IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 14°
Морски бизнес
10:15 | 10 юни 2015
Обновен: 19:49 | 11 май 2022

К.д.п. Алексей Попов: На кораба насила работа не става

За правилата, които сам си е създал през дългия път до най-горното стъпало в професията и които при него винаги дават резултат, разказва дългогодишният моряк

По материала работи: Златина Добрева
К.д.п. Алексей Попов: На кораба насила работа не става

Роден е на 24 март 1962 г. в Бяла, Варненско. Завършва Техникума по корабостроене и корабоплаване. Отбива военната си служба във ВМС и започва работа в БМФ  като рулеви. През 1986 г. е приет задочно  във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Докато следва, работи като боцман на бълкерите по линията Варна - Мариупол, рулеви на пасажерския кораб „Антон Прудкин” в крайбрежното плаване. След дипломирането си продължава като помощник-капитан в Параходството. През 1997 г. напуска и преминава на кораби под чужд флаг. През 2004 г. става капитан. Синът му продължава моряшката професия и в момента е старши помощник-капитан.

 

Моят път - да тръгнеш от най-ниските стъпала и да стигнеш най-горе, капитан на кораб, е много труден и дълъг. Не го препоръчвам. Просто в моя живот така се получи, но пък сега много ми помогна. Както казват, всяко зло за добро. За мен почти няма тайни на кораба, на всяка работа познавам хубавите и лошите страни. И най-важното, мога добре да разбирам хората, за да не ги товаря излишно с глупости. А и никой от тях не може да ме излъже или да изкръшка, защото вече съм минал по този път. С тези думи започва разказът от капитанския мостик на к.д.п. Алексей Попов.

 

Не мога да кажа какви качества трябва да притежава един капитан. Много е субективно. Пък и на всеки може да се случи от добър да стане провалил се капитан, защото в морето не всичко зависи от човека -
там не можеш да се правиш на Господ. По скоро тук думата е за онова, което помага на работата с екипажа. Както казах, тръгнал съм отдолу и познавам манталитета на хората, независимо дали са българи, филипинци, иранци, сърби, румънци, украинци, англичани - работил съм с всякакви народности, продължава кап. Попов. Основно правило е да можеш да разбираш човека, за да го уважаваш. А уважаваш ли го, и той ще ти отвърне със същото. Така че не става със сопата по главата. Гледам сега млади колеги, когато излязат от Морското училище, смятат, че са хванали Господ за шлифера и всички трябва да стоят мирно пред тях. Не става така, защото на кораба, както той зависи от теб, така и ти от него. Не уважаваш ли работата му, ще се скатае, няма да изпълни нещо (има такива случаи) и става беля. А да не говорим, че в критичен момент човек, когото си обиждал, репресирал, вместо да ти подаде ръка, може да ти натисне главата във водата.

 

Морето е особено място. Тук романтиката остана в миналото - свърши някъде в средата на 90-те години, когато започна въвеждането на все по-стриктните международни изисквания за борба с тероризма и пиратите. Всъщност романтиката е повече в детските години, когато морето ти е до колене. Израсъл съм на брега, баща ми имаше рибарска лодка и заедно излизахме за риба, миди. Той и чичо ми работеха в БМФ, слушах от тях за моряшкия занаят. Как да не те привлече! Друг е въпросът защо след техникума веднага не продължих в Морското училище, та трябваше да измина най-дългия и труден път, добавя кап. Попов. Истината е, че бях малко нехаен към ученето, въпреки че нямах лоши бележки. Да е жива и здрава съпругата ми - не търпи да се лежи на стара слава и ме срита здраво да продължа да уча в Морското! Пък и точно тогава в БМФ, където бях рулеви, разрешиха задочното следване във ВВМУ. Трябваше да работя и за 6 години да взема 65 изпита, дето се казва, заспивал съм с учебника в ръцете. Добре, че беше кап. Буги (старите варненци помнят тази градска легенда), близо 3 години бях рулеви на неговото пасажерско корабче „Антон Прудкин”. Влизаше ми в положение, защото сам той беше тръгнал от дъното и  завършил задочно Морското.

 

На кораба нищо не е обикновено, пътува денонощно и не пита дали е още 4 часа сутринта, когато пристига в пристанището и трябва да правиш маневрата, да посрещаш пристанищните власти, започват товарни или разтоварни операции… Много е работата и важното е как да се свърши от екипажа? Казах, не съм от онези, които удрят по масата. Мога  да нареждам направо, но предпочитам първо да видя какво мисли другият насреща. Може да има друго мнение, което да се окаже по-добро за определена работа. Това също влиза в правилото, за което споменах, подчертава кап. Попов. Който е тръгнал отдолу знае – накараш ли ме насила да чукам ръжда, ще чукам цял ден на едно и също място, може да стане дупка, но няма да мръдна напред. Ще си изкарам 5-те часа, за да си заработя парите, но резултатът ще е почти нулев. И нищо не можеш да ми кажеш. Кажи на човека две хубави думи, вместо направо да му заповядаш, попитай го: "Ще можеш ли да го направиш?" И той веднага ще отвърне: "Няма никакви проблеми, кептън!" Това е отработено като правило и в повечето случаи резултатът е много добър и без излишно напрежение. Един пример. На последния ми кораб трябваше да сменяме флага от гибралтарски на либерийски, което означава да се боядисва името му, да се променят всички документи. А всички от палубата до мен на мостика бяхме много заети. Суперинтендантът искаше да наеме фирма за тази работа, обаче в пристанището не разрешават никой да боядисва, пък и скъпо излизаше - 6000 долара. Накрая прати телекс - можем ли сами да го направим? Екипажът беше смесен, боцманът филипинец - за мен това са много добри моряци,
нямат грешка. Уважаваш ли го като човек, получава ли полагащото му се, в огъня ще стъпи за теб. Викам боцмана и не му нареждам, а го питам: "Може ли да бъде сменено името на кораба?" "Няма проблем, кептън!" "Добре, ще поискам бонус за вас."


Впрочем това е болезнен въпрос, защото някои собственици го подценяват, а хората са дошли да работят заради пари, а не за слава. И пак го питам: "За колко време ще стане?" Боцманът отсича: "Кептън, за името ми трябват час и половина". Отговарям на суперинтенданта и добавям, че ако дадат бонус, ще е добре. Отвръщат ми: "Организирайте работата, ще имате 1000 долара". Какво стана? Излязохме в 5,30 часа, още не беше светло, хвърлихме котва, като правех сметка за 2 часа да свърши боядисването, защото гонехме графика на чартьора. Те успяха да приключат така, че тръгнахме още в 6,50 часа. Как после да не се отблагодариш!

 

Някой ще каже - а къде остава респектът от капитана, който е царят на кораба, над него само Господ?…

 

Да не бъркаме страха с респекта.
Страхът от капитанската позиция не означава, че човекът има респект към мен. Много по-важно е да бъдеш наистина уважаван. В противен случай при първа възможност, макар и подсъзнателно, страхът ще го накара да се обърне срещу теб. Ако при дадена ситуация човек, който се страхува от теб, види нещо нередно, той ще го подмине с думите: друг да го оправя. А стане ли белята, капитанът го отнася. Защото какво е капитанът? Той е универсален сапун за ръце, всеки може да си измие ръцете с него. Никой не пита втория, третия помощник или боцмана, а направо: кептън, обяснете, защо?!...Докато човек, който те уважава, види ли първи проблема, без да му е работа, веднага ще реагира. В това отношение тонът се дава от капитана. Ето как? По принцип не поемам вахта, друга е моята работа и мога сам да си разпределям времето. Гледам, че старшият помощник е утрепан от работа, а трябва да застане на вахта, казвам му: "Отивай да поспиш, има 3 часа до следващото пристанище". И аз съм на мостика вместо него. За другите колеги не знам, но така правя, когато е нужно. Получава се уважение - за уважение.

 

Имах един случай, който няма да забравя, продължава кап. Попов. Излизаме от порт Келанг, Малайзия, движението е много интензивно, точно на пътя ни е маркиран един подводен риф. Неочаквано отляво изскача кораб и обърква трафика. Налага се да правя маневра. Заплеснал съм се да следя това, онова и в този момент помощникът, без да му влиза в работата, ми виква: "Кептън, отиваме в плитчината!" Аз веднага: "Ляво на борд!" Минаваме. После му благодаря - имаш бутилка уиски от мен! Ако не ме уважаваше и само се страхуваше от мен, можеше да се направи на разсеян и после да ми гледа сеира.

 

Друг подобен случай. Този път от много работа бях объркал градусите при подаване на командата по време на маневра при излизане от канала.  Рулевият два пъти ме пита : "Кептън, такъв курс ли да държим?" На третия път се усещам и проверявам, оказва се, че  бъркам. Ако не беше се обадил настоятелно, виждайки, че греша, а само да изпълнява заповедта, щяхме да заседнем в плитчината…

 

Простички са истините за моряка. Да зачиташ хората, с които си заедно 5-6 месеца, дори да не ги харесваш визуално, и накрая на месеца да получат полагащото им се, заради което са тръгнали в морето. Впрочем, единствената радост на кораба е храната. Няма вече радости от плаването, защото сме като затворниците - от едно пристанище на друго при адски засилена охрана от терористични заплахи. Само проблеми.Така че остава едничкото удоволствие, храната. И капитанът трябва да му го осигури, да направи зареждане с хубави продукти. От компанията ми е отпуснат специален бюджет за удоволствието на екипажа - всеки месец 100 долара, които слагам на сметката. От тях им купувам  дискове с музика и филми, хилки за тенис…Като се натрупат достатъчно и идва Нова година, викам боцмана: „Дай сега да спретнем едно барбекю”. Сутрин може да ми е криво за нещо, но не го показвам, първо ще вляза в кухнята: «Куки, днес какво готвиш на момчетата?" От там минавам при боцмана: "Има ли проблеми?..." Така денят си тръгва в нормалните релси, особено като има хубава манджа, засмива се кап. Попов.

 

Впрочем, не знам дали съм разбран правилно. Онова, което за нас, моряците, е нормално, за живеещите на брега може да е неразбираемо. Не знам дали сте чували една шега - хората се делят на живи, мъртви и моряци.

 

Ние сме нито с живите, нито с умрелите. По средата сме, в морето. Замалко сме тук и после ни няма. Като се върна след 6 месеца, още съм със старите представи, всичко ми е съвсем ново и започвам да питам. А да не говорим, че понякога съвсем обърквам представите за времето. А да не говорим, че за 15 дни преход от Япония за Щатите се е налагало през ден да сменяш часови пояси и дата и организмът ти го понася. Морето дава, но и много изхабява. Въпреки това няма за какво да съжалявам. Постоя няколко месеца и започвам да нервнича, наближава  пак да тръгна. Гледам и синът ми, завърши с много добър успех, но реши да стане моряк. На моменти ми е криво, че избра тази професия и животът му няма да минава нормално. Явно му харесва, след като вече толкова години я кара. Мине контрактът му от 4 месеца, после няколко месеца почива, парите са в джоба му. Доволен е, като гледа как негови познати мизерстват тук с по 600 лв. заплата. Да ми е жив и здрав, избрал е своя път, както направих и аз навремето, и да го пази Господ, добавя кап. Попов.
Стефан Денков

Коментари

Новини Варна