За морала, проститутките и шансонетките...

След Освобождението модните европейски забави били привнесени в българското общество по модел на Западна Европа. В самото начало било прието да се разграничават женските от мъжките забавления.

Мъжете и преди този исторически момент имали много по-голям избор при забавленията си от дамите - от традиционния зияфет (от турски - пир, гощавка, веселба)  до казината и публичните домове. Но наличието на публични домове сякаш не шокирало така традиционно патриархалното варненско общество, както появата в морския град на кафе-шантани. В афишите се обявявало, че жените “ще танцуват кан-кан и кючек”.

В началото шантаните се посрещат със силно недоволство и остра критика, в някои случаи дори по-силни от тези към публичните домове.

До декември 1906 г., както научаваме от бр. 48, стр. 3 на вестник “Свободен глас”, във Варна е имало две такива заведения: “Ламберговият шантан“ и известният на варненци хотел “София”, съдържател на който е някой си Хараламби Корабов и който може да се нарече направо публичен дом”. От същия материал научаваме, че в града предстои откриването на нови заведения, а авторът споделя и собственото си виждане по темата: “Що се отнася до откриването на нови шантани, нашето мнение е било винаги в тяхна полза, щото и без тях развратът днес е станал обществена зараза. На всеки ъгъл се виждат жени с леко поведение, да се разхождат без да бъдат ограничавани”. 

А опитите от страна на управата на града да се въведе ред в отварянето и работата на този тип заведения, не липсват. В бр. 22 от юли 1895 година четем публикувания “Правилник за Кафе-шантаните в града Варна”. Там общинските власти са определили тези места като “заведения, където за увеселение на публиката свирят или пеят жени и моми, но да не са с леко поведение”. Било е забранено кафе-шантани да се “отварят в криви и тъмни улички”. 

Смущаваща за гражданите се оказва и събираната такса (т. нар. парса) след изпълнение на артистката и по-късно тя е обявена за просия, като се заменя с входна такса “антре”. Забранява се в шантана да има стаи за живеене освен една за слугите. Всичко това прави шантана скандален, но в същото време подсилва любопитството към този вид заведения от страна на мъжете.

ВАРНЕНСКИ ОБЩИНСКИ ВЕСТНИК, бр. 42, стр. 2, ведомост за числото на проститутките.

Градската управа във Варна приема “Правилник за дейността на кафе-шантаните“

Въпреки опитите на градската управа да регулира дейността на кафе-шантаните, за обществото като цяло се оказват твърде много смущаващите страни на тези заведения. Патриархалните варненци са шокирани от нощния живот, високите цени, непознатото до този момент сервиране, пеене, танцуване, сядане по масите от страна на жените (шансонетки), облеклото им по западна мода, свободното им поведение. 

В бр. 37, стр.2, 1912 г. на вестник “Свободен глас” е публикуван материал, в който граждани се оплакват от свободното държание на дамите, настанени в квартира близо до църквата “Св. Никола”, и от факта, че те постоянно са посещавани от различни мъже. “Цялата махла се гнуси от действията на шансонетките!”, казва авторът и добавя: “Какво прави г-н Градоначалникът, че не взема мерки за премахване на разврата от града ни?”. Темата явно сериозно е вълнувала варненското общество, защото в бр. 30, стр.3 на същото издание от юли 1912 година четем друга гражданска позиция по темата: “Много пъти се е писало в почитаемия ви вестник за шансонетките, които не са пропуснали улица на която да се настанят в І участък, особено на улиците “Северна” и “Св. Парашкева”, където са в изобилие. Жените, които са настанени там, са предимно румънки и австрийки. Те развращават младежта, а също поставят в затруднено положение родителите, които са принудени да отговарят на наивните въпроси на децата си. Целият участък се е обърнал на публичен дом. Не трябва да нехаят административните власти, а време е вече да се стреснат и да докажат, че заслужено заемат постовете си, като оставят настрани всички приятелски чувства и интернират зад граница развратниците на българската младеж”. Това гневно писмо, подписано с псевдоним Варненец, е сериозно обвинение към властимащите, че покровителстват “свободните дами”.

Иван Вазов е първият, който описва появата на леконравните дами в курортните селища, които – с лъжи или с интимни умения – омагьосвали самотните и скучаещи мъже с дебели кесии. В разказа си „Госпожата му” героинята се оказва шансонетка, певачка в заведение.

Името на шансонетките не идва от музикалния стил шансон, а по аналог с турската дума шъфрънтъ, т.е. леконравни жени. Историята на появата му също е свързана със Североизточна България и по-точно с Шумен, където унгарският маестро Михай Шафран през 1851 г. създал първия български оркестър, изпълняващ валсове, мазурки, маршове, полонези и турски шаркии. Музикантите били местни млади мъже, главно търговци и учители, даже Панайот Волов свирел в оркестъра на флейта. Но Михай Шафран създал в Шумен и един кафе-шантан, в което пеели и танцували жени. Почтените шуменски госпожи възненавидели нововъведението, за разлика от мъжете си, и почнали да наричат певиците шафрантии. Във Варна това нарицателно станало популярно като шансонетки, а в някои градове на страната ги таричали шантонерки.

Във варненските женски салони имало и други пренебрежителни и обидни имена, с които наричали дамите със свободно поведение. Даже почтени дами от добри семейства, които си позволявали да се червисват, белосват и парфюмират, били смятани за леконравни и покварени и наричани зад гърба им  карагьозчийки (презрително за актриса), певачки или шансонетки.

Според публикациите, които четем във варненската преса от края на ХІХ и началото на ХХ век, явно границата между поведението на момичетата от публичните домове и това на певиците и танцьорките в кафе-шантаните е доста размита. Официално шансонетките са били актриси, които според договора си участвали в програмата на заведението. Да приемат почерпката на някоя маса или галантно рандеву с клиент в хотел, е било въпрос на техен избор. Но малко вероятно е собствениците на тези заведения да са заплащали на персонала си, за да доставят само отдалеч естетическа наслада на чисто мъжката публика.

След Освобождението държавата не се ангажира пряко с въпроса за морала и проституцията.

Общините са натоварени да решават проблема по свое усмотрение. Така се възприема широко разпространената по това време в Европа система на регламентация (изрично разрешителен режим), основаваща се на схващането, че проституцията е неизкоренима и затова е по-добре да бъде легализирана и ограничена от медицински и административен контрол, който да намали отрицателното й морално и физическо въздействие върху обществото. Всички проституиращи доброволно или служебно се записват в списъци в полицията и периодично се преглеждат за венерически болести, като болните се изолират до оздравяването им. “Варненски общински вестник” публикува всеки месец “Ведомост за числото на проститутките” и медицинските прегледи, които са им направени.  За да се намали отрицателното морално въздействие на проституцията върху обществото, тя се изолира в публични домове, в определен квартал или улица и се подчинява на поредица от ограничения. Тайната проституция, т.е. тази извън публичните домове, се подлага на преследване. Поради тази причина варненското общество е било толкова скандализирано от свободното поведение на шансонетките.

ВАРНЕНСКИ ОБЩИНСКИ ВЕСТНИК, бр. 33-34, стр. 3, ведомост за числото на проститутките.

В Наказателния закон (НЗ) от 1896 г. в дял “Разврат” на глава ХIV в чл. 228 за престъпление е обявено свождането към блудствени действия и съвкупление без оглед на това каква е целта – користна или друга, когато се отнася до лица с неукрепнала психика, в зависимо положение или роднини. Съдържател на публичен (блуден) дом носи отговорност, ако приеме в свой дом лице от женски пол, без да го предупреди за свойството на занятието, което се упражнява там, и то в присъствието на представител на местната полиция (чл. 484 от НЗ), а за лице от женски пол се предвижда наказание, “ако се занимава с блудство във вид на занаят, без да е записано в числото на блудниците, или което, бидейки записано в числото на блудниците, наруши някоя от полицейските наредби, издадени за спазване на здравето, обществения ред и приличие”.

През 1903 г. Народното събрание приело първия закон за проституцията

Този акт разбунил патриархалното българско общество и особено представителките на набиращото сили “женско движение”. В бр. 55, стр. 3 на вестник “Свободен глас” четем: “Развратът във Варна е засилен много, в това няма съмнение. И тайно и явно неговите поклонници бързо се разпространяват, като разоряват семейства, подравят общественото здраве и влекат след себе си всички ония пороци, които неминуемо са ортаци на разврата”.

И така, през 1906 г. Народното събрание закрива със закон публичните домове в цялата страна. Но с този юридически акт самата проституция не се премахнала. Напротив, "дъщерите на Афродита" продължили да практикуват занаята си, но прикрито и без лекарски контрол. Разбира се, липсата на луксозни заведения принудила повечето представителки на древната професия, предимно чужденки унгарки, да напуснат страната след време, но останали техни родни заместнички да популяризират славата на този изконен занаят.

А с течение на времето от мръсни и неугледни “бардаци” някои от шантаните се превръщат луксозни вариетета за отбрана публика. От чисто мъжки места за развлечение част от тях се отварят за смесена публика. Развива се и тенденцията за израстване на шансонетките - от жени със слаби артистични заложби и предизвикателно държание в мюзикхолни артистки с по-свободно поведение.

МАРИЦА ГЪРДЕВА