Иван Петров става на 70 години днес

Славният централен нападател на Спартак Варна – Иван Петров, празнува 70-годишен юбилей днес. В историята на „соколите“ някогашният таран остана като един от тримата играчи с повече от сто гола, но преди всичко като футболист, който играеше със сърце и душа за родния си клуб. Иван е стигал два пъти до финал за Купата на България, по веднъж със Спартак и Черно море, и е записал шест мача и един гол за националния отбор. Създател е на първата частна футболна школа у нас Феър плей.В специално интервю за Nostrabet.com Иван Петров се върна към едни от най-приятните си мигове на терена.

- Г-н Петров, кой Ви запали по футбола?

– Случи се, когато бях на девет години. Тогава малко случайно за първи път влязох в храма на футбола, но явно е било съдба. Един ден мъжкия отбор в родното ми село Старо Оряхово тръгваше за велик мач между Черно море и Левски във Варна. Аз стоях зад големия камион, за да ги изпратя, когато една ръка се протегна, грабна ме и ме вкара вътре. Без да знаят моите родители, отидох на стадион „Юрий Гагарин“, и този мач винаги остана в съзнанието ми. На полувремето Левски с Гунди водеше с 2:0, но след почивката Черно море направи обрат и спечели с 3:2. След като се върнах, изядох един голям пердах от баща ми, тъй като не знаеха къде съм бил цял ден. Спомням си, че дядо ми, Лека му пръст, на който съм кръстен, ме спаси от по-голям бой. Той каза на татко: „Стига, Петьо, ще убиеш детето заради един футбол“. Аз обаче бях твърд пред баща ми, че и да ме бие, и да не ме бие, вече съм решил да стана футболист. Така започнах да играя в децата на Старо Оряхово, докато навърших 15 години.

- Как се озовахте в Спартак?

– Когато завърших осми клас, участвах в турнира „Футболна смяна“, и моето Старо Оряхово излезе срещу Спартак на „Юрий Гагарин“. След като свърши мачът, треньорът Димитър Видинлиев ми каза, че ме е харесал и ще направи всичко възможно да вземе в Спартак. От този момент започнах да живея с надеждата, че ще се сбъдне мечтата ми, но за зла участ Видинлиев записа сина си вместо мен в СТУМА. Татко обаче намери един мой познат, той влезе при директора Балабанов и „поправи“ грешката. Впоследствие една година учех и тренирах в юношите на Спартак при Георги Капанов, и живеех в общежитието на СТУМА. Няколко месеца преди да свърши учебната година обаче, се върнах на село. Баща ми каза, че щом не искам да уча, ще стана стругар- ученик в Машинно тракторната станция.

- Коя е причината да не се задържите дълго на село?

– За да стане така, заслугата е на Яни Купенов, моя учител и треньор. Той ме закара при Костадин Пързулов в Калиакра, когато бях на 16 години. Останах в Каварна една година и половина, играех първо за юношите, а след това и за мъжете. В състава на батковците за първи път попаднах за двубоя с Калипетрово, след като предната вечер треньорът хвана петима от мъжете да пият. Той ги извади от състава и пусна на техните места петима младоци, сред които бях и аз. Малко по-късно Петър Минчев ме върна в Спартак, след като ме хареса в един мач с тях. Записа ме да уча в Пета гимназия и заиграх в юношите на Спартак под ръководството на Иван Филипов.

- По същото време сте и част от юношеския национален отбор на България, който става европейски шамипон, но не участвате във финалите. Защо се получава така?

– Аз играх във всички срещи, играх и когато Спас Джевизов се контузи. Треньорът Цветан Илчев ми казваше: Ти ще играеш. Бях и на лагера преди финалите, но в последния момент преди отборът да пътува, не попаднах в състава. После разбрах, че съм изваден от него по настояване на другаря Аладжов, който отговаряше за детско-юношеския футбол. Оставиха ме в България за сметка на Спас Джевизов и Красимир Манолов.

- Разкажете за първите си стъпки в представителния тим на Спартак?

– В мъжете на Спартак ме взе Добромир Ташков, а първият ми мач бе срещу Септемврийска слава в „Б“ група. Излязох титуляр и ги бихме 3:0 на „Юрий Гагарин“. Първия си гол пък вкарах на „Ангел Кънчев“ Трявна. В атаката играех с Кирчо Киряков, Кънчо Захариев и Здравко Димов, а зад нас бе Альоша Гончаров. След като се завърнахме в „А“ група, треньор ни стана Димитър Дойчинов, и той доведе от Левски Георги Цветков, Ботьо Малинов, Георги Добрев, Валентин Чаушев и Емил Спасов. Известно време отпаднах от основния състав, но след това отново се наложих.

- Най-хубавите Ви спомени със Спартак?

– Аз имах невероятен шанс да играя с няколко поколения много силни футболисти, някои от които оставиха следа и в българския футбол. Като започна от Пламен Христов и Кеворк Тахмисян, и премина през Живко Господинов, Пламен Гетов и Красимир Зафиров, а на по-следващ етап – Стефан Аладжов, Ангел Станков, Стефан Найденов, Пламен Казаков и Янчо Богомилов, и много други. Към моите треньори, освен тези, които споменах вече, бих добавил също Иван Вуцов и Людмил Горанов.

- Кои са най-ценните Ви победи със „соколите“?

– Веднага се сещам за четири срещу отборите, които бяха резервирали първите две места в класирането. Първата е с 2:0 срещу Левски на „Гагарин“. В тази среща открих резултата с глава в 7-ата минута, насочвайки топката с глава в мрежата зад Стефан Стайков. После, когато бяхме в „Б“ група, елиминирахме ЦСКА за Купата в кучи студ на нашия стадион. Само месеци по-рано съперникът бе детронирал европейския шампион Нотингам и му предстоеше да играе четвъртфинал в КЕШ срещу Ливърпул. Ние обаче бихме този силен отбор на армейците с 2:1. По-късно за първи и единствен път Спартак победи Левски два пъти за по-малко от три месеца. Първо надделяхме с 2:1 за първенство у дома, а след това с 1:0 в полуфинала за Купата на България в Казанлък и се класирахме за финала срещу ЦСКА.

- Стигате и до националния отбор, но се разделяте с него след огромно разочарование?

– Случилото се в магазин в Уелс е най-тежкият ми момент не само във футбола, но и изобщо в живота. Най-много ме болеше, че истината бе съвсем различна, но никой не искаше да ме чуе и да ме разбере. Наказаха ме за две години и през това време работех като докер на пристанището, но докерите станаха и мой обществен гарант. Завърнах се на терена още по-амбициран и след като поиграх още в Спартак, излязох на гурбет в Кипър.

- Защо преминахте в Черно море?

– След като се върнах в България, исках да продължа в Спартак, но треньорът Евгени Янчовски бе откровен: Той е играл в Кипър, за какво ми е. Имах късмет обаче, че срещнах Божил Колев в центъра, и той като разбра какво е станало, ме покани в Черно море. През същия сезон се върнахме в елита и играхме финал с Левски за Купата на Съветската армия, която по-късно бе със статут на Национална Купа. По-късно, след завръщането ми от Малта, играх по още един полусезон за Черно море в групата на майсторите и във втория ешелон. За мен бе привилегия да съм съотборник на „Тича“ с имена като Йордан Филипов, Тодор Марев, Тодор Атанасов-Барона, Милен Бакърджиев, Илиан Илиев и други.

- Как решихте да основете Феър плей?

– Вижте, аз цял живот съм отдаден на футбола и когато спрях да играя, не можех да си представя, че ще правя друго. Исках да предавам моя опит, знания и умения на децата, за да ги държа далеч от пороци и да ги уча на труд и дисциплина, и да бъдат преди всичко хора. Разбира се, след време някои от по-талантливите играха и сериозен футбол, и това за мен е огромно признание. Жалкото е само, че конюнктурата у нас не ми позволи да запазя дълго стадиона и децата си, и това бе вторият удар под кръста, който получих във футбола. Аз обаче не губя надежда, че един ден отново ще работя с подрастващи.

- Г-н Петров, коя е най-голямата Ви награда във футбола?

– Бих искал да благодаря на Бог, че едно селско момче като мен стигна футболния си Еверест. Но още по-благодарен съм му, че с любимата ми Марияна създадохме едно стабилно и сплотено семейство, с прекрасни син и дъщеря, и трима внуци. Всички те са най-голямата ми победа и най-голямата ми опора, и благодарение на тях продължавам да дишам и да мечтая.

- Какъв ще бъде Вашият тост на юбилея?

– Здраве и късмет, за мен, за близките ми хора и приятелите. И много успехи за моя Спартак, за който се радвам, че отново върви по верния футболен път.