Когато Варна събра пари за театър с цената на хляба

Повече от век след първия камък сградата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ продължава да бъде една от емблемите на Варна. Но зад красивата фасада стои история не само на сценичното изкуство, а и на един град, който дълго време събира сили, средства и обществена воля, за да има свой театър.

Има сгради, които просто заемат място в градския пейзаж. Има и такива, които постепенно се превръщат в част от паметта на града. Театърът във Варна принадлежи към вторите. Историята му започва не с премиера, а с един основен камък, положен на 26 март 1912 г. от тогавашния кмет Иван Церов. Идеята е голяма за времето си – Варна да има собствен модерен театър, място, което да бъде не просто сцена, а културен център на града.

Историята обаче не върви по права линия. Последвалите войни забавят строежа, но не успяват да прекъснат стремежа към постоянен театрален живот. През 1921 г., по предложение на кмета Димитър Кондов, Варненската община отпуска ежегодна субсидия за постоянна театрална трупа. За неин директор-режисьор е поканен актьорът от Народния театър Стоян Бъчваров.

Това е моментът, в който идеята за театър постепенно се превръща в институция.

Бъчваров не просто оглавява новата трупа. Той я създава, определя репертоара, въвежда професионални правила и поставя спектакли, в които често сам изпълнява главните роли. На 12 март 1921 г. завесата се вдига за първи път с „Инстинктът“ от Анри Кестмекер. Представлението е в зала „Съединение“ – днешната Сцена „Филиал“, която по онова време представлява дървена пристройка към часовниковата кула.

Още първият сезон показва амбицията на новия театър. За 11 месеца трупата представя 45 постановки – рекорден брой в историята на варненския театър.

Междувременно мечтата за голяма театрална сграда отново излиза на преден план. През 1927 г. варненската общественост започва дарителска кампания. Средствата се събират по необичаен за днешните представи начин – чрез фондови марки, добавяни към цената на хляб, билети за кино, градски увеселения, баня и плаж. Само за по-малко от месец са събрани един милион лева, а Народната театрална кооперация отпуска още два милиона лева заем.

Така театърът се оказва буквално общоградско дело.

Проектът е на архитект Никола Лазаров, а в определен етап от строителството участва и архитект Дабко Дабков. Сградата е проектирана в характерния за епохата дух на неостиловете – с богато орнаментирана барокова фасада, колони, корнизи, скулптурни елементи и тържествен вход. Интериорът също следва представата за театъра като място на зрелището: елипсовиден вестибюл, широки стълби, балкони, ложи и зала с класическата за театралната архитектура форма на подкова.

На 29 октомври 1932 г. новата сграда най-сетне приема публика. Сезонът е открит с „Боряна“ от Йордан Йовков, постановка на Стоян Бъчваров. Така, две десетилетия след полагането на основния камък, Варна получава своя голям градски театър.

А името на Бъчваров постепенно се оказва не просто свързано с началото, а с цяла епоха от развитието на сцената. До последния си сезон като директор-режисьор през 1934–1935 г., с прекъсвания през годините, той изгражда трупата като модерен градски театър с разнообразен репертоар. Днес именно неговото име носи театърът.

Следващите десетилетия променят България, а с нея и театъра. През 1942 г. Варненският театър става държавен. След 1944 г. в репертоара се засилва присъствието на съветска и руска драматургия, но постепенно театралният живот отново се отваря към по-широк спектър от автори и естетики. Шекспир, Молиер, Гогол, Островски, Ибсен и други европейски и световни драматурзи съжителстват с българската класика и съвременната драматургия.

Особено място в по-късната история заема режисьорът Станчо Станчев, който се присъединява към театъра през 1962 г. и свързва голяма част от творческия си път с варненската сцена. Негови спектакли като „Прокурорът“, „Следствието“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Мата Хари“ и „Страшният съд“ остават в паметта на театъра и публиката.

Историята има и друга важна страна – тази на младата публика. През 1970-те години в театъра е създадена детска студия, която превръща сцената в пространство не само за зрители, но и за бъдещи артисти. Сред талантите, свързани с тази традиция, са имена като Мариус Куркински и Мария Сапунджиева.

През 1947 г. сградата приема и новосъздадената опера. От 2010 г. драматичният театър и операта функционират в общата структура на Театрално-музикалния продуцентски център – Варна.

Варненският театър не е създаден от един човек, в един ден или с едно решение. Той е резултат от десетилетия усилия – на общината, артистите, архитектите, дарителите и публиката.

Затова и сградата на площад „Независимост“ е повече от архитектурна забележителност. Тя е материалният спомен за времето, когато един град решава, че има нужда от свой театър – и е готов да плати за тази идея дори с цената, добавена към хляба и билета за кино.

Повече от сто години по-късно завесата продължава да се вдига. 

Материалът е подготвен от Отдел „Вътрешна информация“ в Агенция БГНЕС