Стилиян Цанев: Сам си подбирам хората, за да не ми се качват на глава

Отвори ли дума за дългите си години на море (от 1979 г. досега), както  всеки стар моряк и боцман Стилиян Цанев започва първо със своите силни преживявания. После обаче излиза, че е нещо съвсем друго, чисто човешко, което е оставило в него най-дълбокия и непреходен отпечатък. 

Отиваме с кораба „Иван Загубански” в Буено Вентура, Колумбия, беше някъде 1984 г., и там яко ни ограбиха - започва да разправя старият боцман. Както си работим, местни индианци се вмъкваха вътре - веднъж разбиха катинара на бака и отмъкнаха 6 банки с боя. Домакинът хвана един да рови в кабината му и оня направо скочи през филистрина (прозореца) в морето. Бяха ни предупредили, че тук се правят обири, и след като разтоварихме на 8 септември, излязохме на вътрешния рейд. Тогава, знаете, на 9 септември почивахме. На другия ден почваме работа, ще чукаме ръжда, ще боядисваме и сутринта към магазията. Вратата отворена, вътре стелажите празни - боя, въжета, шлангове, машинки за изчукване на ръжда, всичко взето. Как са успели да ни ограбят, ли? Когато излязохме на рейда, капитанът ни каза: ”Агентът предупреди, че преди месеци капитанът на един от корабите на рейда вижда как някакви, дошли с лодки, се качват по котвената верига на другия до него, и вика по рупора, за да ги предупреди. И тогава - дум, с един изстрел пиратите го убиват. Затова никакво излизане на палубата”. Всички стоим вътре, надстройката запечатана. На мостика са вахтените, обаче от тежката бига и крановете не виждат, че крадците се качват по котвената верига (беше останало въжето им).  Но и да бяха ги видели, какво можехме да направим?! 

После с „Кап. Петко войвода” носихме оръжие за Никарагуа. Пристигаме на рейда, отвсякъде ни пазят и там започва разтоварването. Пускат едно въже от бака до кърмата отдолу по кила. На всеки 15 минути четирима индианци, с огромни гръдни кошове, без шнорхели се спускат по въжето и проверяват за залепени подводни бомби. На кораба имаме 25 танка, плюс автомати, в пети хамбар само сандъци с патрони. На десния ни борд се залепило кубинско корабче, в него сто човека на хамаци, други сто са на нашия кораб  и само те разтоварват патроните - нонстоп, докогато свършват с целия хамбар. Ами танковете! Даваме им туби с нафта, за да ги заредят, сваляме ги с тежката бига на понтонни платформи и ги дърпат с влекачи до брега. Питаме: „Къде отиват?”. „Ами там, където чувате да се гърми.” Направо заминават да се бият. Луда история! 

На  „Стефан Караджа” пък станахме като истинска бомба. Натоварихме клинкер в Северна Корея. В четвърти хамбар като втори ред имаше железа и върху тях бяхме сложили багажа на албанци, които работеха там. Отивахме за Дурас, Албания, и поискаха да им го закараме - купили хладилници, печки, перални, всичките в кашони. Тръгнахме при много лошо време и така отиде около месец. Човек не можеше да си покаже носа на палубата. Корабът се тресе, вълните отвсякъде го заливат. Зад надстройката имаше солидна дървена постройка, в която държахме касите с празни шишета от газирана вода и буркани. Цялата беше пометена от вълните и палубата покрита със стъклария. Кабината на елмеханика, Ванката, беше на втория етаж, точно зад крана. Вълните, като удрят филистрина, го избиват през нитовете и вътре до глезените вода. Стигнахме Аденския залив и старшият помощник каза: „Отваряме хамбарите”. Клинкерът се беше раздул догоре от влязлата вода, чак ще избие капака. Истинска бомба! Отваряме и не мога да повярвам на очите си. Всичко се омесило с клинкера - хладилници, печки, перални бяха станали на нищо. На пристанището в Дурас  се качиха 30 албанци с автомати и направо ни разкатаха фамилията заради похабените кашони.

Досега съм бил на 28 кораба, макар че не обичам да ги сменям. Хвана ли се на един, карам възможно по-дълго време, и то с едни и същи хора, подбрани от мен. На „Пионер” изкарах 9 години и смених 5-има капитани. По-късно на „Плана” направих 7 години. Когато се качих на него, попитах капитана: ”Вие ли ще избирате палубната команда, или аз?”. Той ме изгледа учудено: ”Как ти ще я избираш!”.  А аз: „Ако си подбера сам моряците, ще дърпате само мен, боцмана, нещо не е ли наред в работата ни”. Иначе един бил човек на капитана, друг на старшия помощник, ще искат да ми се качат на главата. Капитанът прие и взех моите хора, с които съм плавал. Отначало старшият помощник  поиска сам да ми определя всичко. Викам му: “Вижте сега, искате ли сам да си организирам работата, свършваме рейса, корабът ще бъде изчукан от ръждата, боядисан, ще ви хареса, на мен също, но не ми се месете”. Трудно го преглътна и казал на капитана.  Отиваме в Италия, идват от пристанищните власти на проверка. Всички стоят мирно, напрегнати, инспекторът ме вижда и вика: „Боцмане, здравей!”. Онези изтръпнаха. Върви инспекторът по кораба, оглежда, другите чинно зад него и той казва на капитана: „Познавам вашия боцман, предният кораб, на който беше, направо светеше!”. След като си отиде, капитанът ме вика: „Оставям те, боцмане, прави, както знаеш!”. 

Има боцмани и боцмани. При някои моряците все да се карат, дори се сбиват, все нещо делят. А при мен работата върви с ха-хо, хи-хи, весело. Казвам: „Днес, момчета, почваме, имаме 8 дни преход нагоре и толкова назад, докато стигнем, лявата палуба трябва да светне, на връщане - дясната”. И  работя заедно с тях, въпреки че задачата на боцмана е да организира командата си, както старшината на ротата. Няма нещо, което да не съм го пипнал, да не видя как е свършено. Някой не е боядисал, както трябва, сам ще си го оправи. Имам един приятел, с когото заедно се качихме. Веднъж гледам, като боядисвал около филистрина, го оставил нацапан. Питам го: „Красьо, защо стана така?”. А той, като отвори една уста. „Почвай веднага – викам - иначе те сменям!” А жените ни са много близки, живеем до пазара. Заедно ядем и пием, но след този случай повече не го взех на кораба. Иначе и до днес сме приятели.

Говори се, че само куцо и сакато ставало моряци. Сигурно и аз съм от тях, защото навремето дойдох от малко плевенско село, за което ще кажа после. Вярно, всякакви се качват да плават. Веднъж се случих с нова палубна команда. Бях слязъл за малко от кораба, където остана тайфата ми, но ме повикаха в БМФ веднага да сменя боцмана на „Плана”, секнал си кръста. Качвам се и събирам командата - повечето съвсем нови, нищо не знаят. Единият бил дърводелец, а той нисичък, метър и половина висок. Другият работил като охрана в „Пикадили”. Третият пък бил сервитьор. Имаше и един едър, като канара, сам ми призна, че изкарал „бърз” курс за рулеви и нищо не разбирал. Контактен съм и знам как се подхожда към всеки. С глупавия - глупав, с умния - умен, с хитрия - хитър, за да стане отбор и да върви работата. Да, ама оня, сервитьорът, мъкне една решетка по палубата, удря си крака в една тръба и раната гангренясва. Не може да вървиш по палубата, а иска моряк да става! Като слезе, повече не се видя. 

Много неща са били през главата ми, но минават и заминават, бързо избледняват. Има обаче едни, които са все пресни в мен. 

Бях на „Чумерна” и се самоуби домакинът ни. Беше много кадърен 56- годишен мъж и до днес се питам защо го направи?...  Ще излизаме от Равена и предната вечер го питах: ”Бати Ванко, взе ли лимони за джин тоника ни?”. “Всичко съм заредил, боцмане, чакам те да свалиш пилота и ми се обади.” Бях му подарил един хладилник. Когато отидохме в Равена, потърсих там един италианец, за да си купя фризер втора ръка. Той ме заведе в голям двор, където връщат стари неща от магазините за втора употреба. Всичко било по 5 долара. Викам:”Тогава ще взема целия боклук”. Натоварих на едно камионче хладилници, печки, перални, фризери, закарах ги на кораба и казах на домакина: „Бати Ванко, подарявам ти един хладилник”. Той, много доволен, ми вика:”Довечера, като свършиш, идвай!”. После, като си легнал, взел наведнъж 10 опаковки от лекарството си за кръвно. Беше оставил един лист, на който подробно описал - на този дължа 10 долара, онзи ми дължи 20 долара, едикой си трябва да ми върне картон цигари… На някой дължал дискове и ги беше приготвил на шкафчето си. Правиха ревизия, всичко беше наред. Още не ми се вярва! И защо го направи?!...

Бяхме в Аденския залив, адска жега и един моторист получи топлинен удар. Веднага го свалихме в камбуза на хладно, но си замина момчето. А беше 28-годишно. Чакахме 3-4 дни на рейда, докато дойдат да го приберат. И сега е пред очите ми!...

Ами един възрастен моряк, когато бяхме в Коломбо. Тъкмо ще се пенсионира, беше последният му рейс, когато получи инфаркт. Там го оставихме в болницата. След месеци се прибрах във Варна, той се върнал и ми се обади. Вика: ”Само твоите очи помня! Когато сваляше носилката ми с бигата, само тях виждах над мен и те са все в главата ми, сънувам ги”. Видях го после да връща празни шишета. Попитах го какво работи. Продавал вестници в една будка. Предложих с нещо да му помогна. „Ами - казва той - имаш ли ръкавици?” Бях получил дрехи от БМФ  и му дадох  една зимна и една за дъждовно време. Също и две дузини ръкавици. Той се зарадва: „Ръкавиците ще ги продам по 60 ст. чифта. Все файда!”. Моряшката му пенсия беше много малка. Навремето и моята заплата беше 85 лв., вземах по 3 долара и 5 цента на ден. След месеци, като се върнах от рейс, видях некролога му.

Не само на него съм помагал. Поддържам приятелство с всички, с които съм плавал. Редовно се събираме в едно кафене, където беше Понеделничният пазар. Някой ще каже: „Боцмане, помагай!”. Преди седмица уредих двама да плават към чужда фирма, вчера бях в БМФ да дам рамо на сина на един приятел да се качи на кораб….

Защо го правя ли? Бях на 13 години, когато останах без баща. Знам какво е да нямаш. Един съсед, с една година по- голям от мен, беше станал моряк и си идваше целият изтупан, караше колело BMX. Беше 1979 г. и никой нямаше такова. Веднъж ми вика: „Ела с мен, ще вземаш пари”. Бях с 5 лв. в джоба, когато ме доведе да уча в Морската учебна школа, и станах палубен моряк. Вярно, не вземахме много и правехме марфа, за да си докараме отгоре. Но вече се чувствах съвсем друг човек – бъркам в джоба си, имам пари.

Помагам, защото знам как и на мен са ми помогнали да се измъкна от нищото. Дори помогнах и на един, който навремето без малко не ми пресече пътя към морската школа. От Плевен не ме пускаха да дойда, имаше бариера за местожителството. Отидох при този, уж приятел, беше шофьор на шефа на милицията, за да ми ходатайства. Моите родители бяха много близки с неговите. Той обаче поиска голямо черпене, а аз нямах никакви пари. След години, като помогнах на малкия му син да постъпи в морската школа, само рекох: ”Да кажеш на баща си, човек не трябва да забравя откъде е тръгнал!”.

Така съм се научил - можеш ли, помагай, но никога не прави мизерии. Не знам какво точно, но има нещо над нас, което никога не забравя, и има Видов ден. Живея в мир със себе си. 

СТЕФАН ДЕНКОВ