Непал - споделена човешка любов и топлина

Ели Маринова 

Тя е от онези пътешественици, които умеят да виждат по-далеч от видимото. Има поне с две сетива повече от обичайното и от снимките и споделените й  впечатления за широките друмища на света, за хората и различните култури, разбрах, че тя носи в раницата си три неща. Малко багаж, едно голямо сърце и благоразположение. Затова помолих Жулиета Николова да ни разкаже за пътуването си до Непал. Тя се завърна от там няколко дни преди разрушителното земетресение миналата година. Изчаках да премине сътресението й след усещането да си избегнал на косъм гнева на Земята. Какво запомни, какво си взе от Непал и какво й направи най-силно впечатление, ще разберем от интервюто с нея.

- Мисля, че Непал значи „свещена планина”. Какво те отведе толкова далеч на Изток в тази свещена планина?

Жулиета Николова

- Случайността, любовта ми към пътешествията и любопитството да надникна в още едно кътче по земното кълбо, което от снимките винаги ми се е струвало малко странно, различно и примамливо.

- Какво беше усещането, когато пристигна? За първи път ли пътуваш до страна от Далечния изток?

- Не за първи път пътувам в тази посока. Усещанията, когато пристигнах, бяха нови за мен и много силни. Първото беше неописуем страх, когато самолетът ни се приземи и пое по пистата, тресейки се странично. Случваше ми се за първи път, не знаех какво се случва, при все че имам доста полети със самолет зад гърба си. Изпитах страх, който накара ръцете ми да стиснат здраво дръжките на седалката. Нямах видимост от прозорчето и като човек, който неведнъж е гледал „Разследване на самолетни катастрофи” по „Нешънъл джиографик”, се оставих на ума ми, който „обясняваше”, че най-вероятно се разбиваме по някаква злокобна причина. После всичко утихна и се успокои, а по-късно навън разбрах, че в Катманду била най-късата самолетна писта и когато огромен самолет като нашия се приземи, в началото ускорението предизвиква такъв ефект. Следващата почуда, която ме споходи, бе видът на аерогарата. В съзнанието ми изникна балонче, като онези в комиксите: ха, та тя изглежда като гара Горна Оряховица! Една такава ниска и издължена от двете си страни постройка, на места фасадата й е покрита декоративно с теракота, имитираща тухли. Вътре салонът за пристигащи и преминаващи процедурите туристи бе препълнен с европейци, толкова много и толкова млади, че ми подейства малко объркващо. Всъщност къде съм?! – се запитах. И едва когато излязох от летището и се озовах на тротоара, усетих с всичките си сетива, че съм някъде, където пак живеят хора, но общата картина изглежда малко сива и в по-тъмни тонове от цвета на дрехите им. Въздухът е натежал неподвижно от горещина, която ме накара да се чувствам като в забавен каданс, в контраст със суетата и хаоса около мен – хора, сновящи в различни посоки и преминаващи в безпорядък коли.

- Как живеят хората там? Доколко спокоен и уреден е животът им?

- Не бих могла да обобщя, защото посетих тази страна за съвсем кратко време, но чувствата ми са противоречиви, ако трябва да бъда честна. Имаше моменти, в които изпитвах възторг, докато танцувах заедно с местните на един остров в езеро край град Покхара. Музиката, ритъмът на танца и непринудените движения сближаваха хората и сякаш във въздуха се носеше някаква споделена човешка любов и топлина. Само на метри от това място се проточваше дълга опашка от местни хора, които чакаха, за европееца нечовешки търпеливо, да дойде техният ред да извършат жертвоприношение в чест на техен бог. Там за това служат цветовете на растения. Погледите на тези хора като че ли се плъзгаха по минувачите, без да виждат. Очите гледаха смирено и малко тъжно, в очакване да измолят милост. Тук, на този остров, където танци и оброци „стояха” на разстояние една човешка крачка, зеленината на пейзажа от околността рязко контрастираше на многоцветието и ярките багри на женските одежди. Толкова наситени тонове, толкова различни и искрящи цветове, че във възприятието на човек настъпва лек смут

Това чувство ме спохождаше и на други места, например в столицата Катманду, когато разглеждахме исторически места с древни постройки. Градежите са от тъмно дърво, което рязко контрастира на светлото дневно или здрачно небе, на пъстрите женски одежди, на електриково розовия захарен памук, разнасян от деца - улични търговци, закачен на дървени пръти, на нанизите от яркожълти или оранжеви цветове на растение, което в нашите паркове сме свикнали да виждаме единствено по зацветените килими или каменни саксийки. И в цялото това многообразие човек непрестанно се натъква на картини на бедността – толкова експресивни и изумяващи туриста, че поне аз на моменти имах усещането, че се намирам в триизмерно кино и само ако сваля от лицето си слънчевите очила, този покъртителен и тъжен филм ще се „изпари”. В мен остана и едно друго странно усещане в контекста на логиката на развитите общества. Почти непрестанно виждах в очите на местните хладен и недружелюбен поглед, който ме изумяваше, защото си казвах наум: та нали ние сме тук от интерес към тяхната култура, дошли сме с добри намерения, нали и от финансова гледна точка сме плюс за тяхната икономика. Защо тези хора така неприкрито показваха своята дистанцираност към туриста?! Може би човек трябва да поживее по-дълго там и да пребивава не като турист, за да намери отговор.

- Допреди десетилетие Непал не е бил светска държава. Доколко по твое мнение религията е повлияла на хората там?

- Хората там са като всички по света – хранят се, работят, боледуват, женят се, създават деца, умират... Но правят всичко това в един по-бавен ритъм, толкова естествено за тях и понякога изнервящо за свикналия да бърза европеец, за прегладнелия турист... Да изчакваш около два часа вечерята си от спагети със сос бульон, в който е нарязан пестеливо малко зеленчук, при положение, че има в съседство само още една заета маса с трима душа, в първия момент действа обезсърчаващо, но в следващия осъзнаваш, че ти дава шанс да разгледаш всичко около теб в най-подробни детайли, а когато вечерята пристига в чиния, поддържана умело в ръката на тичащия сервитьор, който е така запъхтян от бързане, не ти остава нищо друго, освен да се усмихнеш и щастливо да заровиш вилица в камарата от азиатска паста. За религията и вярата им не знам, това е много лично за всеки човек и се пречупва през всяко сърце под различен ъгъл. Да, посетихме двете емблематични места за поклонниците там. Зърнахме огромната ступа в Катманду и тя ни понаблюдава със своите изписани по уникален начин очи, докато я обикаляхме. Пътят за това беше достъпен само за вярващи, но по странно стечение на обстоятелствата и толкова набързо полученото разрешение забраната бе нарушена и като туристи се озовахме по стъпките на поклонници и вярващи. Отдалече белотата на ступата контрастира на многобройните разноцветни знаменца, които се простират от върха й навън, към шарените сгради, които опасват площада. Когато човек се качи горе, където е само за вярващи, вижда разпръснати царевични зърна, благодеяние за гълъбите и ситните стъпки на молещите се, които обикалят и извършват своите ритуали без дори знак за раздразнение към любопитните туристи, които на моменти превръщат пространството в място за фотосесии, докато се изредят всички налични в ръцете и раниците дигитални устройства.

- Когато пътувам, мога като наблюдател да видя какво правят хората по улиците. Как преминава денят на обикновените хора в Катманду?

- Денят „върви” мудно, дори на моменти сякаш картината застива като в някой фототапет от стена, редуват се сюжети на натоварен трафик и идилично спокойствие. Така е, докато човек върви по търговска улица в туристическата зона, летните сандали шляпат по черния път между сувенирни магазини, ATM стаички, чейнджбюра, ресторантчета. Потокът на движение е смесен – скутери, коли и хора се движат в безпорядък лъкатушейки, притичвайки, на косъм да бъдеш сгазен от промушващ се скутер или колело. Трафикът в столицата на моменти е невъобразим. Това беше едно от първите ми преживявания, след като напуснахме летището в посока хотела ни. Още след първия завой се озовахме в задръстване, което ставаше все по- неуправляемо и неразрешимо. Стари автобуси и камиони, коли и пикапи чакаха да бъдат пропуснати, като човек има усещането, че всеки там е с предимство и напира да продължи. И така от всички посоки до момента, в който няма излизане от „тапата”. Тя се доуплътнява от шмугващи се скутери от всички страни. Свикналият на ред и регулирано улично движение европеец изпада в няколко поредни състояния – недоумение, озадаченост, ужас, отегченост, униние и точно когато е загубил представа за време и място, излиза от транса, осъзнавайки, че микробусът му е потеглил отново, а задръстването е преодоляно по един необясним начин.

- Успя ли да надникнеш в непалско училище?

- Посетихме училище за сираци край „градът на мъртвите”. Това е една бедна постройка с няколко помещения, които служат за класни стаи. В тях децата са смесени, от няколко класа. Липсват всичките удобства на цивилизацията. Стените са пропукани, излющени и издраскани. Голи стаи със стари чинове, на които седят деца и се взират тъжно и любопитно в посетителите. Няма ги шумът и глъчката, които познаваме от нашите училища.

Липсват цветните кутийки за моливи, шарените тетрадки и раничките с картинки от популярни детски филмчета. Всичко е просто и семпло. А когато човек излезе на прашния път, вижда в далечината как се открояват силуетите на молитвените домове в града на мъртвите и струйките дим, издигащи се към небето от кладите, където се изгарят телата на мъртвите. Храмовете, където надникнахме, впечатляват с външния си облик – дърворезбата, която оформя пагодите, и многобройните звънчета на ръба на покривите, които вятърът разлюлява и отнася нанякъде звука от тях.

- Кое ти направи най-силно впечатление?

- Много неща впечатляват и всичко е въпрос на лично възприятие – облаците, увиснали живописно в здрачаващото се небе над старинните храмове, профучаващите по тесните улички скутери, които, ако не си постоянно нащрек, ще те прегазят, самотните къщички, разпръснати по планинските склонове на път от столицата за Покхара, пустотата и безлюдността в един супермаркет в разгара на деня, неочакваната среща на тротоара в подножието на Хималаите с българин, избрал да работи там като инструктор по парапланеризъм, възможността да опиташ оризов чипс, разпръснат на огромно бяло платно пред входа на някой дворец, хората, насядали по каменните стъпала в подножието на храмовете, които наблюдават света пред тях с идването на вечерта...

- Какво е усещането да избегнеш по Божията воля гнева на природата?

- Че този път ти се е разминало по Божията милост с мисълта, че природата, когато се „разгневи”, оставя руини, прах и разплакани лица, а когато прояви своята бяла магия, изпълва сърцето с възторг от величието на изгревите в планината до степен на опиянение.

- Ще се върнеш ли някой ден?

- Аз се връщам понякога мислено, преживявайки отново определени ситуации, вглеждайки се в определени неща. Когато човек посети едно място, той оставя частица от духа си там и отнася със себе си частица от него. Така човек заживява със спомените от срещи, съзерцание и добавя още един щрих в сърцето си, за да досътвори своята лична история.
Снимки ЖУЛИЕТА НИКОЛОВА