Чистотата и благоустрояването на Варна

Сметта се събирала и извозвала в открити каруци, което създавало съществени неудобства на гражданите и гостите на града.

„Повечето от важните неща в света са били постигнати от хора, които са продължавали да пробват, дори когато е изглеждало, че няма никаква надежда“, казва великият Дейл Карнеги, един от най-известните публицисти, психолози и лектори, завещал ни безценно богатство от мъдрост и житейско вдъхновение. Той винаги е живял и творил, воден от максимата, че в света няма лоши хора. Има просто неприятни обстоятелства, с които трябва да се борим, но без да съсипваме живота си и настроението на околните. И именно такива добри и борбени хора, които не са се отказвали и продължавали да пробват, превърнали Варна от типично ориенталско селище с криви и мръсни улици в европейски курортен град.

Те мечтаели и се борели да създадат своята „Утрешна Варна“

(брой 149, 3 декември 1927 г., „Варненски общински вестник“):

„Благословена да е за вечни времена ръката на човека, който е сложил градската градина на морския бряг. Тая ръка, преди всяка друга е създателка на днешна летовна Варна. Варненските българи, строители на търговското величие на града, отбягвайки морето и самия град, запълваха с камък околните височини. Приморската градина остана дълго време като единствена връзка между града и морето. Разработена, разхубавена, разширена, тя стана център на разходките, при които гледката към морето е задължителна. Пристанът, крайбрежната алея, постепенно дойдоха след това, да допълнят делото на първия инициатор. Всичките ведно със самата градина, повтаряме, са основата върху която ще продължи градежът на истинска крайморска Варна, която ще престане да обръща гръб на морето, която ще обърне най-сетне едно усмихнато лице към него, за да настане същинското общуване на варненци крайморци със самото море.

Ний вече виждаме в мечтите си, великолепната фасада на тази нова Варна обърната към величествената морска стихия, която и носи и богатствата и красотата си.

За да се сбъднат тези мечти, още много има да се работи

Прекият път от гарата и пристанището към приморската градина и летния квартал трябва да стане най-красивия крайморски булевард, с алеи за разходки, за почивка, за сърцезание, защото от него се разкрива чудна гледка към целия залив. Булевард, към който да водят две или три широки улици, изходящи от центъра на града. Булевард към който трябва да се стреми лете цялото семейство от чичовци и вуйчовци, които пълнят сега задръстеният от свят булевард Сливница с дима на печените си кебапчета. Булевард, най-сетне, който ще привлече и ще задържи за себе си част от невъобразимото гъмжило, което през празничните дни за живот и смърт, пред тесните входове на градината.

Трябва цялата крайбрежна дига на залива да се опаше с хубава крайморска алея и пътеки, щото гостите и чужденците се чудят, как самите варненци не чувстват нужда от най-красивата и най-хигиенична разходка, която трябва да става колкото може по-близо до морските вълни.

Трябват модерни хотели и ресторанти, добре послани, безпрашни улици, удобни жилища с европейски клозети. Трябва казино, забавления за охолните летовници, трябват най разнообразни спортни (съоръжения – б.а.) които игри да се съсредоточат, ако не на самия плаж, все пак най-близо до морето. Трябва да се създадат забавления за къпещите се, трябва целият плаж да бъде спретнат, чист и под надзора на властта. Трябва, трябва и трябва.“

Да се превърне в реалност тази мечта, било дело трудно и доста непопулярно, защото и в нашия град, като навсякъде по света, гражданите искали от управниците да се превърнат във фокусници и да им решат проблемите без тяхното лично участие. Много от старите варненци настоявали градът да е чист и благоустроен, но без да се налага самите те да променят навиците си и да се научат да го поддържат и пазят. По този повод брой 171 от 12 май 1928 година на „Варненски общински вестник“ излиза с уводна статия за външния вид на градовете:

„Добрия външен вид на градовете

не се изчерпва само с изправността на улиците и хубостта на сградите. Има ред други условия – зависещи повече от разбиранията и вкуса на отделните граждани – които очертават образа на града и очертават културната му степен. Спретнатата ограда край дома, обработената градина до него, чистотата която може да отличава дори и най-скромния двор, ето качества, които могат да отличат един жилищен квартал.

В търговската част витрините на магазините, чистотата, редът, естетиката им, фирмата. (Във Варна почти всички фирми (табели – б.а.) са тежки, грозни, неприлични. Особено висящите, вечно скрибуцащи фирмени табели, в град на чести и силни ветрове, са неудобни, дори опасни.)

По улицата - движението на публиката, по тротоарите ли ходи тя или всред улиците; редът който се пази; шумът които се произвежда; къде са настанени и как изглеждат уличните продавачи и ред други още, дребни наглед работи, същите които за наблюдателя, определят физиономията на един град.“

Площад „Мусала“ бил любимото място на амбулантните търговци.

Уличните продавачи

Някои от тези „дребни наглед работи“, като например редът, по който уличните продавачи можели да предлагат стоките си, бил регламентиран 14 години по-рано чрез „Общинска заповед“ (№ 190 от 14 март 1914 г.), която гражданите „съвестно“ гледали да заобикалят. В заповедта ясно било разписано, че „Всяко лице, което иска да продава стоки на разнос по улиците на града, по площадите или на сергия по тротуарите пред продавниците си, длъжно е предварително да се снабди с позволителен билет от общинското управление, отделение санитарно“. В това разрешително се определял размерът на тротоарното право, видът на продаваните стоки и таксата, която търговецът трябвало да заплати.

Такса тротоарно право се заплащала и за масите, и за столовете, поставяни пред кръчмите, бирариите и кафенетата. На тротоарите, които били по-тесни от два метра, било забранено да се продават всякакви стоки и да се поставят маси и столове.

На амбулантните търговци било забранено да се спират задълго на едно място, особено по главните улици и на площад „Независимост“, а нарушителите се глобявали до 50 лв.

Общинските разпоредби не подминали и външния вид и поведението на файтонджиите, които посрещали летовниците на гарата и били, така да се нарече, „лицето на града“ заради първото впечатление, което оставяли у новопристигналите гости. „Едно умно разпореждане е направил новия ни градски началник г-н Турчев (съобщава редакцията на вестник „Черно море“ в бр.51 от 4 юли 1892 година). Той е заповядал на всички файтонджии в града ни да са облекат с форма, прилична на формата на софийските файтонджии. Като похвалваме това разпореждане на г-на Турчева, изказваме мнение, че би било желателно, поне в този случай да не се правят решително никакви отстъпки.“

Тази, както и много други наредби, които имали за цел да въведат определен ред в поведението на гражданството, срещнали сериозен отпор. Файтонджиите години наред намирали причини да не спазват разпоредбата за униформите и даже си позволявали да вземат двойна такса на пътници, които се качвали във возилата с куфар, а амбулантните търговци си играели на „котка и мишка“ с инспекторите и стражарите. От своя страна съдържателите на кафенета, бирарии и ресторанти били в състояние по 50 пъти на ден да внасят и изнасят маси, но да икономисат от общинските такси.

Всичко това подтикнало през 1927 година кмета на града Никола Попов, който бил планирал и започнал вече редица градоустройствени мероприятия - благоустрояване на Гръцката махала и Морската градина, покриване на улици с асфалт и павета, ремонт на Летния театър, Рибните хали, пощенските станции и др., да заяви:

„Има наистина стари варненски среди, които се чувстват засегнати колчем се говори за известни стари порядки, несъвместими с изискванията на един модерен град. Нека тия среди бъдат уверени, че управниците уважават всичко старо, което не противоречи на хигиената и здравия разум.“

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Следва продължение…

Още по темата: Чистотата и благоустрояването на Варна - Част І

За посрещане на пътниците, пристигащи с русенския влак, файтонджиите спирали файтоните си в безпорядък, като всеки от тях се стремял да застане по-близо до перона.