Мартин Сотиров: Противник съм на опасните изпълнения в мирно време

Роден е на 29 май 1972 г. във Варна. Завършва Техникума по корабостроене и корабоплаване и на 18- годишна възраст става моряк в БМФ - на пасажерските кораби, после 2 години на ветрохода „Калиакра”. След отбиване на военната служба продължава да работи като моряк, а от 1996 г. - рулеви. През 1997 г. записва и специалността „Навигация” в ТУ. През 1999 г. напуска БМФ и плава като рулеви под чужд флаг, където изкарва до 2004 г., после работи в СТФ. През 2006 г. постъпва като трети помощник-капитан към немска компания. През 2011 г. става старши помощник-капитан и 2 години по-късно се премества в друга немска компания. През 2012 г. получава сертификат за капитан далечно плаване. Предстои да поеме първия си кораб, вече като капитан.

Не може да има дори един детайл от работата на кораба, който морякът да познава, а капитанът да не го знае. Не става с принуда, а за да убедиш някого да свърши нещо, трябва сам да му дадеш пример, започва своя разказ от мостика старши помощник-капитан Мартин Сотиров. Не знам, как е при другите, но много лесно е, гледайки отстрани, да накараш някого да отиде и да изпълни някаква работа. И евентуално да се случи най-лошото. Трябва лично да си се убедил - това е правилното действие. При мен е задължително първо да преценя намясто колко е опасна работата и тогава да кажа - действайте! Не го правя от липса на решителност, просто имам достатъчно горчив опит на офицерско безхаберие през годините ми на обикновен моряк, продължава той.

От малък съм свързан с моряклъка.
Родът ни е моряшки - баща ми е корабен електромеханик (неговите дядовци са били варненски рибари). Бях 15-годишен, във втори курс в Техникума по корабостроене и корабоплаване, когато той ме взе със себе си на тримесечен рейс до Аржентина и получих  първото си морско кръщаване. Беше като в оня известен филм „Васко да Гама от село Рупча” с тази разлика, че присъствието ми на кораба беше съвсем легитимно. Признаха ми го като плавателен стаж в техникума, така че не бях само на екскурзия - стоях на мостика, слизах в машината. Морската болест ме свали, когато навлязохме в океана, и два дни изкарах в леглото. После ме тръшна и на ветрохода „Калиакра”, където не е за всеки. Там е за железни моряци, каквито са били навремето на дървените кораби. Сега е обратното - дървени моряци на железни кораби, шегува се старпомът.
Но за това – после.
През този първи рейс още като момче можах да усетя и хубавото, и лошото на моряшкия живот. Впечатлиха ме отношенията сред моряците. Работата на кораба не беше това, което е сега - нямаше го сегашното напрежение, което ни превръща в роботи с непрекъснато натискан бутон, докато изгърмим. Хората спокойно си вършеха работата и се шегуваха по моряшки. Зевзелъци колкото искаш! Радистът пуска фалшиво съобщение - дядо ти прати, да си изкараш луканките, ракията и да почерпиш. И с мен се майтапяха. Пресичаме към южния Атлантик и вторият помощник ме вика: “Ела, да видиш буйовете на екватора”. И аз като пълен идиот гледам с бинокъла: “Не ги виждам”. А той: “Гледай, гледай по-добре”. На кораба беше и жената на колегата на баща ми. Двамата с нея стоим на мостика, времето ясно, взираме се с биноклите да видим тези буйове в океана и по едно време тя вика: “Май ги виждам, виждам!” Бях още наивно момче, но имайте предвид, че и днес, когато дойдат кадети на кораба, продължава да върви шегата с буйовете - смятайте какви морски лица има между тези, които излизат от университетите!

Пак, когато бях ученик в техникума, успях да изкарам втори курс на плавателния стаж на „Калиакра”.
Винаги съм бил по екстремните преживявания, разказва Мартин Сотиров. Страхотно ми харесват заради адреналина. Катериш се догоре, прибираш платната. Такова изживяване е там, не може да се сравни с никакъв друг кораб! Чувстваш се както преди векове на кораба, вълнува се морякът. Наистина, там всеки преживян миг ти качва адреналина. Вдигат те недоспал, опъваш въжета при силен вятър, наредили сте се 5 души и дърпате, жилите ти ще изскочат. И колкото повече платна са опънати, толкова после ще трябва да бъдат прибрани при щормово време, за да не се накъсат от вятъра. Минаваме Дарданелите, излизаме в Средиземно море и времето рязко се влошава, вдига се 6-7 бала вълнение, а платната са опънати. Вече е късно след обяд, става тъмно и включват светлините. Разпределен съм на предпоследната мачта, това е на около 35 метра от палубата. Стигаш едната площадка, осигуряваш се с колана, после нагоре до следващата, така, докато се изкачиш на самата рея на мачтата, и там вече подхождаш до нейния край (бях на най-крайната позиция). Вися над вълните и на ръка прибирам платното, за да бъде вързано за реята. След този рейс се запалих по ветроходството, добавя Мартин Сотиров.

В интерес на истината, когато бях трети курс в техникума, неочаквано за мен самия започнах да мечтая да стана лекар.
Много ме привличаха биологията, химията и твърдо реших да следвам медицина. Не се получи с кандидатстването ми, но и сега ми е като сън. Кръвта не ме плаши, пускам се да чета такава литература, мога да шия рани, да бия инжекции. Интересно ми е…А дали ми помага? Бяхме с кораба на едно пристанище в Конго. Там всичко става с ръчен труд, много хора, отваряме капаците с корабните кранове, стифадорите от брега помагат. При залюляване близо 30-тонен понтон притисна ръката на един от тях. Пръстът му е направо разпран, виждат се сухожилията. Това става вечерта, когато почивам. По него време съм втори помощник и отговорен за аптеката и за оказване на първа помощ. Тъй като инцидентът става на борда, длъжни сме да помогнем на човека. Викат ме и нали съм любител на медицината, излизам с докторската си чанта, вътре имам всичко необходимо, включително конци за шиене на рани. Човекът пребледнял като платно, много кръв тече от него, правя бандаж, за да  я спра. Не се церемоня много, защото няма упойка, викам: “Дръжте го здраво”. Направо започвам да шия разпраната част от ръката му, после напръсквам зашитото, за да не стане инфекция, бинтовам го, давам му антибиотик и го пращам да се оправя на брега. И сигурно се е оправил, допълва Мартин Сотиров. Дали е било погрешно залитането ми от моряклъка към медицината, не мога да кажа. Пък и вече много години имам в морето - от тях 8 само като моряк и изкачих стълбицата от нулата до върха. Нещо, което  много ми помогна, когато станах старши помощник, за да разбирам работата във всичките й детайли. А не минеш ли през моряшкия труд, няма как да знаеш за какво става въпрос. Противник съм на опасните изпълнения в мирно време - споря с капитана и не съм съгласен, докато не се убедя, че няма риск за хората. Ще кажеш, ама нали обичаш екстремното, адреналина? Така е, но само когато се отнася за мен. Пак казвам, правило ми е първо сам да се убедя, че може безопасно да стане, и тогава да реша някой да го свърши…

Веднъж се повреди единият кран на кораба, трябваше да се качим горе, да бъдат отворени сервизните врати и да се изкарат моторите. Отговорна работа, свързана със заварки, с качване на хора на 30 метра над палубата, вързани с въжета. Фитерът (корабният шлосер) го беше страх да отиде там. Качих се сам, за да се уверя, че няма никаква опасност, дойдоха и боцманите, за да направят осигуряването. Накрая фитерът видя, че няма нищо страшно и свърши работата си.

Има немалко случаи, когато на някого му се е приискало една работа да бъде изпълнена, въпреки явния риск, заради пари. Много ми е трудно, но не отстъпвам. В наше време (никой няма да го каже на глас) всичко се измерва само в пари. В моряшкия бизнес е останал един въпрос - колко струва? Не го интересува дали си спал през изминалите 24 часа. Знае само едно - колко струва? И следва - трябва да се направи. Тоест, натиснат си до предела, като робот. И тук единствено възпираща може да бъде твоята отговорност. А мен тя не ме плаши. Помня, беше някъде към обяд, застанали сме с кораба в Сингапур и като старши помощник трябва да приема товарния план за контейнерите. Пристанището е страшно натоварено, никой не те чака да мислиш, трябва бързо да действаш. Капитанът си е легнал. Идва т. нар. опасен товар - превозва се по море със специална документация. Опитват се да ми пробутат 17 такива контейнера с хвърчащи листове. Казвам - не! Тогава започна напрежението. Явно получили са ги без редовни документи. Корабът отива в Австралия и знам, че там за подобна грешка направо ще ни арестуват. Какво да правя? Става 3 часа сутринта, звъня на капитана, но той изобщо не вдига слушалката. Виждам, че трябва сам да решавам. Отказвам да ги взема. Агентът, хитър китаец, стои на главата ми и казва: “Слушай, тези 17 контейнера няма да ги натоварим, но и много внимавай да не направиш грешка, защото скъпо ще ти струва!” Той ми говори застрашително на едното ухо, а от другата страна ми крещят в телефона: “Защо спираш работата!” Накрая взех една част от контейнерите, останаха тези, за които нямаше никаква свястна документация. В същото време като моя застраховка написах имейл от името на капитана до чартьора, че за първи и последен път приемаме такива контейнери. Пристигаме в Австралия и идва представител на портовия контрол, иска да провери опасния товар. На произволен принцип избира два от тези и иска сертификатите им. Казвам: “Няма такива”. А той: “Знаете ли какво следва?” Отиваме при капитана и му казва: “Корабът е задържан!” Намесвам се и обяснявам цялата ситуация, без да лъжа, защото виждам, че на оня всичко му е ясно. Показвам официалния имейл до чартьора, с който протестираме пратката. Това ни спаси. Ето пример, когато парите и отговорността се преплитат толкова тясно и някой трябва да обере парсата.

Вярно, има случаи, когато в интерес на работата не съм приемал мнението на капитана. Но пък и не обичам да воювам и да стават интриги. Дразни ли се, оставям го сам да решава. Накрая пак идва и вече кротко пита: “Ти, какво мислиш по въпроса?”

Имал съм и силни капитани, лидери, които знаят какво вършат. Огромно удоволствие е такъв човек да ти обясни. Имах голям късмет да бъда с четирима, в които да виждам истинското капитанско. За мен винаги кумир ще остане Стефан Сутев - капитан отвсякъде. Не сме плавали заедно, но съм имал възможността да го слушам и да се уча какъв трябва да бъда. Най-важното, което научих от него, е как да подхождам към проблемите. С много спокойствие и много знания…

Навремето поех моряшката професия заради тръпката, адреналина, но те отдавна изчезнаха, остана само тежката работа. И отговорността, която продължава да ме води. Парите и работата за мен са разграничени. Аз съм там, защото някой ми е поверил тази работа - така го разбирам, заключава Мартин Сотиров.
Стефан Денков