К.д.п. Александър Първанов: Връзката между поколенията не бива да се губи

Роден е на  15 август 1943 г.  в Монтана. Завършва ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” през 1966 г. и постъпва в БМФ. Плава на различни кораби, предимно за насипни товари. С новия 13 500-тонен кораб „Бузлуджа”, на който е втори помощник-капитан, прави околосветски плавания през 1968 г. За първи път става капитан (к.д.п.) през 1971 г., когато поема кораб „Бенисаф” на тогавашния „Тексим”. През 1977 г. слиза на брега по семейни причини, работи като инспектор по подготовка на кадрите, после началник „Кадри” на БМФ. След това става експерт по подготовка на кадрите в ДИК. Завършва задочно морско право в СУ „Св. Кл. Охридски” през 1979 г. Освен това изкарва 3-годишен курс за ръководни кадри, има и следдипломна квалификация във ВИНС. От 1979 г. оглавява изпитната комисия за капитани далечно плаване и помощник-капитани, участва и в държавната изпитна комисия на курсантите, завършващи ВВМУ. Почти до последните години е плавал като капитан наставник, по проверки на корабите и др. При пенсионирането си преди 3 г. получава специална грамота от Изпълнителна агенция ”Морска администрация” за  „изключителни заслуги и дългогодишна всеотдайна работа за утвърждаване на България като морска държава”. В момента чете лекции във ВВМУ. Написал е 14 книги, предимно за товаренето на кораба и предпазването на корабите от сблъскване. Цялата му фамилия е морска: съпругата му е била ръководител на квалификационни курсове в Асоциацията на капитаните на влекачи, неговият брат Димитър Първанов е к.д.п., синът му Цвятко Първанов - също (сега е капитан пилот в пилотска служба), дъщеря му е зам.-директор на Морската гимназия „Св. Николай Чудотворец”.

Говорим за мостика и ще кажа: добрият капитан се гради върху две основни неща. Едното е любовта към морето - обикнах го още във ВВМУ, отдадох му живота си и продължавам, колкото мога. Другото е заразителният пример на старите опитни капитани, а аз случих много в това отношение - започва своя разказ к.д.п. Александър Първанов. - Баща ми беше железничар, но го увличаха корабите, негови приятели бяха предимно капитани по Дунав (кръстник му беше един от лоцманите по реката). Идваха вкъщи, разправяха разни истории и сам се навих да кандидатствам в Морското училище.
А какво значи да обикнеш морето, имах късмета да видя първо в онези стари, тъй нар. кара капитани.
Бяха хора без академична школовка, някои  дори само с основно образование, но истински влюбени в морето.  А когато човек е прегърнал морето, използва всяко нещо, от което може да научи, да попие, продължава кап. Първанов.
След Морското училище веднага се качих на параход „Рила” с кап. Марин Фердинандов, който беше от тези стари кара капитани, и като четвърти помощник направих 2 рейса до Мариупол (навремето Жданов). Азовско море беше замръзнало и имаше кораби, заседнали между ледовете, включително и руският ледоразбивач. Параходът ни беше с много здрав корпус и вместо да чакаме, та и нас да сковат ледовете, тръгнахме направо да ги разбиваме. Вървим напред, след нас ледоразбивачът и останалите 6-7 кораба. Бях на вахта и чух пилота, който беше на нашия кораб, да вика на капитана на ледоразбивача: ”Гледай какво правиш, българският кораб върви, а ти стоиш в леда!”. Когато пристигнахме в Мариупол, наградиха кап. Фердинандов със златен часовник, а мен, като вахтен, с фотоапарат, тъй като сме помогнали и другите кораби да се приберат благополучно.
Наистина, при тези стари кара капитани липсата на образование изцяло се компенсираше от всеотдайната обич към морето, която кара човек да влага всичко от себе си и да стане превъзходен практик в морската професия (кап. Андрей Жеков, с основно образование, подари къщата си за Дом на моряка).Такъв беше и Антон Грозданов, от когото много научих. Той беше капитан на малкия кораб „Папия”, 400-тонно корито. Тръгнахме, натоварени с яйца за Бейрут (бях още съвсем млад, но ме бяха направили старши помощник). Хвана ни много лоша буря - по същото време, когато бяхме в открито море, потъна „Балкан”, а нашият кораб беше просто черупка, товарът и той, съвсем лек. Когато пристигнахме в Бейрут, пред нас на кея току-що беше застанал голям руски кораб - също плавал в бурното море и екипажът му още скован от страх. Идва техният капитан и кани Грозданов, мен като старпом и главния механик на вечеря на техния кораб. Искал да ни покаже на своя екипаж, че са се уплашили от морето, а ние, с каква черупка сме и нямаме никаква уплаха. Не, че сме някакви герои, просто имахме добър капитан, който през цялото време беше на своето място - само за миг, ако беше се огънал, последиците можеха да бъдат много лоши. А какъв по-рисков момент от този да си на малък кораб в бурно време! През цялото време той запази пълно спокойствие, после, като застанахме на кея, извика ни двамата с главния механик в кабината си - обикновено не обичаше да черпи, но този път извади бутилка коняк, за да се чукнем за това, че в наше лице имал пълна подкрепа и че сме пристигнали живи и здрави.
Обикновено най-тежко в морската работа е, докато стъпиш веднъж на краката си и започнеш сам да вземаш решенията. Точно в този период имах късмета да попадна на много опитни хора. Помня първия си рейс, обикновено старпомът отговаря за новоназначения помощник-капитан и трябва непрекъснато да го наблюдава. Приближаваме Керченския канал, вече се е стъмнило и той целият свети, пълен с всякакви плавателни съдове - кораби, лодки. Един минава, друг маневрира, движим се напред, излизаме на чисто и в 8 ч. вечерта вахтата ми свършва. Слизам от мостика надолу, за да си почина, минавам край вратата на старпома, която е отворена, и той ме вика. Стиска ми ръката и казва: „Наблюдавах  от филистрина как се справяш с разминаването с корабите и съм възхитен!” Това ми даде страхотен подтик нататък и когато за първи път поех отговорността на капитан, си го припомних. Много капитани са ми помагали, ще спомена само някои: Любен Генов, Димитър Цанев (съученик на баща ми), Петър Софийски, кап. Главанов, при когото бях старпом, но сам ме остави да се занимавам с целия кораб. Това голямо доверие дава криле, че можеш сам да се справяш на мостика.
От старите капитани научих и друго. Илия Стоилов беше капитан м/к „Акрукс”, а аз - старши помощник. Време е да обядваме в салета; старпомът обикновено най-много го дърпат на кораба и без да искам, закъснявам. В това време капитанът вече е заел своя стол на масата, от двете му страни са местата на старпома и на главния механик, оттам нататък са наредени останалите от офицерския състав. Докато не дойда и аз, той не позволява на другите да се хранят. Ще седна и той ще се обърне към мен, за да каже: ”Старпом, да започнем обяда”. Аз отвръщам: ”Да. Благодаря!”. Капитанът фактически пази моя авторитет и аз му отвръщам със същото.
Много се комерсиализира морската професия в очите на младите поколения. Онези от тях, които тръгват в нея единствено заради доброто заплащане, бързо отпадат. Защото можеш да получаваш, когато сам даваш в работата си, подчертава кап. Първанов. - А за да можеш да даваш, както вече споменах, първо е нужно отвътре да ти идва и това е любовта към морето. Колкото и смешно да се вижда, но има млади хора, говорят за морето, а не познават магнитния компас; качен е на кораба преди повече от 5000 г. и никой не го е пипнал досега. Защото той е последната надежда на моряка. Магнитният компас няма да се развали и винаги ще ти покаже вярната посока. Обаче младите казват: нали има GPS-и, спътникови системи за комуникация, радари? Ами ако спре токът на кораба, ако изключи някой от спътниците, тогава?!.. Остава магнитният компас. За съжаление, много от момчетата не са мотивирани и гледат някак да изкарат изпита, а само човек, който разсъждава винаги, мисли, представя си всяка ситуация, после ще е добър на мостика. А опит се трупа не само в морето, особено по отношение експлоатацията на кораба, добавя кап. Първанов. Много пъти съм го казвал на тези, които обучавам: ”Момчета, добре свършената работа на брега е гаранция, че като излезеш в морето, ще можеш спокойно да си изпиеш кафето. Ако стоката не е натоварена, както трябва на пристанището, после може да има фатални последици”. Помня, когато плавах под панамски флаг, приготвяме се да тръгнем празни от Белгород Днестровск към Бургас. Корабособственикът грък се опитва да ми нарежда: ”Няма да затваряме хамбарите, времето хубаво, а преходът само един ден”. Казвам: ”С такъв кораб не тръгвам, трябва да затворим хамбарите”. Те имат капаци, които тежат по 6 т и единствено с пристанищните кранове могат да ги затворят, после е абсурдно да стане в морето. Оня обаче се дърпа, защото трябва да плати за операцията. Много пъти бях идвал, познавах пристанищните работници и се съгласиха да затворят хамбарите. Тръгваме и още на излизане в открито море започва буря. Корабът празен, вълните го подмятат, корабособственикът се свил в навигационната, само се кръсти и призовава св. Никола да му помогне. Викам: „ Не св. Никола, аз ти помогнах, ако бяха отворени хамбарите, вече да сме на дъното”. Поначало гърците ги е страх от Черно море, ама де му е акълът, беше през зимата!?
Започнах за морския опит, който се придобива и на брега, и се сещам за участието ми в няколко спасителни операции, когато бях в ДИК (известно време бях заместник или в.и.д. началник, капитан на пристанището). Три пъти спасявахме бедстващи кораби. Участвах и в спасителната акция след обръщането на понтонния мост в Белослав на 7 ноември 1978 г. вечерта. Страшна трагедия! Удавиха се 63-ма души - знам точния брой, защото участвах после в броенето на труповете. Координирах операцията намясто с радиостанцията. Беше тъмно и много студено. Прожектори осветиха врящата от хора вода, чуваха се викове, писъци и стенания. Операцията продължи повече от две денонощия без прекъсване. Няма да забравя детенце в количка, останала на вода, като лодка, спасиха го. Един от удавените, възрастен мъж, не пускаше тиквата, която беше стиснал в ръцете си. После с години не можах да се оправя от преживяното, клати глава кап. Първанов и очите му се насълзяват. -  В онзи момент обаче действаш без никакви емоции, изпълняваш като автомат всичко, каквото си научил и прилагал в морската професия. Огънеш ли се само за миг - свърши.Така действаш и в критичните ситуации на капитанския мостик.
Много капитани и помощник-капитани съм изпитвал в комисията и винаги съм държал на тези умения, казва още кап. Първанов. Междувпрочем сега се сещам, отиваме със съпругата ми на круизен рейс с лайнера „Блясъкът на морето”, дълъг 270 м. Вечеряме в ресторанта, когато чувам зад гърба си: ”Кап. Първанов, здравейте!”. Оказва се, че е навигационният капитан, българин, когото съм изпитвал, и сега фактически той кара огромния кораб. Много е приятно да видиш успели  морски хора, на които и ти си предавал своя опит и знания! Когато се пенсионирах, човекът, който ми връчи грамотата, каза,че и той се е учил от мен. Това е голямото ми удовлетворение, явно връзката между поколенията не е загубена, допълва кап. Първанов.
Стефан Денков