Защо се омъжих за латиноамериканец?

Милена е обиколила света. Работи на кораб. Преживяла е много срещи с различни националности, има приятели в целия свят. От седем години живее с латиноамериканец и е щастлива от това. Почти на един дъх разказа защо е решила да гради бъдещето си с представител на друга култура…

Когато една жена реши да свърже живота си с чужденец, особено когато става въпрос за смесване на различни култури, трябва добре да обмисли всичко и от всички страни, защото нещата не опират само до любовта. Трябва да помисли за живота в съответната държава. Ще може ли да се адаптира там и да се впише по някакъв начин в обществото, за да оцелее психически и да бъде щастлива.

Мъжете у нас искат да бъдат водещи, независимо от статута, който имат

В нашата култура мъжът командва, а жената волно или неволно влиза в ролята на обслужващ персонал. Като добавим и нерядко срещания собственически подход към съпругата, нещата не изглеждат много добре. Това е и една от причините за някои жени, стъпили извън Балканите и опознали отношението към тях от мъже с друго възпитание и култура, да предпочетат да останат там и да променят съдбата си. Във Франция например галантното отношение и внимание не трае първите няколко месеца или година-две, с единствената цел кавалерът да спечели сърцето на избраницата си. Там това е вродено при мъжете и те са такива през целия си живот. Така са възпитани, това е и моделът на поведение, който се предава през поколенията. В Италия прави впечатление силното влияние на матриархата, както и почитта към майката и съпругата. Слуша се думата на жената. В Бразилия е по същия начин, както всъщност и в цялата латинообщност.

Балканецът например, когато се скара с партньорката си, сипе обвинения, обръща си гърба и едва когато на него му премине, се обръща към жената. Латиното търси подход, не те укорява, не прехвърля отговорността за случилото се на теб,

няма да чуеш от него: „Щом аз го казвам, значи е така“

Той казва: „Извинявай, аз много мислих, знам, че имам вина…“ Първо поглежда към себе си и търси грешката от своя страна. Отношението към жената е различно, има уважение във всеки един момент, дори и след прекратяване на връзката с нея.

Хората са по-леки, умеят да се наслаждават на живота, радват се ей така, от само себе си. А по-лесно се живее с необременени хора и не защото нямат проблеми, а защото така са възпитани.

Предизвикателство е да преминеш в една друга култура, в която всичко ти е чуждо

Когато отидох в Хондурас, всичко ми беше суперинтересно. Поведението на хората, начина им на живот. Всичко е толкова колоритно и впечатляващо, че когато се потопиш в атмосферата, изживяванията са невероятни.

Автобусите например нямат номера и табели кой за къде е. За тази цел има „викач“, който се подава през някоя от вратите, които винаги стоят отворени. Докато викачът се провиква покрай спирките за посоката, накъдето пътува автобусът, минава, да речем, хубава жена и човекът виква: „Амор, искате ли вода?“ Дамата в случая си отметна главата назад и не обърна внимание, а Дон Жуанът в миг я  забравя и насочва вниманието си към следващата красавица…

Всичко това създава една еуфория, едно изключително приятно настроение, кара те да се засмееш,

емоцията витае буквално във въздуха и те обгръща и ти също се потапяш в нея,

и се усмихваш, и ти е ведро… с една дума – щастие!

Хората се смеят, наглед необременени. Седят по четирима души на седалка за двама, плътно притиснати един в друг, напълно непознати, но това на никого не пречи. По средата е останала една пътечка, колкото да се провре човек с не особено големи размери. И в това суперограничено пространство минава едра хондураска с огромна тава в ръцете си, пълна с курабии. Първо те черпят и ако ти хареса, си купуваш. На всяка спирка се качва по някой с тава, леген или каквото има, и продава по нещо на пътуващите…

Посещението ми съвпадна с тамошния Великден - празник, фойерверки, навсякъде музика. Семейството на моя любим ме посрещна с особен интерес. Там домакините не сядат да се хранят заедно с госта, а стоят отстрани. Едва когато гостите се нахранят, сяда да се храни и семейството. В случая за гост заедно с мен се броеше и собственият им син. В началото това много ме притесняваше, опитах се да обясня, че там, откъдето идвам, всички се храним заедно, но те бяха непреклонни и в крайна сметка ми се наложи да свикна с това. На няколко пъти исках да вляза в кухнята, за да приготвя и аз нещо за хапване, но това категорично ми се забрани. Там си на гости не само през първите 24 часа, а по време на целия си престой.

С госта си се държат като с цар!

Стоях месец и през цялото това време бях обгрижвана по начина, както през първия ден, в който ме посрещнаха.

На този етап не сме готови да останем да живеем там. Животът и на двама ни в момента протича по корабите, а в отпуските си гостуваме. Перспективите за работата на острова са оскъдни. Младите, които имат възможности, масово се насочват към Щатите. Мексико за тях е спасението в намиране на работа и по-добри условия за живот. Мнозина остават там завинаги. Има и които се завръщат и развиват собствена дейност на острова, колкото да преживяват, но щастливи... Да им се чудиш как се радват на живота…

Мариана Стойкова