Стефан Стефанов вече мисли как да се върне в родината

Варненският специалист по вдигане на тежести Стефан Стефанов вече е на 52 г. Той  работи от близо 3 петилетки в Малайзия като наставник на местния национален отбор по вдигане на тежести. Подготвя местните щангисти и има огромни успехи за азиатската страна. Стефан Стефанов е бивш национален състезател. Завършва треньорски профил в НСА, бил е помощник-треньор на Младен Кучев в “Академик” (Сф) и преподавател в Спортното училище “Георги Бенковски” (Вн). Стефан Стефанов донесе най-големите успехи за XXI век на азиатската държава. В 2 поредни олимпиади класира тежкоатлети за участие в най-големия спортен форум на планетата. Признание за свършената работа е предложеният му договор до 2020 г. Всяка година се прибира в България и не пропуска да се срещне с приятелите си, както и да сподели какво се е случило с него.

Доста време изкарах в Малайзия,съпругата ми Галина Стефанова също е при мен, тренира девойките по спортна стрелба. Но все по-често се чувствам като дърво без корен. Чудя дали мога да изкарам до 2020 г. И ми се иска да се прибера, за да започна отново нещо тук. Мислил съм какво. Навремето бях и спасител. Колко му е да се върна? Чух, че заплатата вече е около 800 лв., може да се живее с тези пари. Но не знам дали Галя ще е съгласна. Много време ми трябваше да я убедя да дойде при мен, а сега не й се връща.
Тя е дългогодишна състезателка, а след това беше треньорка и преподавателка във варненското Спортно училище по спортна стрелба на пистолет. Преди години беше изгонена от училището и също избра Малайзия. Име е в този спорт – бронзов медал от олимпиада, 4-то място на световно първенство, 5-а на европейско и 10-кратна шампионка на България...

Дилемата да се върна стои сериозно пред мен, защото времето си минава, догодина е поредният олимпийски цикъл. А там действително работата ми върви, мисля сериозно за Рио де Жанейро. Мохамад Песол най-вероятно ще вдига на Игрите в кат. до 56 кг. Имам и още двама проектоолимпийци – Константин Клемент (62 кг) и Мохамад Хафифи в кат. до 69 кг. Шансовете ни са до 2 олимпийски визи, но нищо не се знае. За Малайзия това е много, поне в областта на тежката атлетика. Всичко зависи от световното първенство в Хюстън тази година. Но ми се стегна душата. Пък и непрекъснато мисля за дъщерите ни. Хубавото е, че с Галина сме заедно. В нейния спорт също е трудно, но пък очакванията са малко. За сметка на това се провалиха основни спортове, като лека атлетика например. За Царицата на спортовете се похарчиха огромни пари – насреща почти нищо. Годишно се оправям с $500 000 и падат медали.

Добрите резултати се ценят, затова дойде и предложението да ме задържат до 2020 г. Няма да задълбавам повече в темата за връщането ми, но ще видим какво ще се случи. В Малайзия нямаме посолство, пак припомням случая с двете момчета от Нова Загора, които миналата година можеха да отнесат смъртни присъди заради пренасяне на наркотици. В един момент всички започнаха мен да търсят. А посолството е в Джакарта, което е в Индонезия, на 3 ч. полет със самолет. Как да си спокоен при това положение?!

За щастие присъдите бяха намалени на по 15 г. и се надявам до 5 г. сънародниците ми да бъдат освободени от затвора. Но такива случаи в Малайзия има редовно и не се чувствам много комфортно. Пък и спецификата на тази страна пречи да развиваме нормално щангите – нито меню мога да направя (бел .ред. заради - забраната на мюсюлманите да ядат свинско), нито пък да изградя пълноценен женски отбор. С тях трудно вървят нещата и започвам да си мисля, че стоя на едно място, а това в треньорската професия не е особено хубаво. Добре е, че държавата застана зад мен, зад методиката ми. Успяхме да се утвърдим в леките категории.

А може и да не се прибера в България, приемайки предложение за работа в друга държава. Оферти има достатъчно, но пък това значи старт от позиция “нула”. Да започна всичко отначало на 50 и кусур години, не е привлекателна перспектива. Особено в моя занаят, където настъпват и руснаци, и китайци, и всякакви други специалисти. Подобен проблем има Галя с рускините – няма шанс да пробие до наставник на жените, а конкуренцията е жестока.

При всички случаи ще изчакам Олимпиадата в Рио де Жанейро догодина. Дано се сбъднат очакванията ми и всичко мине добре. Тогава вече ще мисля сериозно какво да правя и да продължа. Най-трудно се свиква с климата, с влагата – това е екватора. Плюсът е спокойствието и сигурността в работата. Отделих се доста години от българските щанги. Няма и да коментирам събитията от последните няколко месеца. Не е етично. Надявам се да излезем от кризата, независимо от негативните настроения в Световната централа към България. Защото бяхме фактор в тежката атлетика и ми е болно да гледам какво се случва.

БОРИС ПРОДАНОВ