Седем педи ме делят от моя Апостол

Седем педи било високо бурето, което Али чауш ритнал изпод краката на Апостола в мразовитото утро на 19 февруари 1873 г. През изтеклите 144 години оттогава тези седем педи между водач и народ все си седят. Не са много, но само на пръв поглед. От 144 години народът се опитва да догони своя Апостол. Всяко поколение се взира в този „духовен Еверест“ с надеждата, че ще се доближи до своя водач с поне една педя. Народни усилия в 144 години, а върхът е все тъй далеч…

И ние сме в подножието… Стоим над белия лист. В главите ни е хаос от  клишета, от фалшива приповдигнатост, от изтъркани думи. Той красивият, русият, със сините очи, мъжката рожба на България, човекът открил формулата за народното добруване, съвършеният сред нас, стои над всичко това и ни приканва към нещо различно. Продължаваме да търсим думите за него, които най му прилягат. Защо  е  толкова трудно да изразим себе си? От къде иде тази немощ да облечем в слово напиращата отвътре искреност?  Как ще повторим лъвския му скок, ако дори с думи не отразим човека, който ни го е показал? Дали тази безпомощност не иде от нехайството ни към българския език, чието богатство сме загубили? Или в залисия и забави, в съмнителни и лесни занимания пропуснахме да опознаем пътищата, които ни водят едни към други? Дали не ни погълна шумът на нашето време? Може би крясъкът по материално добруване и повече пари ни отне вътрешната тишина? Защото Левски твори в тишина, във вътрешен покой, когато най-точно и най-ясно се чува шумът от всяка постъпка. Дали тази разлика помежду ни не е причина да скъсим разстоянието и доближим своя Апостол поне с една педя?

Не сме се отказали от своето духовно пътуване…Върхът не е далеч…Та той стои само седем педи над земята…

Нужно ни е още малко усилие, за да си представим онази хубост, която се вижда от високия връх и заради която си струва да забравим своето егоистично и заробващо „аз“. Трябва да спрем да бъдем роби на своята тъмна половина, да скъсаме със своята юдаистична същност и да дадем шанс на светлината и топлината в себе си. И ще се случи туй, що е станало преди 144 години. „Беше тъмна стаичка. Една единствена светлина разрязваше мрака. От свещта или от Левски идеше, не се разбираше. И наистина Дякона светеше. Тъй чиста и светла бе душата му. Русите коси, тъй сините очи и топлата усмивка караха човек да се зачуди: „Кой е този ангел?“ А това бе ангелът – пазител на българите в робско време. С тяло на човек, с чистотата на дете и със силата на лъв. Дойде като спасител и като спасител си отиде. Не принадлежеше нито на място, нито на време. Никога никого не предаде, но него го предадоха…

Беше тъмна стаичка. Идеше светлина. И да, от Дякона беше. Дяволът попита ангела: „С кого си?“ А той пак му думаше: „Сам самичък съм. Сам…“

Тъжна е тази самотност. Не искаме да продължава повече. Затова сме там, в подножието на този висок връх от седем педи. Гледаме нагоре, готвим се за своя преход. Високото ни приканва, утешава ни, лекува раните ни, вдъхва ни кураж, храни ни с надежди. И не забравя да ни пита за много неща. Дали е от височината или е от нещо друго, но ние вече 144 години не можем да разберем какво точно ни пита. Дали се е усъмнил в значимостта на своето дело…Или апатията, нехайството, завистта сред народа са го отчаяли. Ами ако ни пита дали заслужаваме свободата си?

Отговори нямаме, защото само се досещаме за въпросите, но сме все в надежда. Надежда за сигурност, за успех, за добруване… Готвим се за прехода към върха от седем педи. Един светъл връх от необикновености и загадъчност се опитва да ни приповдигне. Опитва се да ни каже, че заедно можем повече, че щастието на един е възможно само чрез щастието на другите, че Отечеството е страдалец без чедата си, че земята ни е тази, която храни корените, че народната ни песен е дъх през времето и затова ни разплаква, че най-голямото робство е това, което сам си създадеш.

Един невисок връх само от седем педи стои неизкачен вече 144 години.

И ние сме в подножието му. Ще видим ли красотата на различни светове там горе или сянката на долината ще ни погълне зависи само от нас.

Есе на 105 ученици от 12 клас на НГХНИ „К.Преславски“ гр. Варна по повод 144 години от гибелта на Васил Левски, писано в часовете по история.

Четете още Варненски ученици разкриха какво е за тях Левски