Свръхдиагнозата е феномен в медицинската практика, при който хората получават диагнози, от които реално не се нуждаят. Повечето хора свързват болестите с определени феноменологични състояния: най-общо казано, чувстват се болни. Когато това е така, обикновено посещават лекари.
При подобно посещение медицинското лице принципно е инструктирано да задава въпроси, да оценява медицинската история на пациента и да провежда тестове (физически преглед, ултразвук, рентген, кръвни изследвания).
Целта е да се разбере какво причинява симптомите.
Това води до диагноза. Колкото по-ранна е диагнозата, толкова по-добре, предполага здравият разум – особено що се отнася до раковите заболявания. Поради тази причина съществуват годишни прегледи и скрининг тестове. Свръхдиагнозата в този контекст представлява страничен ефект от иначе естествения стремеж болестите да се идентифицират възможно най-рано.
Това създава условия, в които индивиди без симптоми биват диагностицирани и съответно лекувани от състояние, което всъщност няма да им причини никакви симптоми и вреди.
Важно е да се отбележи, че свръхдиагностицирането не е същото като изготвянето на грешна диагноза. Пример за втория случай може да бъде човек, диагностициран с рак, но всъщност да има доброкачествена киста. В някакъв смисъл свръхдиагнозата е „правилна“ медицинска оценка, която обаче превръща ненужно хората в пациенти и води до лечение, което може да се окаже дори опасно за подложеното на него лице.
Въпреки че е трудно да се повярва, налице са нарастващи научни свидетелства, че свръхдиагностицирането е факт в редица области на медицината: * Мамограми за ранно откриване на рак на гърдата; *Компютърна томография, ултра звук и магнитно-резонансна томография за ранно откриване на рак на щитовидната жлеза; *Измерване на тропонин за ранно откриване на миокардна исхемия; *Антигенно тестване за ранно откриване на рак на простатата; *Генетични тестове за оценка на риска от наследени сърдечни болестити; *Генетични тестове за предвиждане дали хората са предразположеви към хематологични ракови заболявания. Най-големият проблем при свръхдиагнозата е
свръхлечението,
чиито ефекти варират от постоянното ходене по лекари и аптеки до физическите вреди от страничните ефекти на лекарствата и усложненията от хирургичните интервенции.
Какви са причините?
Всъщност е много трудно да се изолира една единствена. От една страна, лесен начин за правене на пари е все повече и повече хора с по-нисък и по-нисък риск да бъдат диагностицирани като "пациенти".
От друга страна, технологиите стават все по-чувствителни, отчитайки все по-малки и малки промени в тялото, които могат никога да не доведат до значителни здравословни проблеми. Не на последно място болестите се държат по неочаквани начини: например, някои ракови заболявания понякога се развиват изключително бавно и дори изчезват. Но дори в такива случаи е контраинтуитивно да смятаме, че хората не трябва да знаят, че имат "болест".