К.д.п. Спас Проданов: Важен е балансът между казармения и екипния начин на работа

Роден е през ноември 1978 г. в Бургас в семейството на военнослужещ (баща му е завършил ВВМУ).  Завършва ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” през 2002 г. и постъпва в чуждестранна корабна компания, специализирана за превоз на автомобили, където продължава да работи и до днес. Получава степен капитан далечно плаване (к.д.п.) през 2009 г. , а през 2011 г. поема и първия си кораб.

Женен, с две деца.
Каквото и да говорим за моряшката професия - работа като всяка работа. Моята е да закарам безопасно кораба с екипажа и товара от едно пристанище до друго. Има само една разлика между моята и тази на брега - вечерта не мога да се прибера вкъщи при близките си и, както се вика, да се оплача на жена си. Нещо, което винаги много ми липсва - започва разказа си от капитанския мостик к.д.п. Спас Проданов. 
Когато избирах накъде да поема в живота, доста се двоумих. Родителите ми не се намесиха, решението си е мое. Само попитаха искам ли да бъда моряк, защото моряците водят живот, който не е лесен, особено ако нямат точния човек до себе си, за да запазят семейството си. Имах разговор и със съпругата ми - тогава още не бяхме сключили брак, но сме заедно от 19 г., ученическа любов, която продължава и до днес. Оженихме се преди 10 г., когато вече бях втори помощник- капитан. Обсъдихме плюсовете и минусите на професията ми и за двамата, че отговорността за отглеждането и възпитанието на децата ще падне основно върху нея, че трябва сама да движи всичко вкъщи, защото трудно мога да й помогна от дистанция. Тя реагира позитивно и никога досега не ме е спирала да упражнявам професията си. Вярно, не ме изпраща с желание, винаги има сълзи в очите й. Но за изпращането и посрещането - после. А защо направих този избор? От сегашна гледна точка не мога да кажа, че романтиката ми е повлияла, въпреки  че израснах край морето и от класната стая в гимназията виждах корабите на рейда, а като момче обичах да чета морските истории на Емилио Салгари. По-скоро везните наклони възможността да имам сигурна и добре платена работа, с която да поддържам семейството си, продължава кап. Проданов.
По време на първия си рейс бях кадет, защото още нямах изисквания тогава плавателен стаж за трети помощник и на практика беше първото ми сериозно изпитание на море. Продължи 8 месеца -  от октомври до май. Беше през зимата, когато минахме северната част на Тихия океан - място, което не пожелавам на никого през този период на годината. Бурен вятър, вдигна до 8- метрови вълни. Спрямо такива вълни няма големи кораби, въпреки че нашият беше с внушителни размери. Общо взето, той се носеше като консервена кутия в стихията. 
Такова беше първото ми впечатление - ние сме консервена кутия, хвърлена в бушуващото огромно водно пространство. Мощта на морето е страхотна. Уплаших се като всеки нормален човек, че може да не стигнем другия бряг. Всеки ден давахме сводка за изминатия път и при положение, че при нормални обстоятелства корабът прави по около 800 км на ден, тогава отчитахме по курса едва 40 км. В същото време друг кораб на компанията даваше отрицателно изминато разстояние. Само се молиш да не стане по-лошо... Тогава и друго ми направи впечатление - как всички останали се притесняваха за мене, най- малкия от екипажа. Въпреки приказките, че по-старите обичали да си правят солени шегички с младоците на кораба. Всичко беше строго професионално. Няма да забравя Никос, старшия помощник, бях зачислен в неговата вахта. От него научих доста за професията. Предаде ми най-важното за моряклъка и особено за отношението към хората на борда. Дистанцията в йерархията я поддържаше по много елегантен начин, както казва един колега – с желязна ръка в копринена ръкавица. Няма какво да се лъжем, корабът е вид казарма, всеки трябва да си знае мястото и да следва задълженията и възложените задачи. Иначе няма как работата да върви. 

От Никос още научих – най-важното е да създадеш екип, който да работи като часовник, дори и в най-екстремни ситуации в морето. Ние работим с хора от различни националности. Ето, филипинците са емоционални, много чувствителни - не може, ако си се ядосал, директно да им кажеш, че са некадърни и не си вършат работата. Случвало ми се е да разстроя човек, без да предполагам, че моята забележка ще му повлияе по такъв начин. Вече съм си взел поука как да разговарям с тях и да ги мотивирам, а и те по принцип са много изпълнителни и не противоречат. Виж, с българите ми е най-трудно - балкански манталитет, все обичаме да даваме съвети. С украинците също не е много лесно. Като капитан не ми се е налагало да гоня човек от кораба, само веднъж като старши помощник участвах в такава комисия. Украинец, втори механик, беше много избухлив, конфронтира се с главния механик и трябваше да си замине. Не можеше повече да се търпи подобно напрежение. На кораба сме затворено общество и трябва много да се внимава да няма интриги и междуличностни свади. Там всеки е с характера си, има доста импулсивни, някой може и нож да извади. При нас не е бивало, но в морската практика е имало не един случай след скандали човек да изчезне зад борда или да бъде намерен убит. За мен е много важно с колкото хора съм приел кораба, толкова да се приберат живи и здрави. В това отношение мисля, че основното като капитан е да съумееш да поддържаш баланса между казармения и екипния начин на работа. Въпреки малкото години зад гърба ми на тази ръководна позиция смятам, че съм го намерил, и досега с всички екипажи със се разделял с добри чувства.
Как става ли? От капитана основно зависи ведрата атмосфера на кораба. Мога да се затварям в кабината с книга или лаптопа и да оставям другите да правят същото, но не го правя. Социалните събития, които могат да съпътстват нашата работа, са изключително важни, особено при дълги преходи. Такива малки мероприятия, като турнир по тенис на маса, баскетбол (имаме големи открити палуби, широки като игрища), игра на шах, карти, табла, колективно гледане на филми, действат много сплотяващо и ако има някакъв конфликт, помагат да бъде туширан в зародиш. 

В поведението на екипажа се наблюдават няколко периода

 
Обикновено първите 2 седмици от контракта за адаптиране към новия кораб, после до втори-трети месец работиш активно и си отдаден на професията. След този период взема да ти омръзва рутинното повторение на нещата, започваш да се разсейваш, да мислиш повече за дома, семейството си и това лека-полека се отразява на работата и поведението ти. Колкото по- дълго време минава, толкова повече се изпиляват нервите ти, дори най- дребните неща започват да те дразнят. През този период в екипажа се забелязва тенденция към уединение и затваряне в себе си. Това много ме притеснява и е причината да настоявам да се събираме заедно през свободното време.
За всеки моряк семейството е най-чувствителната тема
 
Забелязвам, че от моя випуск в Морското училище една четвърт не са намерили половинката в живота си, другата четвърт са се развели и останалата половина сме в графата все още със стабилен брак. Неприятно! Самата професия е такава, че не се ли ориентираш навреме да намериш жената до себе си, после става много трудно. А да не говорим как семейните проблеми влияят на работата! Имах старши помощник, на когото приятелката му избрала да е с друг, докато той е на рейс, а бяха пред годеж - явно не издържала на този начин на живот и го оставила. Човекът изпадна в депресия, търсех повече контакти с него, за да го накарам да си излее мъката. Какво да кажа, може би всеки от нас е с мисълта, че в един момент може да му се случи такова неприятно нещо. Както казах - не е лесно и за другата страна. Ние сме лишени от много неща, но и те също. Просто се надяваме, че като се приберем, ключът ще става на вратата. Късмет е да улучиш правилния човек, който да може да издържи на този темп на живот.

Два пъти съпругата ми е била с мен на кораба. Единия път дойде в Сингапур и стоя на борда с мен, докато бяхме в Далечния изток (Тайван, Китай, Корея) и после през Средиземно море  до Европа, откъдето и се върнахме заедно у дома. Още веднъж беше при мен на линия в Балтийско море две седмици през лятото. Мисля , че й беше приятно – въпреки че беше сама жена на кораба. Отначало се притесняваше от екипажа и беше навсякъде с мен, после свикна... Имаше един интересен момент, докато беше на борда. По време на прехода от Сингапур за Суец минаваме през Арабско море , тъкмо тръгваха историите с пиратите край Сомалия и бяхме предупредени за техните методи. Току-що бях застъпил на вахта в 12 часа по обяд, когато тя се качи при мен на мостика да си пие кафето. В този момент по УКВ-то се чува зов за помощ от бедстваща лодка, отдалечили се много от брега и нямали  питейна вода. Жена ми направи скандал защо веднага не откликваме да помогнем на бедстващата лодка - трябва да помогнем на хората, ще умрат там! Опитах се да й обясня, че по принцип се иска разрешение, за да се отклониш от курса си. Голям кораб сме и докато намалим на маневрени обороти и спрем, ще загубим много време и път. Основното обаче беше подозрението, че това може да е клопка на пиратите. За да има мир, се разбрахме да им хвърлим една дузина бутилки с вода и да им кажем къде са. Лодката изобщо  не прояви интерес. На другия ден се получи съобщение, че сомалийски пирати са атакували кораб на същото място. Оттогава жена ми си има едно наум, когато чуе така настоятелно да викат за помощ  в морето. Няма как само от разкази  да добие представа за работата ми, така че семейните пътувания имаха ефект върху нея, засмива се кап. Проданов.

При всеки рейс има два много важни момента –  слизането и качването. Най-емоционален и радостен е моментът на слизането от кораба, когато знаеш, че се прибираш. При предаването на кораба на другия капитан с един подпис в корабния журнал отговорността за стотици милиони ти пада от плещите. Много е релаксиращо. Обхваща те еуфорията да видиш децата, жена си, близките. Чудесен момент! Определено  прибирането е по-приятно от качването, допълва кап. Проданов.
Пак ще кажа, моряшката работа е като всяка друга - със своите позитиви и негативи. Голямата разлика е, че си далече от семейството и дома си. Дъщеря ми е все още малка. Откакто се е родила досега, всеки път, когато се прибера у дома,  ми  се налага отново да се запознавам с нея . Минава известно време, докато успея да спечеля доверието й. По време на последния ми контракт тя си счупи ръката. Почувствах се виновен и безсилен, че не бях до съпругата ми да помогна. Знам, че и на нея не й е лесно. Определено в момента, в който ми каже - трябва да слезеш, защото не мога повече, ще го направя,  въпреки че обичам професията си и никога не съм съжалявал за направения нелек избор. Сега мога само да й бъда благодарен, че продължава да издържа, допълва кап. Проданов.

СТЕФАН  ДЕНКОВ