Съдебен изпълнител Христина Калчева: Не можеш да извадиш душата на човека

Христина Калчева в продължение на осемнадесет години е държавен съдебен изпълнител и преподавател във Варненския свободен университет, специалност „Право”. Дългогодишен ръководител на службата и председател на Управителния съвет на Асоциацията на държавните съдебни изпълнители в България, отдадена на работата си и приела я за свое призвание…

Омъжила се е едва на 20. Отгледала е дъщеря, която вече е юрист, и син – доктор. Възпитавала ги е сами да си проправят пътя в живота и очевидно това се е случило успешно!

Смята, че всеки си има собствена съдба, и съжалява, че напоследък не вижда доброто у хората…

Ето какво разказа съдебен изпълнител Калчева за естеството на своята работа, която освен многоцветна не е никак лесна…

В съдебната система съм от19-годишна. Завърших Икономически техникум и постъпих в съда като секретар, след това бях деловодител, а по-късно сътрудник в адвокатската колегия. По онова време всичко беше държавно и юристите във Варна се брояха на пръсти. Не след дълго завърших „Право“ с първия задочен випуск в Търновския университет и започнах работа като адвокат. Оказа се обаче, че професията не ми допада, и реших да подам документи за съдия. В дадения момент нямаше свободни места и докато изчаквах да бъдат отпуснати бройки, ми предложиха временно място като съдебен изпълнител.

Приех и както нерядко се случва, временните неща се оказват най-постоянни, работя това и до днес. Въвлече ме тази професия, усетих, че това е моето място. Въпреки многото неприятни моменти, които съпровождат  всекидневието ми, има и приятни, които всъщност осмислят усилията ми. Така, след като ме поканиха да стана съдия, предпочетох да остана на позицията, на която бях.

Естеството на работата ни не е приятна, но след като има влязло в сила съдебно решение, то трябва да се изпълни. Това е завършекът на един съдебен процес. За жалост, това изпълнение все по-рядко се случва доброволно.

Има много тежки дела

Най-мъчителни са тези, при които се касае за режим на лични отношения с другия родител след развод. Често родителите съзнателно или не използват своите деца като маша, за да си отмъщават един на друг. Това е много травмиращо за едно дете. В такива случаи, според мен, психологът, който наистина е важен за детето, трябва да работи и с родителите. Когато децата виждат, че родителите им са в конфликт, страдат.

Наскоро отново имах случай, при който детето беше буквално изтормозено от конфликтите на родителите си. След двучасов разговор с тях и адвокатите успяхме да ги помирим и поне да демонстрират нормални човешки взаимоотношения.

В такива моменти влизаме в ролята и на медиатори, и на психолози…

Душата на детето трябва да се гледа и цени преди всичко останало

Подобни случаи ни докосват, разбира се, неизбежно е.

Преди години, отново няма как да забравя, след развод майката, която е от друг град, взема по-голямото дете и заминава с него в родния си край. Следват 2 години дела относно родителските права за по-малкото дете, момиченце на 4 годинки, което беше останало с баща си. След последното дело в полза на майката трябваше да й предам детето. Отидохме в дома на бащата, както е редно, с психолог и полицай и видяхме една нормална, приятна обстановка, в която детето се гледа много добре.

Момиченцето се беше хванало за врата на баща си и не искаше никой друг. Говорихме много и майката беше там, но то не я познаваше, защото по една или друга причина е отсъствала от живота му през тези 2 години, докато са протичали делата. Изминаха три часа, в които детето плачеше много силно и не искаше да се отдели от бащата. Разплака и нас…

Картината беше наистина много трогателна и аз отказах да предам детето на майката.

Помолих я да изчака, за да може момиченцето постепенно да я опознае и да свикне с нея. В противен случай трябваше да го изтръгнем от бащата, но щяхме да увредим психиката му. Майката се съгласи да посещава детето, докато то свикне с нея, за да е безболезнена промяната. След като не ни се обадиха повече, смятаме, че всичко с тях е наред. Това ме успокоява. Щом не е постъпила последваща молба по делото за допълнително предаване на детето, значи сме успели.

Човек трябва да влага и чувство, не можеш да му извадиш душата на човека. Особено при длъжниците има хора, които наистина нямат възможности да си погасят задълженията, и ние виждаме това. В такива моменти се налага да балансираме между взискателя и длъжника. При едно от последните дела например длъжникът е написал молба, че няма финансова възможност и ще внася по-малки суми, докато изплати дължимото. Взискателят, от своя страна, иска две възбрани, справки, запори… а длъжникът вече е започнал да погасява… Ето тук е балансът, да убедим взискателя да изчака месец, два, докато бъде погасен целият дълг.

В моята практика основно това ми е работата, да се старая и двете страни да се доволни. Тогава и аз съм удовлетворена, че съм си свършила работата добре.

Други неприятни моменти са, когато трябва да изведем някого от жилището му. Понякога виждаме, че човекът наистина няма къде да отиде, дори с домашните си любимци… Спомням си една рускиня в краен квартал на града. Жилището, което обитаваше, беше много мизерно. Живееше с една котка. Наложи се да ги оставя буквално на стълбите с котарака в един кашон… Тези неща не могат да ни оставят равнодушни, разтърсващи са, но щом има съдебно решение, нямаме право да излизаме от рамките на изпълнителния лист.

Когато отидем на изпълнение, всичко се случва. И ни кълнат, и ни ругаят…

Преди години хората бяха по-стриктни и изпълнителни. Сега, особено при младите, се забелязва много грубо отношение. Обществото като цяло е недисциплинирано и това личи във всички сектори. По-рано не е имало такова отношение към нас.

Хората ни посрещат заредени с враждебност, нахъсани за битка с нас, а всъщност нещата вече са решени в съда…

Имаме случаи, в които, отивайки на опис, намираме прекрасно жилище, а след продажбата заварваме всичко разбито и натрошено в апартамента, плочките и настилките струпани накуп, хлебарки изсипани умишлено… Това е, защото всеки си мисли, че е прав.

Не сме спокойни и в кабинетите си. Хората идват агресивни. Ние сме последната точка на съдебната система, където вече си изливат нервите...

Това, към което искам да призова обществото, е да се опитаме да бъдем по-добри. Да не идват хората при нас озверени, а с нагласата, че срещу тях също стоят хора, които ще ги разберат…

Защото когато дойдат с положителна нагласа и мек тон - търсим варианти да смекчим положението, но когато дойдат с агресия, нещата става по трудния начин, а не бива. Винаги има изход от всяка една ситуация и ако хората са положителни и добронамерени, всеки ще подаде ръка.

Вярвам, че съдбата на всеки човек е предопределена. Пътят, по който избрах да вървя в живота си, се оказа моето призвание, за което не съжалявам до днес.

МАРИАНА СТОЙКОВА

Още от рубриката: Рoсица Тончева: Ролята на съдията не е само в сухото произнасяне на присъдата