IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec
Варна 12°
Морски бизнес
07:58 | 22 август 2014
Обновен: 16:51 | 5 декември 2021

Красимир Мирчев: Искам поне на масата екипажът да се почувства вкъщи

Красимир Мирчев: Искам поне на масата екипажът да се почувства вкъщи

По материала работи: Златина Добрева
Красимир Мирчев: Искам поне на масата екипажът да се почувства вкъщи

Роден е на 30 юли 1959 г. във Варна. Завършва Техникума по обществено хранене. По независещи от него причини, както сам твърди, не успява да влезе във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” и завършва Морската учебна школа „Петър Берон”, специалност “Kорабен готвач” през 1979 - 1980 г. Веднага след това постъпва като помощник корабен готвач в БМФ - първият му кораб е старата „Беласица”. Сертификат за главен корабен готвач взема през 1993 г. Напуска параходството през 2001 г. и прави рейсове на няколко кораба под чужди флагове. През 2004 г. постъпва във водеща чуждестранна компания, специализирана за превоз на автомобили, на чиито кораби работи и до сега. Женен с две деца.

 

Да можеш максимално да доближиш всеки от екипажа до вкъщи, това е моята теория за добрия корабен готвач. Значи вече 35 г. съм в морето, смених 66 кораба и ще кажа - на човек там най-много му липсва семейството, а на 22 - 23- годишните – и дискотеките. Затворен е на парахода, знае само работата си, пък и да не я знае, ще я научи, единственото удоволствие, което му остава, е да се нахрани и наспи. И ако този човек е работил цял ден на палубата или по време на нощна вахта е имал тежки маневри и дойде в салета, а на масата му е хвърлено като на прасе, защото, за съжаление, има такива корабни готвачи, тогава започват разправиите. Първо, той е уморен, недоспал, гладен, напушен, защото някой му е направил нещо, и най-малката искра стига, за да избухне голям скандал и да се пренесе сред екипажа. И точно тук проличава добрият корабен готвач - поне на масата да го накара да се отпусне, да се почувства като вкъщи. Или значи и ние имаме своето важно място в отговорностите на капитанския мостик, макар да сме на едно от последните места в йерархията. Да не забравяме, че всички революции са започвали от глада - с тези размишления започва разказът на главния корабен готвач Красимир Мирчев.
Нашето поколение беше такова - четеш за пирати, за прославени мореплаватели и в един момент искаш и ти да плаваш, продължава той. Пък и по кой начин можеше да излезеш навън, освен като моряк? Имах съседи, съученици, деца на морски капитани, донесли им някоя плоча с хеви метъл, хард рок, а ти няма откъде да чуеш, докарали се с дънки и други дрешки, каквито няма по магазините. По мое време мотото беше - моряци и всички останали.
Ще ви кажа една история. Като се качих, един от първите ми капитани се случи Андрей Жеков - беше от известна морска фамилия (имах късмет да плавам с много такива елитни стари капитани). Той беше каракапитан, дошъл от гемиите, цял ден държеше една цигара „Кент” на устните си. Веднъж ми вика:” Момче, искам да запомниш едно от мен -
кофата за боклук е огледалото на готвача,
ако вътре има месо, хвърлени порции, сменяй професията”. Това ми остана като основно правило и до сега първата работа е да отида и да погледна в кофата за боклук. Не знам друг готвач дали го прави. Абе, научих се първо на моряклък. Сега много ме дразни, свирят на кораба като чобани (едно от табутата за моряка), идват, бягат, връщат се - абе, момчета, това е параход в края на краищата, какви помощници, какви механици сте! Сред младите днес морячеството просто си заминава, но това е друга тема на разговор, допълва Красимир Мирчев.
Да ви кажа, моряклъкът е в мисленето. Сега времето е друго - качват се само за пари, а ние за пари не говорехме. 20-годишен се качих на първия си параход, вече бях женен и оставих дете на 40 дни, като се върнах от рейс детето беше на година и половина. Тук ще вмъкна, че жена ми е велик човек - сама отгледа и двете ни деца, цялата къща на нейните ръце и ако не е тя, в никакъв случай нямаше да бъда това, което съм сега. Та, да продължа - между първата и третата година на парахода вече ставаш моряк;  живееш в такова затворено общество, учиш се на традиционализъм: как да седнеш тук, да не правиш така, защото не е прието, да не свириш с уста на парахода… Около теб все много по-стари моряци - на годините на дядо ми, цял живот плавали в морето, с някаква сила в тях, която ти предават, дават ти кураж. Разбираш ли? Абе, можеш да разчиташ на човека до теб, не те е страх. Попадали сме в такива страшни времена, очакваш всеки момент корабът да се пречупи, десетметрови вълни се блъскат отгоре ти, корпусът се гъне, всичко се троши, но като погледнеш в лицето капитана, старите моряци - нищо не трепва, спокойствие има в тях (вътре сигурно го изживяват, но не го показват) и това се предава на теб. Чувстваш се сигурен, че ще се прибереш вкъщи. Не мога точно да го обясня.
Наистина имах късмет да бъда
като новобранец сред страшни барби
И все ги избиваше на зевзелък. Имаше един голям капитан, Чамурджиев - зевзек отвсякъде, Чико беше уникален, чичо му Атанас Ментата - също голяма скица...  Качвам се аз, новобранец на „Беласица”, наоколо все стари барби - много работеха и бяха големи зевзеци. Първият ми рейс е до Мариупол, като помощник-готвач. Става 10 часа сутринта и майсторът готвач Яким казва: “Отивам да се видим с боцмана, ти виж там, оправи тези кюфтета на скарата”. А тя представлява решетка, направо върху плочата на печката, засилвам я и слагам кюфтетата, обаче мазнината започва да капе върху плочата и се запалва. Лумва огън, аз се паникьосвам и се чудя какво да правя - бре, ще изгори корабът! Грабвам пожарогасителя и с него върху кюфтетата. А те ме гледали горе през фелистрина какво правя. Било номер. Смяха ми се. Такива бяха зевзеци отвсякъде, но в момента, в който кажат: ”Ставайте да работим”, всички скачат като един. Аз като готвач също съм слизал да чистя хамбарите.
Имам такава система - вечер, ако тези хора работят и аз оставам, знам, че има маневри или нещо такова - в кухнята съм. Има свидетели, които ще го потвърдят. Вечер правя две тави милинки, кифли, баници и им ги оставям. Хладилникът задължително трябва да е зареден, но само с един салам, парче кашкавал и сух хляб не върви. А като напълня 2 - 3 тави с милинки или нещо друго, момчетата са доволни. Щом като те работят, значи и аз трябва да работя, така го разбирам. Там
всички ние сме една верига
и трябва заедно да работим. Имам работно време до 6 часа, обаче ставам още в 3,30 часа, не ме мързи, първата ми професия е хлебар и всяка сутрин за закуска правя топли питки, банички, мекици. Както е вкъщи сутрин, когато седнеш на масата. Добрият корабен готвач трябва да знае най-различни манджи и то от много националности, категоричен е Красимир Мирчев.
Всъщност аз никога не съм готвил по менюта с изчислени калории. Нещо си наумявам и го правя, като гледам поне на 40 дни да не повтарям една и съща манджа. Като минат 2 - 3 месеца всички станали по 100 кила, викат: ”Минаваме на диета”. И каквото да им готвя, го отказват, защото преяждали. Заминавам от кораба и после започвам да получавам имейли, всички се оплакват какъв глад настанал. Значи, обичам да им угаждам, кеф ми прави. Кухнята е до салета, излизам, приказваме и гледам кой как приема манджите ми. Като видя блясъка в очите му, става ми едно хубаво и си казвам: “Значи съм си свършил работата”. Ако само чопне от яденето и го остави, значи трябва друго да му направя. За 35 г. вече имам вътрешно усещане, кой какво харесва.
Питаш, как мога да угодя на екипаж от 5 - 6 националности? Получавам много книги, чета, обаче не винаги става.
Нашата кухня е една от най-добрите
и японци, канадци, англичани я харесват, особено ако е сготвено като хората.
Поляците не ядели хляб, накарах ги да проядат. Всеки ден правя различни хлебчета, питки и те започват да питат - къде е хлябът? Верските изисквания към храната обикновено влизат в контрактите, с които идват мюсюлманите. Ако не знам, викам някой от тях, вкарвам го вътре и се разбираме за манджата им. Арабската кухня е много интересна, с евреи не съм бил, но казват, че имали много специфична и трудна кухня, но пък страшно вкусна. Виж, на корейската не можах да свикна.
Отивам на един контейнеровоз, почти целият офицерски състав е от корейци. Имам една книга за японската и корейска кухня, хващам се за главата, имат един манджи, не мога да се оправя. Няма да забравя колега пловдивчанин, когото сменям, ми обяснява, как им прави чорба с някакви водорасли и други щуротии вътре. Викам си ”бре, няма оправяне” и докато се чудя какво да правя, той ми казва - сега съм напълнил една голяма тенджера и я оставям за 15 дни да имат, те ядат непрекъснато ориз и много люто. Веднъж реших да опитам чорбата им и щях да умра, страшно люто, вътре чушки, чесън, прибавят и нещо като лютеница; реших и нея да пробвам, главата ми щеше да гръмне, а те слагат вътре по две супени лъжици от нея. Сърба кореецът, тече вода от лицето му и най-интересното, така стои на стола, че все едно е на тоалетната чиния. Ядат кокали, хвърлят на земята. На всеки 35 дни спираме в Корея; жените им идват и носят замразена чорба, като вземат да я размразяват, бягам от кухнята - вътре мирише направо на леш. Чудя се какво да правя - не мога да им хвана цаката. А в контракта не пише, че трябва да им готвя корейска храна. Веднъж донесоха едни дребни рибки за аквариум, гупита им викат, много ги обичат, купуват ги по 28 долара килото и ги сушат на чироз или ги пържат с мед. Един ден влизам в кухнята и гледам главния механик вътре по къси гащета и с джапанки, иска да го науча да прави хлебчета, щял да отваря фурна в Корея. Пристигаме в Китай и по едно време той се връща с една кошница, ходил на пазара и казва: “Нося ти нещо много интересно”. Отваря кошницата, вътре умряла змия. Казва: ”Да вземеш да я сготвиш”. Викам: “Вземай си змията, ето ти тиган, прави каквото искаш, после ще го изхвърля". Корейците са много интересни хора - съвсем различна култура.
Така или иначе независимо от националностите на борда ние трябва да се държим като едно семейство. И тук корабният готвач трябва да бъде малко психолог. Представи си всички в едно затворено помещение в продължение на 6 месеца. Вътре събрани хора с всякакви характери - кротки, избухливи, интриганти, побойници, пияници - всякакви има. Първите 2 - 3 месеца характерите много не проличават, но после можеш да ги четеш като на книга. Напоследък обаче нещо не издържам. Причината знаеш ли каква е? Всички са на годините на дъщеря ми, аз съм най-дъртият и нямам приказка с тях, дразни ме как се държат като дечковци. По време на почивка се затварям в кабината, пускам лаптопа, гледам клипчета на жената, на децата, внучето.
Животът ми мина в морето, за което никак не съжалявам, защото обичам професията си, но понякога започвам да си мисля, че не мога да се равня с моряците от XV - XVI век, защото са били железни мъже. Ако времето може да се върне назад и някой от тези моряци ме чуе сега какво приказвам, сигурно ще каже - този е мекушава работа. Така, както и аз говоря за младите, нали, заключава Красимир Мирчев.
Стефан Денков

Коментари

Новини Варна