти на ден по няколко часа във всякакви условия, които пропускат личните си празници, защото имат мач, които стават в 4,30 сутринта, за да тренират, преди да идат на училище, те са толкова мотивирани да успеят в това, което правят, и не може да не им се случат хубави неща. Избрали са този път и дано да успеят!

 

ПОЛИНА ПЕТРОВА
Снимки ПЛАМЕН ГУТИНОВ

 

 

Още от "На спортна вълна":

 

Деян и Калоян Иванови: Инвестициите в спорта се възвръщат в здравеопазването и образованието


Асен Великов: Най-много дължа на треньорите от Варна!

 

 

 

Коментари

Новини Варна