За моряшката съпруга e говорено много и най-важното, което не един капитан споделя в своя разказ „На капитанския мостик”: “Стискаш зъби и една мисъл те крепи на кораба - да се върнеш вкъщи, да прегърнеш жена си, детето си”. Така че духом тя стои до него на мостика. Но интересно, какво ли би казала самата моряшка жена?.... Милка Пашункова неведнъж дори реално е била на мостика до своя съпруг, известния морски капитан Иван Пашунков, к.д.п. (вече покойник). На неговата личност е посветен отделен кът в музейната сбирка на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. За него е важно да се знае, че през 1964 г. с кораб „Г. Раковски”, на който е помощник-капитан, прави първото околосветско пътешествие в историята на търговския ни флот. Организира и първото българско поклонение в памет на загиналите при бомбардировката в Хирошима през 1979 г. Обявен е за почетен гражданин на Варна през 2008 г.
Мила Пашункова е родена през 1932 г. в Русе. Там се запознава с наскоро завършилия ВВМУ „Н.Й. Вапцаров” лейт. Иван Пашунков. Сключват брак през 1952 г. и идват във Варна, където той е офицер в Морското училище. През 1959 г. преминава в търговския флот. Имат дъщеря, която завършва Музикалното училище в София, после аспирантура в Москва при виртуоза Леонид Коган, а сега учи канадските деца на музика.
Наскоро Мила Пашункова учреди фондация „Капитан далечно плаване Иван Пашунков”, която ще отпуска стипендия на сираци студенти във ВВМУ, които желаят да се реализират като навигатори, и в помощ на деца на загубили бащите си на море.
Моряшките жени сме борбени, малко са онези, за които казват, че, видите ли, природата им не издържала. Ние сме просто един буксир. Оня буксир, който влачи семейството, влачи нашите деца. Те също стават борбени, хора пак благодарение на нас, моряшките жени. Така започва своя разказ Мила Пашункова.
Друго не може и да бъде. Както казват, морето е за силните мъже, но същото важи и за моряшките жени. Ваньо (кап. Иван Пашунков) останал сирак едва тригодишен. Аз също съм без баща от 11-годишна възраст. Когато се събрахме и дойдох при него във Варна, нямаше къде да живеем. Той непрекъснато търсеше квартира, но като видеха офицер, тръшваха вратите си. Колкото и да не е за вярване, за да бъдем заедно, стояхме в Морската градина. Той работеше в Морското, което се помещаваше в сегашното Музикално училище, и по обяд идваше в градината, купувах един хляб - парите ни само за толкова стигаха, ядяхме, та чак ушите ни пукаха. Няколко нощи, когато не можехме да намерим подслон (негови приятели ни канеха за по няколко дни), спахме на пейките в парка. После пък, когато бях бременна четвърти месец, Ванко прави учебно плаване с кораб „Милка” навътре в морето, удря ги щорм и остават на дрейф цяла седмица без вода, без нищо. Малко след това се разболя белодробно и цялата ми бременност мина в болка и мъка. Дойде Априлският пленум и наредиха всички болни или преболедували офицери да бъдат освободени от армията. Ванко се почувства много наранен, обаче беше горд и силен мъж. Изкара 2 г. като волнонаемен в Морското и започна да търси работа в БМФ, но нямаше свободно място и стана обикновен моряк на баржа. Пак като моряк се качи след това на кораб „Добруджа”. Там после го взеха като четвърти помощник-капитан. И така тръгна моряшкият живот - Ванко на корабите, аз с детето вкъщи.
Питате за гоблените по стените, как започнах да ги шия ли? Дъщеря ни трябваше да бъде на лятна музикална школа във Ваймар, Германия, Ваньо си беше дошъл и тръгнахме с колата, обаче още в началото направи жестока катастрофа. Преживях го много зле, трябваше да ходя по лекари. По едно време се запознах с една жена – Соня. Отишъл при нея един лекар, който бил много зле с нервите, тя го научила да шие гоблени и така се излекувал. Така и аз тръгнах да шия гоблени и действително повече не ми трябваха никакви хапчета. Вече станаха много – наистина, много помагат на една моряшка жена, добавя Милка Пашункова.
Няма да забравя след околосветското плаване на кораб „Раковски” с кап. Станчев и току-що поел „Г. Димитров”, той беше си дошъл вкъщи. Двамата с него крояхме планове, като стане капитан далечно плаване и попътува малко, да мине в пилотажа на пристанището, за да сме заедно. Кой не го иска - всички да сме вкъщи! Само че друго ни било писано. Един ден идва у нас кап. Станчев, предлагали му да отиде в Япония и да участва в строителството на първите ни 20 000-тонни танкери „Огоста” и „Искър”. Той обаче отказал, тъй като нямал опит в строежа на такива танкери, пък и знаел само френски език, а с японците можело да се разбира само на английски. И кап. Станчев предложил да отиде Ваньо. Поглеждаме се двамата и се разбираме с очи, че няма да приеме, за да сме си заедно тук. Изпращаме кап. Станчев в коридора и той почти на ухото ми казва: „Помислете, аз го виждам на мостика. Да не стане така, като мине време, да съжалявате, че сте го спрели”. Цяла нощ не мигнах и на сутринта го попитах: „Ванко, много ли искаш да заминеш?”. „Ами, Миле, това от нищо да направиш един кораб!” – и той започна да ми обяснява. Виждах, че го иска, и му казах: ”Иди и се съгласи”. Tака „Огоста” стана първият танкер, който той построи в Япония…
Веднъж поиска от БМФ отпуск, за да направи един рейс с кувейтски танкер, обаче те станаха три. Там какво се случи? Третият му и последен танкер беше през 1985-1986 г., когато избухна войната между Иран и Ирак. Бяха ударили два български кораба, на единия мостикът направо хвръкнал, на другия бяха засегнали бака. В това време Ваньо е с пълния 100 000-тонен танкер „Мараден” вътре в залива - продължава жената и очите й се пълнят със сълзи. - Тогава бях на работа в Параходството, чувах да говорят, че корабът на кап. Пашунков е пълен, ще гръмне. И толкова. Не бях на себе си. Това бе най- тежкото му изпитание! Какво ставаше с него? С пълния танкер е сред залива и си казва - да стоя, ще ме гръмнат, да съм на път, пак ще ме гръмнат. И започва да мисли какво да направи, за да се измъкне от клопката. После ми обяснява: „Заливът е пълен с петролни кладенци, едните са на Иран, другите на Ирак. Всички са пръснати и не може да се каже кое поле на кого е. Само те си ги знаят. И решавам - ако мина между тях, ще се избавя. Те не могат да стрелят, понеже не знаят кой кладенец ще улучат”. Той стигнал до този извод и започнал да си чертае курса между тях като змия, за да излезе в океана. Пътувал нощно време, защото след 17 ч. Аллах не разрешавал на арабите да стрелят. На няколко пъти сменял боята на димната тръба, името на кораба в зависимост от мястото, където е в момента. Успяват да излязат в океана. Молят го да даде координатите на курса и на другите танкери. Казва ми, отвън залива беше море от кораби, от най-малките до 300 000-тонните…
Толкова бях уплашена, като стана всичко това! Уших един голям гоблен „Раждането на Христос в пещерата”, сложих го в рамка и го подарих на църквата „Св. Никола”. Междувременно за себе си разбрах - време е Ваньо да се пенсионира. Когато реших да го пенсионирам, той беше в океана, помълча малко и се съгласи. За мен най-важното е, че го оставих спокойно да спи на възглавницата си и да поживее още поне 25 г., клати глава Мила Пашункова.
Впрочем, никога не съм се месила в работата му, нито съм искала да го спирам, категорично отсича тя. Не се е налагало, защото този въпрос беше решен, когато кап. Станчев беше вкъщи и каза: ”Внимавайте да не съжалявате, той е роден да бъде капитан!”. Както вече споменах, приех съдбата си да бъда буксир в семейството. Близо 40 г. той беше на море. Много пъти и аз бях с него. Не помня точно колко пъти съм минавала в двете посоки на Босфора. Доста са. Може да се каже, че и аз станах моряк, засмива се възрастната жена. Поръчала съм в завещанието си да ме кремират и да разпръснат праха ми в морето. Там са били най-хубавите ми преживявания…
Например минаваме край живописни брегове и той ми обяснява. А и хората на борда бяха чудесни. Ваньо беше строг, но умееше да поддържа ведър духа на екипажа. На „Тунджа” сме, този път заедно с дъщеря ни Еми. Минаваме екватора и ни правят моряшкото кръщене - с Нептун, ритуалното сапунисване и бръснене… Зевзеците не пропускаха да се подиграят с помполита. Един от тях залепил косъм отпред на бинокъла му и го кара да види как ще минем чертата на екватора. Отива онзи на мостика, гледа през него и вижда чертата. После някой му подшушнал (винаги има интриганти), че му се присмиват. А той: ”Как ще се подиграват, с очите си видях екватора!” Голям майтап беше!
Най-красивото нещо, което съм виждала, бяха трите млади жени сенегалки. На „Тунджа” сме, дъщеря ни е с нас, пристигаме в Сенегал. Привечер, когато вързаха кораба, тримата с Ваньо излизаме в града и тръгваме пеша до центъра. Вървим и насреща се задават три високи стройни негърки. За пръв път виждам толкова хубави жени - някъде 20-25- годишни, облечени в розово, бяло, небесносиньо. Красота! Искам да ги снимам, но те не разрешават, и викам на Ваньо да застанем пред тях, уж на нас прави снимка. Те разбраха и повече на шега го задърпаха да му вземат фотоапарата, той умираше от смях, а Еми се разплака да не му направят нещо.
Когато бях на борда, се случваха и големи неприятности. Пътуваме на „Места” за Швеция през Северно море, което още не беше прочистено от мините по време на световната война, и корабите минаваха по предварително определената линия между тях. Една вечер, беше 8 часа, изведнъж се чува силен удар. Някой доволен отсича, че сме се отклонили от курса и сме попаднали на мина. Когато дойдоха водолази и направиха оглед, излезе, че на кърмата вдясно единият от листите се е пукнал в средата, явно не е бил заварен под нужното напрежение в завода. Не беше от удар, но тогава се разбра кой е с капитана и кой не е. После имаше и анонимен донос срещу него в Параходството. Точно тогава бях с голямата си мъка по майка, която наскоро беше починала, но не го товарех с нея. Всъщност никога не съм го товарила с мои проблеми на кораба. Стоя си в кабината, шия гоблени или чета книга. Той ще дойде, ще сподели всичко с мен, просто така, за да му олекне. Моето присъствие тогава бе много важно за него….
Когато Ваньо си замина, дъщеря ми поиска да отида при нея в Канада, но отказах. Останах самичка. Еми е напълно подсигурена материално за цял живот. Мисля си, значи това жилище ще се разпродава след моята смърт. И в една от безсънните си нощи чувам някакъв глас, не мога да кажа, че е неговият: ”Защо се чудиш, направи една фондация и си решаваш всички въпроси!”. Така и направих. На нея завещавам всичко мое, движимо и недвижимо, за да се дава стипендия на студент сирак, който учи навигация в Морското училище. Тя се нарича „Капитан Иван Ангелов Пашунков”, добавя накрая Мила Пашункова.
Стефан Денков
Коментари