Д-р Соня Цекова: Ако имаш позитивно отношение покрай себе си, намираш време да се развиваш

За психологията на лекаря и за качествата, които трябва да притежава, за отговорността, за волята, за трудностите на професията…

По материала работи: Борис Проданов

Д-р Соня Цекова: Ако имаш позитивно отношение покрай себе си, намираш време да се развиваш

Д-р Соня Цекова от 10 години е управител на ДКЦ 4 във Варна.Завършва медицина през 1984 г. във Варненския медицински университет. Специалност УНГ защитава през 1990 г. Последователно прави специализации по детска оториноларингология и фониатрия.

През 1996 г. специализира в Тел Авив, Израел, оперативна оториноларингология.

Завършва „Мениджмънт в здравеопазването“ през 2000 г. в Икономическия университет – Варна. Участва във възстановяването на Българския лекарски съюз.

От 1990 г. е последователно организационен секретар, председател на комисията по етика, а в момента зам.-председател на БЛС – Варна. Носител е на званието „Български лекар“.

За психологията на лекаря и за качествата, които трябва да притежава, за отговорността, за волята, за трудностите на професията и за… леката атлетика!, д-р Соня Цекова в рубриката „Насаме“:

Коренът ми е болярски, родителите ми са от Търновския край, но още като бебе съм донесена във Варна и смятам себе си за варненка. Тук съм учила, завърших Френската езикова гимназия, след което Медицинския университет, тогава още институт.

Изборът на професия съм направила още от съвсем малка. Може би съм била 2-3- годишна, когато вече съм искала да играя само на играта „Чичо доктор“! Бях боледуващо дете, може би и затова съм избрала лекарската професия още тогава.

В рода ни не е имало лекари. Има много научни работници, професори, моята майка е доцент по „Мениджмънт“, но аз самата никога не съм искала да бъда нещо друго.

Винаги съм искала да бъда лекар

Оказа се, че за тази професия човек трябва да съчетава много качества в себе си. Това обаче се осъзнава малко по-късно. В началото е желанието да следваш примера на другите. След това вече разбираш, че професията изисква да си изключително човеколюбив, много трудолюбив, честен, иска се и определено количество воля, което не всеки може да притежава. Трябва да можеш да носиш отговорност.

Професията ни е характерна с това, че се посвещаваме на работа в името на живота на хората. Посвещаваме всеки наш ден на опазване здравето и живота на пациентите. Понякога се налага да се вземат много отговорни решения, от които зависят много неща. Това човек го осъзнава през годините, когато учи, специализира и започне да работи.

Като се обърна назад, моите вече 30 г. трудов стаж показват, че може би е имало много време, в което съм липсвала на семейството си. Сигурно съм загубила някои от по-младежките си качества, защото виждам, че сега съм вече здраво стъпила на земята. Моята дъщеря, която наследи не само лекарската професия, но и специалността ми, един ден ми каза: „Майко, хората са много щастливи, защото не са лекари и не знаят какви биха могли да бъдат последствията“. Това е така, защото за един лекар всеки един симптом, всяко нещо, с което се сблъсква, го кара да мисли от медицинска гледна точка. Става неспокоен, когато нещо се случи с пациент или близък, защото знае какви са етапите и кое е най-лошото… Може би ставаме фаталисти в определени моменти.

Информираността и познанието те правят много по-отговорен и малко по-различен

Може да съм изгубила някои черти от характера, като веселието и безгрижието, но не съм изгубила усмивката и оптимизма си и смятам, че ако искаш да оставиш следа след себе си, трябва да имаш кауза, за която да работиш. Професията ми е кауза за мен – да работя за човека и за неговото здраве.

Интересно е как изглеждаме понякога в очите на хората, когато човек го боли и когато го е страх, за него лекарят е всичко. Нашата професия, която може би е последна в стълбицата на професиите, ако си представим стълбица, може би има няколко празни стъпала и най-отгоре вече е Господ. Затова лекарят трябва да е човеколюбив, да е добър и макар че самата професия понякога ни кара да изглеждаме безчувствени, това далеч не е така.

Друга кауза, която избрах в годините, е да работя за съсловната организация, за това колегите да се чувстват по-свободни в работата си и по-удовлетворени.Това също ми донесе признание с приза „Лекар на годината“, който получих. Защото освен, разбира се, благодарността на пациентите, която получавам всеки ден, това да те признае и съсловието е най-голямата награда, която един лекар може да получи. Тежко е, но сме се справили, и това отличие не само ме върна назад в годините с едни смесени чувства, но ми донесе удовлетворение и видях, че младежката ми мечта не само се е сбъднала и реализирала, а е достигнала своя връх.

Посветих много години от работата си на съсловната организация. Още от възстановяването на Лекарския съюз през 1990 г., тогава бях съвсем млад завършил лекар, започнах да работя. Била съм и зам.-председател, и организационен секретар, и председател на Комисията по лекарска етика и още се занимавам като водещ член в Арбитражната комисия на лекарската колегия във Варна. Наред с това съм съпруга и майка на две деца, а вече съм и баба на две внучета.

За да намериш време да работиш за съсловието, това трябва да ти идва отвътре, защото организационно за хората се работи трудно. Никога не можеш да бъдеш добър за всички. Винаги нещо се случва, необходимо е да бъдеш много консенсусен, хората да те познават, да си дал пример с поведението си, с това какъв човек си...

Да се изгради един лекар в една фамилия, е изключително тежко

Всички трябва да помагат, защото обучението е дълго, специализациите също – това са около 10 години, в които не можеш и финансово да си активен в семейството. Професията изисква постоянно да учиш. Няма как да приключиш…

Определям себе си като щастлив човек, защото имам семейство, което ме подкрепя, особено съпругът ми, който винаги ме е разбирал и ми помага. Родителите ми също са били моя опора, без която нямаше да мога да направя всички специализации.

Ако имаш позитивно отношение покрай себе си, намираш време да се развиваш, ако я няма тази положителна аура, нещата няма как да вървят. А самият факт, че вече едно от децата ми, и то дъщеря ми, пое професията, виждайки колко е тежка, виждайки как мама я няма, не може да помага и невинаги може да наготви, това ме прави още по-щастлива. Защото един лекар трябва да има на кого да остави книгите си и да предаде опита си.

Работата ни често ни изправя пред безсилни ситуации. Това обаче не ни прави коравосърдечни, точно обратното. Често преживяваме случаите, с които се сблъскваме, и това ни уморява психически, но в същото време ни кара да работим повече и да търсим как максимално да помогнем на пациента.

Във всекидневието много пъти съм се чувствала уморена, но никога не съм съжалявала за избора си. И това моментно безсилие автоматично се трансформира в някаква друга дейност.

Няколко месеца специализирах в Израел, още през 1996-а. Попаднах там чрез една интернационална медицинска асоциация във Варна и смятам, че всеки, който иска да израсне в тази професия, трябва да има международен стаж и опит. Видях доста неща, които ги нямаше в България, медицината там беше напреднала, научих много и това ми помогна да бъда още по-полезна на пациентите си.

Психологията на лекаря е такава –

той мисли най-напред не за себе си и за семейството си, а за обучението си и за това как да специализира, за да може да помага. След това е всичко друго. И аз тогава оставих двете си малки деца и отидох, защото исках да бъда добра в професията си. Това помогна както на моите пациенти, така и за издигането на авторитета на оториноларингологията във Варна, което също е много важно. Когато поработиш навън и видиш работата на колеги в твоята специалност, виждаш как те приемат, виждаш ти къде си и в чисто психологически план нареждаш себе си в скалата на професията.

Евреите са интересни хора. Те не могат да те приемат, без да те опознаят. В началото се държаха много резервирано, докато не разбраха, че владея няколко езика. След като няколко пъти ме поставиха в особени ситуации и видяха уменията ми, бях много радушно приета и започнаха да ме канят навсякъде.

Не ми остава време обаче да се връщам на местата, където съм била, а и предпочитам нещо ново… Гледам напред!

От лекарите съм, които винаги отговарят на телефона си. Пациенти ми звънят по всяко време на денонощието и когато съм в отпуск, отида някъде да почивам и телефонът ми мълчи, чувам този звън в ушите си.

Случва се да ми звънят пациенти и от чужбина за консулт, а сега и с мобилните приложения ми изпращат дори снимки, за да видя как изглежда проблемът… така, че медицината става все по-модерна!

Често и на почивка сме на работа. Няколко пъти в ресторант попадам на случаи, в които се налага да окажа помощ. На едно място задавяне, ако не си там, човекът си отива… Друг случай - човек явно с много тежък диабет изпада в кома и всеки вика помощ има ли лекар…

Когато си лекар, винаги си на работа, независимо къде се намираш

И в колата да си и стане инцидент, спираш. Оказала съм няколко пъти помощ в катастрофи, и то тежки. Няма как да се откъснеш от работата. Навсякъде си лекар. Колко пъти се е случвало и на плажа… Не можеш да останеш безучастен. Такава е професията.

Виждала съм и агресия сред пациентите, но лично не съм се сблъсквала. Може би защото приемам хората усмихната и независимо колко е болен човек и колко е агресивен, когато го приема с усмивка и кажа успокойте се, вие идвате за помощ при мен, дайте да видим какъв е проблемът… това помага. Не съм имала пациенти, които са проявявали агресия към мен, но съм го виждала това и е много страшно. Мисля, че нашият народ позагуби от хуманизма си. В началото на моя трудов път лекарите бяхме много уважавани, а сега професията е в една имиджова криза. Имам чувството, че българският пациент е отчаян. Това, от една страна, се дължи на факта, че голяма част от хората бяха свикнали да се лекуват от специалисти. Когато сменихме системата и подредихме общопрактикуващи лекари в доболнична помощ, достъпът до специалисти се ограничи. Това в началото изнерви хората, след това някак ги отчая.

Когато човек е болен, лек може да му се намери, но когато е отчаян, тогава става тежкото и трудното, защото вече започва да не вярва в нищо. Независимо кой какво работи, винаги трябва да има някаква вяра, за да може да върви напред. Наскоро бях в Япония и както всички казват, че това е една различна държава, това наистина е така. Говорих там с един сервитьор, който постоянно работеше в хотела, където бяхме отседнали, караше много дълги смени и веднъж го попитах: „Вие днес пак ли сте на работа, не сте ли изморен, успяхте ли да спите?“ Отговорът му беше: „Работата ми е да съм изморен“. Това е психологията на човека там. Те вярват, че животът е кратък и че на земята човек е дошъл да се мъчи. Това явно им помага и те работят много.

А животът наистина не е толкова дълъг… Стресът ни убива, ние не го усещаме, говорим на другите за стреса, обаче той ни се отразява рано или късно и ние, лекарите, не сме дълголетници…

Добрият пример и добрите случаи в нашата професия не се тиражират. Показва се това, което се случва много рядко, но когато само то е видимо, човек приема, че едва ли не е практика.

Говори се много за лекарски грешки, а за мен те са грешки на системата

Започнахме вече да работим и с алгоритми, но все още организационно не сме добре поставени. Важно е да се знае също, че и ние сме хора, и ние имаме проблеми, и ние може да сгрешим. Понякога ни съдят много жестоко, неправилно и прибързано. Човек трябва да помисли малко, преди да хвърли тежката дума.

Що се отнася до младите, които сега избират професията на лекар, те трябва да са много всеотдайни и много да я обичат, за да я работят. Трябва да са много самодисциплинирани и да обичат човека. Да си лекар, е отговорност – това е и мотото на моя живот. Не е за всеки. Професията изисква много качества, вярно е, че има много четене и са необходими много познания, но не е само това. Може би е необходимо приемът да се прецизира и да бъде не само на базата на успеха на кандидата, а да има и други критерии, с помощта на които да бъде усетен човекът, който ще се развива като лекар. Така е и с учителите, тяхната професия също изисква любов към нея, за да може да я работиш. Иначе ще ти бъде много тежко.

Лекарят освен това трябва да изглежда здрав и усмихнат, за да може пациентът да има доверие в него. Ние също сме хора и боледуваме, но винаги трябва да изглеждаме добре… Няма специална магия, понякога дори казвам на своите пациенти - ако имаше такова магично лекарство, аз първа щях да се върна към младините си…

Като ученичка

имах много сериозни данни да се развия в областта на спорта, бях лекоатлетка

Треньорите, които ме тренираха, възлагаха много големи надежди на мен. Един ден майка ми беше дошла на стадиона и моят треньор й казва: „Вашата дъщеря един ден ще бъде много голям балкански шампион, след това европейски…“, а тя: „Не, не моята дъщеря ще стане лекар, тя това е избрала отдавна“.

Когато бях по-млада, в свободното си време спортувах. Това ме зареждаше и поддържаше формата ми. Също много четях, слушах музика и обичах да пиша. Макар и малка, имах какво да напиша и дори съм си мислела дали няма да излезе някоя известна писателка от мен след време!

Сега имам други занимания. Едно от тях е свързано с асоциацията „Да съхраним жената“, където се опитваме да осигурим едни по-спокойни и по-достойни старини на жените след тяхното пенсиониране. Особено на тези, които остават сами. Това също ми отнема много време, същевременно обаче си почивам, защото е интересно да видиш как жените в пенсионна възраст плетат, занимават се, пеят, рисуват… Водя им лекции по някои здравни проблеми, организираме различни мероприятия и това ми е начинът да се разнообразявам.

Гледам и внуци! Щастлива баба съм и тъй като отделях по-малко време за моите деца, сега ми се иска всяка свободна минута да отделя на внуците, чиито родители са лекари!

Д-р Цекова в компанията на дъщеря си и любимите си внуци.