Славна Варна: В края на ХХ век „Черно море“ е символ на баскетбола у нас

Настоящото положение на баскетболния „Черно море“ не е особено славно, но преди двайсетина години клубът от Варна е символ на този спорт в България. В края на ХХ век „моряците“ налагат доминация у нас, като между 1998 г. и 2000 г. печелят две шампионски титли и три пъти вдигат Купата на България. „Тогава всеки искаше да бие „Черно море“.“ Тези думи, изречени преди няколко години от голямата звезда Тодор Стойков, описват най-добре силата на варненци в този период. Архитект на най-славния състав в историята на клуба е Симеон Варчев, дейно подпомаган от друга легенда – покойния Христо Борисов, както и от младия треньор Петко Делев.

„Шампионският състав на „Черно море“ се формира няколко години, разказва Варчев. - Нашата школа работеше много силно и след като се върнах от националния отбор през 1993 г., започнахме лека-полека да изграждаме отбора. Всяка година допълвахме по нещо. Взехме и няколко играчи отвън. Така се получиха нещата“, споделя ни легендарният треньор и ръководител. Думите му са потвърдени и от един от основните играчи по онова време – Борис Стоянов. „Не си мислете, че всичко е станало от само себе си, ей така, изведнъж. Не сме плеснали с ръце един ден и вече да имаме шампионски отбор. Извървяхме си пътя, преди да стигнем дотам в много битки из залите в България“, казва ни Стоянов.

Той е внедрен от школата в първия състав на „Черно море“ в началото на 90-те години заедно с Левен Белберов. През 1995 г. този път извървяват също Тодор Стойков и Иван Друмев. Година по-късно клубът от Варна прави невероятен трансферен удар с привличането на центъра Спас Натов от „Славия“. Емил Бояджийски пристига от „Академик“ (Пловдив), а Калин Велчев и Пламен Христов са взети от „Плама“ (Плевен).

Спас Натов

Тодор Стойков

Пътят до върха обаче е дълъг, труден и дори болезнен. В две поредни години - през 1996 г. и 1997 г., „Черно море“ губи финалите на първенството от „Плама“ (Плевен) и „Славия“. На всичкото отгоре през 1997 г. варненци падат драматично от „белите“ и във финала за Купата на България, който за капак се играе пред пълните трибуни в Двореца на културата и спорта. На полувремето „моряците“ имат преднина от над 10 точки и феновете вече предвкусват успеха на своите, но през втората част се сриват и остават с празни ръце. Всички са покрусени от провала. „Тези загуби създадоха по-голяма амбиция, по-голямо желание в играчите да докажат себе си. Да докажат, че са добри и заслужават да триумфират“, категоричен е Варчев.

Той смята, че именно амбицията и желанието за победи на състезателите са били в основата на невероятните успехи. „Всички играчи изгаряха от желание да бъдем шампиони, да вдигаме купи. С много вътрешна енергия бяха в себе си. Играехме и за европейските купи, където също се представяхме много добре, въпреки че бюджетът ни беше в пъти по-малък от този на съперниците ни“, споделя още Варчев.

„Черно море“ започва да участва в европейските турнири две години преди да вдигне втората си титла в България, като натрупаният там опит също оказва влияние за успехите. „Начинът, по който се представяхме в евротурнирите, беше много показателен за израстването ни във времето като отбор. В първите години губихме мачове, в които играехме добре, в които бяхме равностойни на съперниците ни, но в края падахме. Това обаче ни позволи да изградим манталитет на победители. Придобихме самочувствие и увереност, които ни помагаха впоследствие да печелим почти всичките си завързани двубои“, обяснява Борис Стоянов.

През 1996/1997 г. и 1997/1998 г. варненци мерят сили в третия по сила турнир на Стария континент, по онова време  Купа „Корач“. През първия сезон елиминират кипърския „Омония“ и достигат до груповата фаза, където остават на последно място в компанията на полския „Мазовжанка“, италианския „Варезе“ и израелския „Бней Херцлия“. На следващата година обаче правят знаменателен рейд. Първо отстраняват сръбския „Спартак“ (Суботица), а след това преодоляват и групата си, изпреварвайки турския „Туборг“ (Измир) и гръцкия „Спортинг“ (Атина). В 1/16-финалите „Черно море“ среща бившия европейски шампион „Рома“ и дори печели със 79:78 домакинството си във Варна на 10 декември 1997 г. Повече от 3500 зрители се радват на играта на своите, а над всички е грузинецът Вактанг Нацвлишвили, който бележи 27 точки. В реванша обаче „моряците“ губят тежко и отпадат.

По същото време, сезон 1997/1998, варненският отбор мачка всичко по пътя си на родна сцена и достига отново до финала за титлата у нас. Съперник е познатият тим на „Славия“. Играчите изгарят от хъс и желание за реванш и го постигат. В драматична серия стават шампиони на България за втори път в своята история след 1985 г., когато го правят под името „Академик“. „Играехме приятен баскетбол. С много движение, с добре изградена защита, с бърза контраатака, с добре организирано постепенно нападение. Баскетболът ни беше много хубав за гледане. Хората му се радваха и пълнеха залата“, обяснява Варчев.

„Помня едно гостуване на „Славия“ в този първи шампионски сезон. Точно преди него играхме с „Туборг“ (Измир) за Купа „Корач“ и на връщане имахме мач в София. Тодор Стойков липсваше, тъй като беше контузен в среща с полския „Стал Бобрек“, един го беше ударил с лакът в челюстта. На полувремето губехме от „Славия“ с 24 точки разлика, но накрая ги обърнахме и победихме“, разказва Борко Стоянов.

На следващия сезон, като шампион на България, „Черно море“ участва във втория по сила турнир в Европа – Купа „Сапорта“. Отборът се представя достойно, постига три победи в своята група, но в крайна сметка те не са достатъчни да продължи напред. На домашна сцена големият съперник вече не се казва „Славия“, а „Левски“, което още повече увеличава интригата и нажежава страстите. Битката между двата отбора е невероятна, а финалът за титлата се превръща в уникално зрелище. След като двата отбора си разменят по две победи, решителният пети мач е в зала „Конгресна“ на ДКС. Излишно е да уточняваме, че тя е пълна до краен предел от близо 5000 екзалтирани фенове. „Като цяло сега българският баскетбол може да си мечтае за атмосферата, в която ние играехме. Варненската публика беше невероятна. Да играеш пред такива фенове, е чувство, което пожелавам да изпита всеки един баскетболист“, спомня си Стоянов и се връща назад във времето. Към края на последния финален мач от сезон 1998/1999. „Минута и половина преди сирената изоставахме в резултата срещу „Левски“ с 6 точки, но не се предавахме. Вярвахме, че можем. Аз и Левен Белберов откраднахме по две топки, след всяка от които следваше контраатака и кош. Обърнахме развоя и станахме шампиони за втори път. Никога няма да го забравя!“

След втория пореден триумф в първенството „Черно море“ се подсилва още повече за участието си в Купа „Сапорта“. В състава се завръща ветеранът Юрий Шишков, привлечен е и американецът Кийт Хюз. „Моряците“ записват 5 победи в групата си, в която са още гръцкият АЕК, израелският „Апоел“ (Йерусалим), белгийският „Шарлероа“, финландският „Хонка“ и руският „Автодор“ (Саратов). Това им позволява да заемат 3-тото място и да се класират на 1/16-финалите, където срещат хърватския „Задар“. Отпадат след две поражения, но варненската публика има възможността да види на живо легендата Дино Раджа, който е лидер на съперника на „Черно море“.

На вътрешна сцена „моряците“ продължават да диктуват модата. Печелят за трети пореден път Купата на България. Турнирът се провежда в пловдивската зала „Строител“, а в директната битка за трофея варненци надделяват над „Левски“. Впоследствие достигат и до финал за първенството (за пети пореден път). Считани са за фаворити срещу големия си съперник от столицата, но съдбата, а и някои странични фактори, решават да сложат край на хегемонията на „Черно море“.

След загубената титла част от играчите на големия шампионски състав на „моряците“ напускат. В отбора не успяват да запазят инерцията от невероятните успехи и губят ореола си на баскетболен гранд.

Именно такъв беше „Черно море“ в края на ХХ век. Когато думата „баскетбол“ беше синоним на Варна.

НИКОЛА ДИМИТРОВ