К.д.п. Димитър Първанов: От всички премеждия остава само хубавият спомен

Роден е на 15 ноември 1945 г. в Монтана (тогава Михайловград). Баща му е железничар, установяват се в Своге, където завършва гимназия. През 1963 г. е приет във Висшето военноморско училище ”Никола Й. Вапцаров”. След завършването му през 1968 г. постъпва в Български морски флот като трети помощник-капитан. Капитан става през 1977 г. В параходството изкарва 5 г. и преминава в Държавна инспекция по корабоплаване - Варна, където работи 14 г. През това време не прекъсва плавателния си стаж- всяка година изкарва по 2 - 3 месеца като капитан на кораб, а веднъж и цяла година на виетнамски кораб. През 1988 г. се връща в БМФ и плава до 2003 г., когато се пенсионира. После изкарва един контракт към частна корабна компания, прави и девиация на магнитния компас на корабите (сверяване и поправка, което се извършва в морски условия всяка година).

Голяма тръпка е морето. Няма рейс без премеждия- често силни и опасни. Прибереш се и не мине много време - то е малко краста, отново не те сдържа - хайде още един рейс, после още един, времето си върви и така до края. Не е само заради парите - най-вече тръпката е тази, която те кара пак и пак да плаваш, да виждаш нови неща. А лошото от преживяванията бързо се забравя, остават като хубави спомени. Така започва разказът от капитанския мостик на к.д.п. Димитър Първанов.
Сега, като се връщам назад и опитвам да си ги припомням с всички подробностите, наистина доста е минало през главата ми, продължава морският ветеран. Въпреки че съм израсъл далеко от морето, в Северозападна България, като малък ме водеха на летен лагер в Обзор и още оттогава то ме привлече като магнит. Помня, имаше едно съседско момче, което беше матрос във ВМС и когато си идваше в отпуска, гледах как минава по улицата с напетата си моряшка униформа. После брат ми, който е по-голям, отиде в Морското училище, негов съвипусник е и кап. Анко Христов, също от Своге. Слушах за разни морски плавания, за непознати страни, континенти и си казвах - искам и аз да отида там. После, когато за първи път се качих на кораб и минах Босфора, тази тръпка в мен още повече се засили.

Във всяко плаване имаше нещо незабравимо, ходехме на различни места, така че дори за миг не е имало някакво съмнение в мен за избраната професия. Като помощник-капитан отидох на стария параход „Христо Ботев”. През есента на 1968 г. се качих на него и към февруари решиха да го закараме като подарък на Виетнам, разказва още старият капитан.  Корабът беше натоварен с подаръци, събирани от различни предприятия - имаше какво ли не, от железа до бонбони.  По това време Суецкият канал беше затворен и трябваше да обикаляме покрай Африка. Минахме Босфора и помня, че се отбихме в Барселона, като още при заставане в залива видяхме американски самолетоносач, спрял на пристанището. Забравих да кажа, че капитан ни беше руснак - тогава имаше остър дефицит на наши кадри, бяха дошли неколцина от СССР и единият от тях се падна на нашия кораб. Спираме близо до американския самолетоносач, но ни карат да се преместим по-далеко от него. Викам си на акъла - ами, те да знаят, че водим кораба за подарък на воюващия с тях Виетнам, кой знае какво ще ни се случи. Както и да е, тръгнахме надолу, нали е параход, често се налагаше да спираме, за да го заредим с вода. Накрая спряхме в Кейптаун и вечерта излизаме в града. Няма да забравя обявите навсякъде, че който влезе в бар за черни, после не може да влезе в бар за бели - слагат му печат на ръката под китката. Такива неща видяха очите ми. Ами после, когато отидохме в Порт Луи на остров Мавриций. Тогава за първи път български кораб влизаше в тяхното пристанище. Лодките идваха на няколко пъти да ни вземат. Първите слезли на брега се връщаха обратно с момичета. Капитанът, руснак, гледа през филистрина на кабината си и преброява 9 момичета, качили се на борда. Веднага тръгва по кабините и блъска по вратите - чужди лица е забранено да се качват на кораба. Момичетата изскачат отвътре и оказват  не 9, а 10 на брой. Както и да е. В Порт Луи имаше много руски военни кораби, а извън пристанището бяха наредени американски военни кораби. Всички бяха дошли за зареждане с гориво и не пускаха едновременно руснаци и американци. Накрая стигнахме Хайфонг, Виетнам. Вкараха ни в Червената река и застанахме на пристанището. Разтовариха подаръците на кея, който беше задръстен от всевъзможни машини, стоки, изпратени от други соц. страни. Издаването на кораба завърши с голям банкет (виетнамците много обичаха подобни пиршества), накрая казаха, ще ни водят с вече техния кораб на екскурзия между островите. През цялото време отгоре прелитаха американски самолети и бомбардираха района; преди бяхме спокойни, защото флагът ни беше български, а те не нападаха чужди кораби, обаче на разходката бяхме вече с виетнамски флаг. Размина ни се.

След няколко години пак бях във Виетнам, войната беше свършила, но тогава пък имаха някакви сблъсъци с Китай. Най-интересно беше по времето, когато бях на виетнамски кораб и изкарах контракт от една година и 17 дни. Офицерският състав от 6 души бяхме българи. Корабчето беше малко, 3000-тонно. Виетнамците го купиха на старо от Нюпорт, Уелс , Англия, и ние трябваше да го закараме до тяхната страна. Пристигнахме и пак ни дадоха банкет. След това на кораба останахме няколко българи, другите се върнаха. И така стоим на рейда пред Червената река, наближава полунощ и почивам в кабината си. По едно време едно моряче, виетнамец, идва да ме буди, не може да говори, само ми показва с ръце и аз излизам на палубата. Гледам в тъмното няколко мъже голи до кръста, захапали ножове през устата си, крадат корабните въжета. Успели да провлачат три от тях зад борда и сега дърпат четвъртото. Измъквам дълго 2 метра желязо за леяри, което ми попада под ръка и хуквам към тях.  Онези, като се виждат, прерязват с ножовете последното въже и скачат с него в реката. Откраднаха ни въжета близо 600 метра. За тях са много ценни, разплитат ги и правят различни неща. Обаждам се по УКВ-то на виетнамския представител на екипажа. Той е завършил в Съюза и ми казва на руски - ничего (нищо), пак във Виетнам остават.

Още нещо интересно през моята „виетнамска година”, продължила точно 382 дни, казва кап. Първанов. Виетнамските моряци са пъргави и държеливи, но при първото голямо вълнение с това корабче всичките ги хвана морска болест и като налягаха от Сокотра, Арабско море, и не станаха цяла седмица. Щурмувахме почти до Екватора. Бяхме 6 души българи и трябваше непрекъснато да се редуваме на вахта, главният механик беше сам и нямаше кой да го смени, а спре ли машината в такова време, загубени сме. Рулевият беше виетнамец, сменяхме се през 6 часа  с двамата помощници. Добре че автопилотът издържа. Виетнамците не ядат нищо, тревожа се, че ще пукнат от глад. Бяхме се заредили с дини - виетнамците не ги искаха, имали много вкъщи, но накрая изядоха всичките, защото друго не можеха да приемат като храна. Когато пресякохме Екватора времето се оправи и стигнахме до Сингапур без повече произшествия.
Няма да забравя и какво преживяхме на Средна гора, когато возехме мрамор от Италия за Хайфа, Израел, увлича се в спомени кап. Първанов. Бяхме разтоварили и пътувахме празни за Испания, когато ни хвана много лошо време. Трябваше някъде да се скрием, щурмувахме полека-лека и накрая спряхме до алжирския бряг. Таман сме застанали на котва, цяла нощ не бях спал и се глася да полегна, когато идва дежурният помощник и вика - кептън, една лодка пристига. Гледам през филистрина, голям катер застанал на борда и скачат униформени с автомати калашников. Докато успея да отворя, те вече са на вратата  и викат – документите. Държат автоматите насочени към мен, я съм мръднал, я са ме гръмнали. В такова положение къде ще питаш. Направо давам документите. Гледат ги. Накрая, хайде да им даваме един чувал с уиски и един чувал с цигари. Чак следобед си заминаха, като през цялото време държат на мушка, готови да стрелят. Тръгват си и на изпроводяк, за да се отърва от тях, викам на камериера да ги почерпи с нещо. Той порече да вземе бира, а тя с етикет от Израел - добре че навреме се усети. Бяха ни разпитвали откъде идваме, казваме - от Варна. Ако знаеха, че идваме от Израел, щяха всичките да ни застрелят. Затова предварително бях предупредил екипажа в никакъв случай да не им дават еврейски неща, за да не разберат. Имах един еврейски календар в кабината си, хубаво че не го видяха. Заминаха си накрая. Времето малко се завъртя и корабът ни започна да дрейфа. Онези взеха да ни заплашват по УКВ-то и ние чакахме изтръпнали дали няма да се появи друга тяхна лодка, за да искат и те уиски, цигари. На другата сутрин малко утихна и викам - давай да се махаме.

Кое е най- силното ми морско премеждие ли? В Черно море - неслучайно носи такова име.
Никъде в океана не е имало вълнение, както на 2 - 3 пъти ми се е случвало в Черно море. Някои мислят, че тук няма големи вълни, както в океана. Ами! Не са толкова големи, както в океана, но дължината им е много къса и остра. Спомням си, когато бях на „Венген” и правех последния си рейс преди окончателно да сляза. Случи се есента, времето лошо и трябваше бързо да минем Босфора, за да не заседнем. Ама, ако бяхме се заслонили там, щеше да е по-хубаво. Но както и да е. Времето уж се оправи, обаче преди Маслен нос изведнъж се появи насрещен много силен вятър и вълни. Корабът беше голям - 140 метра дълъг, хубав, немска постройка, обаче скоростта ни, както беше 12 възела, падна на минус 2 възела. Стана много напечено. Впрочем, подобни изпитания съм имал на няколко пъти и то все пред Маслен нос. На „Венген” имаше няколко украинчета моряци, бяха толкова уплашени, че не смееха да се приберат в кабините и непрекъснато стояха на мостика, смее се кап. Проданов.

Навярно при подобно положение е станала трагедията с „Хера”. Бях се кандидатирал за този кораб, обаче ме извикаха да отида на „Венген” и приех. Не помня точно преди кой рейс на „Хера”, но контрактът бе 4 месеца, така че със сигурност щеше мен да сполети. Казах си тогава - голям късмет извадих. Ако се бях качил, знам ли, какво щеше да стане. Брат ми, също капитан, вика - ако беше ти, можеше да не се случи, защото потъването на „Хера” най-вероятно е станало заради незатворени добре хамбари.

Разправям за всички тези премеждия, но знаеш ли кое е най- важното за голямата тръпка, която не ме е отказвала да продължа - това, че можах да видя почти целия свят. Много пъти съм бил в Африка, Америка, Далечния Изток, на север съм стигал до Мурманск... Само в Австралия и Нова Зеландия не успях да отида. Ако можех да почна отначало, пак щях да стана моряк и да пътувам, заключава старият капитан.
Стефан Денков