К.д.п. Петър Джилиянов: Романтиката в морето не може да изчезне

Роден е на  20 ноември 1953 г.  в с. Ореш, Великотърновско. Завършва Техникума по корабостроене и корабоплаване в Русе, а през 1976 г. и ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”. Разпределен е на работа в „Океански риболов”, където с прекъсване от 3-4 г. остава до началото на 1990 г. и стига до старши помощник- капитан. След това преминава към „Трансимпекс” и плава на гръцки кораби. През 1997 г. постъпва в японската компания Kawasaki Kisen Kaisha (“K” Line) и  е първият български старши помощник-капитан, който плава под флага на изгряващото слънце. В началото на 2000 г. става и първият ни капитан, промотиран в Япония, въпреки даваните  първоначални  уверения за невъзможността това да стане с български офицер. Малко по-късно „K” Line определя и 3 кораба за българки капитани и главни механици. Досега работи  в компания от групата на същия корабособственик - в момента за една година ротационно е избран да бъде капитан инструктор.

Питаш как селянче от Ореш, Великотърновско, стигна до моряшки техникум , а после и до Морското училище? Започна от книгите; тогава нямаше компютри и четях много за мореплаватели. В седми клас съучениците ми се присмиваха: ”Вижте го, капитанът идва на мостика! Качи се на мачтата…” Така че всичко тръгна от младежката романтична представа за морските плавания. Тя остана в мен и след първото много тежко изпитание, което се случи още при първия ми рейс като трети помощник-капитан в „Океански риболов”. Нещо повече, затвърди в мен романтичната представа за морето, където всеки момент можеш да покажеш мъжество, стига да се наложи. Така започва разказът от капитанския мостик на к.д.п. Петър Джилиянов. 

Помня този случай по време на първия рейс 

На траулера свършихме маслото за двигателя и трябваше да вземем 6 варела от една база - кораб майка, продължава кап. Джилиянов. Времето лошо и се налага да отидем с лодката. Никой не иска да влезе в нея. Само аз и третият механик се съгласяваме, тръгва и един моторист по негова заповед. Това става насред Атлантическия океан, вълните повече от 3-4 метра, лодката подскача, още малко ще отидем на борба на кораба майка. От там спускат в мрежа първите 3 варела и понеже лодката играе, трябва да я хванем в момента, когато вълната ни вдигне, и веднага да я откачим от бигата (крана). Нашият моторист застава под нея, но в момента, когато я хваща, пропадаме надолу и той увисва за мрежата. На траулерите всички ходехме с ножовете, с които чистехме рибата; вадя моя и скачам, успявам да отрежа част от мрежата, където виси момчето,  и той се изсипва вътре заедно с варелите. Така се спаси и на кораба ме изкараха герой, макар че не видях нищо такова. Напротив, след преживяното бях започнал да размишлявам какъв бунак съм, ако бях останал и аз горе?! Страхът идва, когато започнеш да пресмяташ какво е могло да стане? В първия момент обаче е само мисълта да помогнеш на другия в беда, още повече че той не е дошъл по свое желание, а по заповед, и сега да загине!...

Навремето на нас, моряците от траулерите, се гледаше в колегията с някакво пренебрежение, като на по- долна група - остави ги тези рибари!

Впрочем, има разлика между живота на търговския и на риболовния кораб 

На първия преходите са най- много 15-20 дни, а на траулера 6 месеца си непрекъснато в океана и само от време на време виждаш моряци от други кораби. Това ни прави по-сплотени, защото разчитаме единствено един на друг. На риболовните кораби беше закон никой да не се подиграва с никого. И още - да помагаме на тези, които се затварят в себе си. Нещо, което и сега практикувам с българските офицери на японските кораби. Гледаш го, след вахта бърза да се навечеря и да се затвори в каютата си. Тази самота убива човека, може дори да полудее; чувал съм на други кораби ставало - излиза посред нощ и се хвърля в морето. Затова нарочно съм издал капитанска заповед - вечер всички да гледаме филм на големия телевизор, заедно ще седнем на една или две бири, а може и на уиски, случва се да ги поканя и на вечеря, ще коментираме, ще се повеселим, после лягай да спиш. Ама да се затваряш сам - не! 

Другият ми принцип е винаги да бъда прям 

Никога не съм се опитвал да лъжа на кораба. Веднъж направиш ли го, повече нямаш никакъв авторитет и капитанските ти нареждания се приемат за неадекватни. Имам и още един принцип, който винаги съм чувствал, пък и мнозина са ми го споделяли. Когато капитанът е ведро усмихнат, готов за шега, тогава целият екипаж работи по друг начин. Важното е да не те виждат намръщен и да крещиш, категоричен е кап. Джилиянов. Вярно, като човек и на мен ми е докривявало, обаче загубя ли настроение, гледам да се скрия в кабината си, докато ми мине. И никой не  разбира, че капитанът невинаги е в добро настроение.

А има критични моменти, когато никак не ти е до веселба, особено стане ли дума за живота и здравето на екипажа. Някъде бях чел, че дори само да стоиш без нещо да правиш на кораба, изразходваш 30% повече енергия от онзи, който извършва среден физически труд на брега. А да не говорим започнат ли изпитанията! Всички са тежки, но имах едно, което беше 

критично и после стана трагично

Става дума за потъването на кораб „Кондор” на „Океански риболов”, за което много се говори навремето.Стана през април 1990 г. Помня точно датата, защото тогава премахнаха член 1 от Българската конституция за ръководната роля на БКП. 6-7 кораба стояхме закотвени на заморьозка (замразявахме риба). Месец след отмяната на член 1 обявиха, че повече няма да имаме помполити и трябва да се репатрират в страната. Станах доброволец и една сутрин рано с наша лодка тръгнах да ги събирам по корабите. Викам - хайде, помпи, слизайте! Хората бяха унили и, човешки погледнато, не беше приятна работа, въпреки че помполитите дразнеха - нищо не правеха, а вземаха колкото мен, старпома. Тогава свалиха и домакините. Един от тях имаше сертификат за втори помощник и го изпратиха като такъв на останалия без екипаж „Кондор”. Преди бил щурман на ракетен катер. Имаше и още един, бил трети помощник, който дълги години работел в ДИК. Той пък стана трети помощник на „Кондор”. Като старши помощник идвах от траулер, на който смениха екипажа. Беше уговорена продажбата на кораба на турците. 

Стоим на котва, нямаме капитан, 

счупил си крака и го закарали в болница. На негово място пристига друг от старите кара капитани - бивш гемиджия  от Созопол. Вика ми: “Ти знаеш как, изкарай кораба от залива в Шотландия. Там е тясно, минава се между фиорди”. Изкарвам кораба. Става 12,15 ч. и оставям втория помощник на мостика, като му обяснявам най-подробно - ще гледаш на радара, ето там едно островче, минаваш близо до него, след това веднага завиваш наляво и тръгваш на юг. Добре, добре! Всичко му било ясно. Прибирам се в кабината малко да почина. Тя е на челото на левия борд и отварям  филистрина да влезе въздух. Вятърът е от левия борд и си правя сметка, че след около 1 ч. трябва да направим поворота. Обаче минават час и 2-3 минути, вятърът не променя посоката си във филистрина, минават още няколко минути - нищо. Скачам и бягам горе, какво да видя, двамата с рулевия кършат ръце: Какво ще правим сега? Наврели сме се в скалите. Веднага спирам кораба, защото се тресе и продължава да влиза навътре, явно има пробойни. Казвам на главния механик: Само на теб имам доверие, виж в първия хамбар с колко се покачва водата. Питам втория помощник: Нали те предупредих? А той: Ами бяхме се загледали в едно корабче как лови риба. И се бухнали! Идва главният механик и казва: Водата бързо нахлува. Пращам да вдигнат капитана: Тропайте на вратата му да става! Пристига той и започва също да се вайка. Виждам, че от кораба вече нищо няма да става. Много ми е тежко - знам какво трябва да се направи, но решението се взема от капитана. Викам му : Хората питат да обявим ли сигнал за напускане на кораба (обандан шип). Капитанът само ми казва: Отивам за багажа си, ти действай тук. И замина. Всичката работа трябва сам да свърша. Обявявам обандан шип. Натоварваме пристигналата лодка, качвам се последен, дори не успявам да взема от багажа си, сред зима само по риза. Оставяме кораба забит върху скалите. После, когато дошъл приливът, той се издигнал за малко и екипажът на рибарското корабче решил да го изтегли. Опитали се да се възползват от закона за придобиване на изоставено имущество в морето, но като взели да го влачат, корабът се килнал, готов да се обърне, и го оставили да потъне. После на съдебната процедура се оказа, че капитанът не знае добре английски и пак трябваше да го замествам. Накрая завърши по холивудски, с хепиенд- отсъдиха  4 млн. долара застраховка за кораба, а щяхме да го продадем за 150 000. Сега го споделям пред младите колеги като пример за ролята на капитана - не първи да бягаш, както направи тогава на „Кондор”.

Не мога да изброя критичните моменти в моряшкия живот - много са, но ще кажа нещо по-важно. Харесвам си работата като капитан инструктор в офиса, но чакам след една година пак да се кача на кораба и да отида някъде, където не съм бил отдавна, да мина край тези или онези острови. Дори да пресека пиратската зона на път от Суецкия канал, засмива се кап. Джилиянов. 

Може би това чувство се поддържа от носталгията по младежките години,

 
връща ме назад и ме подмладява. По принцип, когато ситуацията е спокойна, избягвам да стоя на мостика, за да не смущавам помощника на вахта. Обаче дълго не мога да издържа и за кафето в  10,30 ч. винаги се качвам да го изпием заедно. Сам не ми е сладко. Пием си кафето на мостика, приближавам се отпред на филистрините и като погледна морето, в мен нахлува вълна от спомени от предишни години. Спомени за преживявания в морето (бързо забравям лошите, но хубавите остават завинаги)… Минават като на лента пред очите ми. За онези прекрасни моменти, когато става 11 ч. и капитанът сяда на стола си на мостика, камериерът носи подноса с кафето, уиски, лед и той вика: Хайде, наздраве! Бях трети помощник тогава и мечтаех и аз да седна така на капитанския стол. Вярно, сега не може да се пие уиски, защото ще е лош пример. Кафе обаче може. Най-хубавият ми спомен е от последния рейс като старши помощник на японския кораб. Капитанът, японец, ме вика в кабината си и казва: От името на компанията много съжалявам, но трябва да ти известя, че се разделяме, вече си промотиран за капитан. Сбъдна се онова, за което бях мечтал толкова силно през всичките си години! Ето, такива неща изплуват в мен и днес, застана ли пред филистрините на мостика, допълва кап. Джилиянов. 

Стефан Денков