Рада Цанкова е завършила Националната художествена академия в София и Екол де Боз-Ар в Париж. Носител на престижни отличия, сред които наградата за живопис „Херцог д’Омал“ (2024) на Френския институт. Живее и работи между София и Париж, съчетавайки класическата техника на гравюрата с ефирността на съвременната „живописна рисунка“.
Творец с подчертано космополитен дух, тя изгражда собствен език от символи, които сега събира в мащабната ретроспекция „Духът на знаците“. Изложбата ще бъде представена в столичното пространство „Монумент“ (17 февруари) и в арт галерия „Папийон“, Варна (23 февруари).
Изложбата „Духът на знаците“ е ретроспективна. Какво е усещането да погледнете назад към пътя си от София до Париж през призмата на вашите творби точно сега, през 2026 г.?
Картините, които представям в тази мащабна изложба, обхващат последните двадесет години от творческия ми път. За първи път имам възможността да покажа пред българската публика толкова голям брой произведения в голям формат, вдъхновени от пътувания, оставили дълбока следа в мен -Тайланд, Камбоджа, Мавриций и плаванията ми по моретата през последните години. Аз не рисувам самите пътувания. Те са по-скоро отправни точки – източници на енергия, които изпълват погледа ми с нови светлини и разкриват нови цветови гами. Сюжетът не е движението в пространството, а преживяването. Емоцията, превърната в цветове, и размишленията за живота и човешкото битие намират своя израз в докосванията на четката и туша върху хартията. Ортега-и-Гасет пише в една от книгите си за Веласкес и Гоя, че художникът се изгражда не само в акта на създаване, а и в тишината между два жеста, когато ръцете са в покой, а погледът- буден. Имам удоволствието да представя в интересното пространство „Монумент“ в София няколко от най-новите си серии -„Вселени“, както и кръглата серия „Светове“. Кураторът на изложбата Георги Тошев ме покани и предложи идеята да бъде показано обобщение на последните ми години по пътя на т.нар. „живописна рисунка“, определение, с което във Франция назовават моя стил.
Казвате, че „Духът“ е вашето детство в България, а „Знаците“ са образите и хората, които Франция ви е разкрила. Как тези два свята се помириха върху платното ви?
Те съжителстват отдавна върху платното ми или върху хартията. Когато заминах за Франция, бях на осемнадесет години и в началото картините ми бяха изградени от тъмни тонове и плътни пластове масло. Чрез портретите изразявах страданието, а бих казала и страха, и злото в човека. В рамките на три години загубих майка си, баба си и дядо си, хора, които изиграха изключително важна роля в изграждането ми като човек и в моето светоусещане. С течение на времето цветовете в палитрата ми започнаха да се избистрят, подобно на вода. Материята се олекоти, а развитието на работата ми пое към прозрачност и все повече светлина, която сякаш извира от самата картина. Към този момент вече бях завършила Френската академия в Париж и имах възможността да срещна във Франция изявени и вдъхновяващи личности от света на изкуството, които ме белязаха завинаги, сред тях Жан-Мишел Аберола, Владимир Величкович, Абрахам Пинkас, както и колегите Наташа Иванова, Аксел Пахлави и Ева Жоспен.
Критиката описва вашите щрихи като „рационални“ и напомнящи техниката на старите гравьори, но същевременно сравними с източната живопис. Как постигате този баланс между прецизността и ефирността на акварела?
Рисуването и движението на ръката за мен са като дишането, всеки има свой собствен ритъм и начин да ги изрази. Това е процес, който се случва на границата на съзнанието. В продължение на години наблюдавам как щрихите се появяват изпод ръката ми – дали са подредени или свободно разположени зависи изцяло от темите и състоянията, които изследвам. Когато наблюдавам ритъма на линиите по скалите във високите части на планината, виждам как всяка форма на камък и скала има своя причина да бъде именно такава. Пътят на водата през времето, топенето на снеговете, ерозията, самата материя, всичко това е логично и разбираемо, ако се вгледаме достатъчно внимателно. В работата си търся същата причинно-следствена връзка, каквато съществува в природата, всеки жест има своето място и смисъл. Това постигам не чрез рационално мислене, а чрез пълно отдаване на процеса. Мисля преди да започна и след като завърша, но никога по време на самата работа.
Илеана Корнеа предполага, че вашите характерни щрихи може да са неволно заимствани от брадата на Свети Николай в Боянската църква. Има ли конкретни български визуални кодове, които подсъзнателно вграждате в творбите си?
По спомен рисувам елементи от български села, които съм посещавала като дете, като Боженци, Жеравна, Ковачевица, Лещен и Арбанаси. В съзнанието ми са запечатани образи и картини на типични български къщи с дворове и техния симпатичен хаос, които спонтанно се появяват в платната ми с голям формат, както в „Епопея“, 10 метра рисунка. Златните елементи идват от православните икони, но при мен те променят своята функция и се превръщат в светещи форми или v позлатени хора, проблясващи в тъмнината, докато търсят своя път.
В планините, които рисувате, често се крият човешки лица, вашият термин за тях е „висящи души“. Какво символизират те в контекста на идеята на Платон за безсмъртието на душата?
Душата не само притежава живот, тя създава живот, свързана е с търсенето на истината и доброто, според Платон. Вярвам, че има продължение на душата след смъртта на тялото. Връзката с тези, които сме загубили, продължава – поне при мен е така! Вярвам също, че изкуството с голямо „ и“ е необходимо да бъде заредено с душата на артиста, който го създава, и в този смисъл не умира, а остава вечно. Лицата на „Висящите души“ по моите склонове са хора, които са изиграли роля в моето развитие като артист и творец, това са срещите, но и личностите от всички клонове на изкуството: от музика, през литература, кино, театър и скулптура, както и хора в спорта на високо ниво в България и във Франция, които са ми близки през годините.
През 2024 г. получихте престижната награда „Херцог д’Омал“ на Френския институт/Duc d’Aumale награда за живопис от Institut de France. Промени ли това признание начина, по който се чувствате на френската арт сцена?
Институтът на Франция е една от най-престижните културни и научни институции в страната, обединяваща пет академии, които отговарят за присъждането на награди в различни области – литература, науки и изкуства. Отличията, сред които и наградата „Д’Омал“, се връчват въз основа на критерии за високи постижения и изключителна интелектуална или художествена стойност. Това признание, което получих във Франция, изигра голяма роля в артистичния ми път. Тази награда е изпълнена с история и символи, които ме осветяват по един нов и категоричен начин на френската съвременна арт сцена. Под Купола на Френската академия се завърнах 25 години по-късно, след като през 2000 година получих наградата за рисунка „Давид Вейл“, имам чувството, че това са знаци на съдбата.
автор: Елица Пенова

Трифонов: Депутат от ПП-ДБ ме сравни с вампир и ми пожела кол в сърцето
Преслав Райков: Случващото се е преначертаване на света от САЩ
Църквата: Ако Христос не беше възкръснал, животът ни не би имал смисъл
С новите скафандри на НАСА астронавтите могат да оцелеят до 6 дни след авария
Астронавтите от „Артемида II“ се завърнаха на Земята след рекордна мисия до Луната
Скрит процес във водите на океаните затопля Земята
Нов екипаж от милиметрови червеи ще лети към МКС с важна мисия
Вили Вуцов изрева: Лъжец! Пинокио! Малоумна работа!
Анастасия Калева се класира за финала на Световната купа в Ташкент
Лаутаро Мартинес е аут от Интер
Борнемут шокира Арсенал в Лондон
Рецепти за дроб сарма
Дневен хороскоп за 12 април, неделя
Задължителни ястия за Великден
Седмична нумерологична прогноза за 13 – 19 април
Как се поставя диагнозата менингит?
Сърбеж в интимната област - каква може да бъде причината?
Великденче – действа противовъзпалително и облекчава кашлица
Микоза на ноктите и честите грешки у дома
Големите банки в САЩ навлизат в сезона на отчетите с повече несигурност
Преслав Райков: Случващото се е преначертаване на света от САЩ
Преговорите САЩ-Иран започнаха, американски кораби прекосиха Ормузкия проток
Този Golf II и до днес плаши суперколите
Жизел Бюндхен на 45: Чувствам се толкова млада, времето променя перспективата
Коментари