К.д.п. Петър Милушев: На кораба всеки трябва да си знае мястото

За самочувствието и големия хъс да се стремиш да станеш от най- добрите в професията, за начините, по които това може да бъде постигнато, споделя опитният моряк

К.д.п. Петър Милушев е роден на 2 май 1960 в с. Дебелт, но като дете  се премества  с родителите си в Бургас, където се увлича в плуването и ветроходството. Завършва ВВМУ ”Н. Й. Вапцаров” през 1983 г. и първият му рейс като помощник-капитан е на кораб „Велико Търново” на БМФ. В параходството остава до 1990 г., след това прави няколко рейса под чужд флаг. За кратко се връща в БМФ през 1992 г. Следващата година отново е на дълъг рейс под чужд флаг като старши помощник капитан и пак се връща в родното БМФ през 1994 г.  След година става капитан далечно плаване. През 1996 г. преминава на корабите на чуждестранна компания, специализирана в превоза на автомобили, където работи и досега.

Вече 31 години съм на море повечето, от които съм капитан, но дори и след толкова време не мисля, че мога сам да се определя като един от много добрите капитани. Само ще кажа, че имах високо самочувствие и голям хъс през първите си рейсове като капитан. Май и с колегите е така – после с увеличаването на стажа морето се вдига над коленете, a голото самочувствие намалява. В началото, когато реших - оставам в занаята, си поставих няколко цели и срокове на професионално развитие - последната беше на 35 години да съм капитан. Сега тази цел изглежда смешна и лесна за новото поколение, но не беше така в края на 80-те. Получих капитанския си сертификат точно на 35-ия си рожден ден, въпреки стагнацията в развитието на кадрите в БМФ тогава. След няколко месеца поех и първия си кораб, което също беше доста добро постижение за онова време. (Мисля, че бях от първите, взели степен капитан далечно плаване и първият действащ капитан от випуска ни.) Как ставаш добър в занаята ли? С теорията е ясно - четене му е майката. А за практиката има два основни начина: осмисляш и копираш положителния опит от колегите, или пък като виждаш какво не трябва да се прави. При мен като че ли преобладаваше вторият начин. Разбира се, работих с доста добри капитани, но имах и неколцина, от които виждах какво не трябва да правя. Така започва разказът от капитанския мостик на к.д.п. Петър Милушев.

Можеш да се учиш от отрицателния пример,продължава той. Даже това е по- бързият начин. Защото когато капитанът не е в кондиция, често се стига до неприятни ситуации, от които трябва да излизаш по някакъв начин или дори до случки от типа Force majeure или Act of God. В това отношение имах много интересен 13-месечен рейс, беше първият ми  като старши помощник капитан и първите бели косми по главата. Целият рейс беше поредица от случки, но ще спомена само за една, когато корабът беше арестуван 30-40 дни в Румъния. Пристигаме на рейда в Бургас, натоварени с доста особен химикал в палети от Италия за трансшипмънт с камиони към Близкия изток. Капитанът и третият помощник останаха дежурни на рейда, тъй като нямаше разписание за влизане в пристанището.По-късно същия ден организаторът по производството в БМФ се обажда на капитана по радиото и му казва: „Кептън, довечера заставате на кея, утре разтоварвате набързо и тръгвате вдругиден сутринта  да товарите захар в Бандирма за Галац”. Моят човек, капитанът, вместо да откаже, защото не е възможно за една вечер да подготвиш кораба за товарене на захар след разтоварване на химикали и предишен товар сода, се сетил само да каже: „Ами, бельото?” В случая до него бил камериерът. Отговорът от Варна бил: „ Кептън, не се притеснявай, чаршафите ще ги изперем в Румъния”. На сутринта третият помощник ми се обажда по телефона вкъщи, че корабът е на кея, разтоварваме бързо с 3 бригади и до 2-3 часа ще тръгнем да товарим захар от Бандирма. Като го чух, меко казано, побеснях.  Взех сина, защото нямаше на кого да го оставя вкъщи, и хукнах към пристанището. Още пред портала видях товара разпилян по кея и така цяла пътека от портала до кораба. На кораба – същата история. Получателят на товара, арабин, безпомощно си скуби косите и се вайка на палубата, третият помощник по джапанки, уплашено гледа от надстройката, а капитанът си почива – почерпили се за успешната маневра. Вкарах вред разтоварните операции, за да спася колкото е възможно от товара, и написах протестно писмо. Обадих се на организатора на производството във Варна да откажа рейса. Отговорът беше: „Капитанът се съгласи, ти кой си?” Накрая резултатът беше първоначален клейм от 600 000 долара и години международни дела за БМФ...

Ето един случай, когато се учиш от грешките на капитана - първо да си професионалист и твърдо да отстояваш позицията си, а не да бъдеш послушко. Аз по принцип дори и след толкова години съм си малко дръпнат, когато трябва да отстоявам позицията си, заради което си имам проблеми, важното е работата да върви, допълва кап. Милушев. Но според мен и послушковците си имат проблеми, макар от по-друг характер. Разбира се, не трябва да се подценява и положителният опит от колегите,с които съм работил, преди да застана на мостика с цялата отговорност на капитана. Всъщност това е основният начин да усвоиш практически занаята и той е заложен в цялата система за обучение -  трупаш стаж, старите учат младите, гледаш какво вършат другите, сам блъскаш глава в стената... С годините на море всеки си изработва свой начин на работа, на отношение към хората на кораба, към живота, който може да е сполучлив или недотам. Няма рецепта и правила, няма го и в учебниците. Оказва се, че с хората може да се работи по различен начин и затова капитаните сме толкова различни. Преди много години, когато още ни питаха за мнение, съм казвал, че даден човек не е готов за капитан, тъй като няма добър подход към екипажа или поне е доста различен от нормалния за мен. После той става капитан и се оказва, че работата може да върни и по неговия начин. Разликата е там, че такива като мен екипажът ги чака да отидат на кораба и си удължават контрактите, докато с другите гледат да им мине определеното време, като се молят да не им идват пак на главата. Докато са с мен, май свършват повече работа, отколкото с други колеги, различно е, замислено допълва кап. Милушев. За себе си съм решил, че човещината в отношението към хората на корабане трябва да се променя независимо от обстоятелствата и мисля, че го отстоявам успешно вече много години. Почти винаги съм заставал зад екипажа си, понякога с цената на битки и загуба на личен кредит. Нали всички сме в една лодка...

Питаш дали капитанът трябва да пази или не голяма дистанция от екипажа? По принцип да си капитан е доста самотна професия. Мисля, че е въпрос на опит и лична преценка, доколко близо можеш да допуснеш един или друг до себе си и кога да го отдалечиш. Има момчета, които си знаят мястото и с тях бих могъл да бъда приятел до определена степен. Един помощник започне ли да ти говори на „ти”, трябва да бъде „наритан” надалеч или наврян в… Помня интересен случай с един капитан, по прякор Летния. Седнал той в салета пред екипажа да играе табла с помощник-готвача, варненско момче, тарикатче. Търкаляха се заровете и капитанът падаше. Тарикатчето се хилеше лукаво и за радост на екипажа нареждаше: „Ех, гугутка мамина, падна ли ми в ръчичките!”...”Сега ще ти го начукам!”… Летният вдигна кръвно, стана червено-син като патладжан, но нямаше как да се измъкне от ситуацията, в която сам се беше нашил. От тогава категорично нито табла, нито карти играе с екипажа на кораба. Като ти свърши контракта, на брега може с всекиго да играеш, с всекиго да си приятел, но на кораба няма как.  А дали съм строг или разбран като капитан, други ще трябва да кажат. Когато корабът върви по разписание като швейцарски часовник, съм много по-спокоен, ведър и усмихнат. Когато нещо се обърка не по вина на екипажа, се опитвам да не ми личи, но дори и при другите случаи не се налага да повишавам тон. Казват само, че съм „гледал страшно” и го усещат. Просто при мен по някакъв начин хората намират мястото си и си вършат работата прилично. Получава се екип…  Как става ли? Елементарно е, когато знаеш какво да искаш и как да го постигнеш – гледаш кой къде куца и работиш конкретно с човека, подпираш го оттук-оттам.  Аз поне така правя.

Според мен човек може да си вземе добра поука и от незначителните на пръв поглед ситуации. Не е нужно непременно да си имал сериозна морска авария или корабокрушение, за да се оформиш като добър професионалист. Вярно, и през това съм минал като втори помощник-капитан. Помня как потънахме с кораб „Бреза” пред Бриндизи, Италия, през 1990 г. От този случай не съм извлякъл по-голяма полза в професионален план, отколкото от някои от по-незначителните ситуации. А океанът винаги може да те изненада неприятно, продължава капитанът.  След три люти зими в Северния Пасифик много битки с вятъра и вълните преди и след това, уж всичко вече съм минал, а ето че миналата година едно тайфунче направо ми спря въздуха пред Япония. Пооблъска ни за няколко часа и уж всичко бе нормално, когато последваха няколко силни заклащания с голям крен – в тъмното вероятно ни удари отразена вълна и корабът изпадна за малко в резонансно клатене. Това продължава по-малко от минута, докато го изкарам от това състояние, очите ми са забити в оборотомера, дали няма да спре машината и дали можем да се управляваме. Май сърцето и дишането ми бяха спрели, докато се измъкнахме... Преди 10-ина години подобен на моя кораб потъна в района  при тайфун – спряла им машината и загубили управление, а вероятно и капитанът не е бил в кондиция тогава. Иначе след 31 години на море все по-малко неща могат да те изненадат в професията, минал си през толкова много ситуации, които започват да се повтарят с някакви нюанси. Затова работата става по- лесна, отговорността  за кораба, екипажа и товара се понася по-леко, ако изключим непрекъснато растящата бюрокрация и бумащина, за която един колега се шегува, че ни превръщат във високоплатени секретарки. Като цяло чистата капитанска работа на мостика и по кораба е много мъжка и доставя голямо удоволствие. За съжаление някак си със смяната на поколенията отношението към морската професията взе да девалвира.

Днес младежите, с малки изключения,  са различни от нас – промени се мисленето и отношението към начина на живот, чалгата завладя и масово деформира обществото. Какво уважение да чакаш към професията, към трудно, но честно спечелените пари? Дай им сега на младежите, че и на част от майките им, да си живеят живота и да се забавляват, бизнесче да спретнат, далаверка да завъртят. Често за повечето от този тип хора ние сме като робът, прикован към галерата… Отделно, през последните 5-10 години станахме много капитаните и се прескачаме капитани и капитанчета. Преди имах хъса и самочувствието, че съм един от много добрите или поне се стремях да бъда такъв, сега вече нямам желание да се меря с когото и да било. Просто гледам да си свърша добре работата, което продължава да ми доставя удоволствие и да поддържа самочувствието ми. А може би това е някаква умора или пък част от натрупаната рутина, която също помага в професията ни. Доволен съм вътрешно, че съм част от поколението, което наложи българските навигатори в световния флот и впоследствие доказа, че на младите ни капитани може да се гласува доверие, така че сега има работа за много офицери и хляб за много семейства, добавя кап. Милушев.

Стефан Денков