К.д.п. Анатолий Златаров: Да плаваш, е вид свобода

Роден е на 1 януари 1967 г. във Варна в семейство на три поколения потомствени моряци (прадядо му е кап. Иван Томов - героят, спасил Пирея от взривяване с цената на живота си, дядо му е известният кап. I ранг о.з. Анатоли Златаров, баща му е капитанът наставник Валентин Златаров, създател на клуб „Млад моряк”, а  чичо му  Иван Златаров е рулеви, загинал при трагичен инцидент в Аденския залив през 1996 г.). Завършва Техникума по корабостроене и корабоплаване (Морската гимназия) и след казарма започва работа в БМФ, като рулеви на хидробуса „Антон Прудкин”. През това време постъпва задочно във ВВМУ. Дипломира се през 1997 г. и на следващата година става трети помощник-капитан на  „Веслец”. Плава на различни кораби, предимно балкери, като година и половина е на ветрохода „Калиакра”, известно време и на учебния „Вапцаров”. Степента капитан далечно плаване придобива през 2011 г. , сега е капитан на ферибота „Героите на Одеса”.
Плаването за мен винаги е било вид свобода, а като малък в него намирах и романтиката. Това е всичко, което ме накара отрано да се насоча към моряшката професия. Няма връзка с приемствеността, както обикновено се говори, тъй като съм бил четвърто поколение от прославен моряшки род. С тази уговорка започва разказа си от капитанския мостик к.д.п. Анатолий Златаров. Никога не съм мислил, че ще стана като този или онзи от рода ми, въпреки че съм им дълбоко признателен. Сам трябва да се опитам да изградя каквото мога. А не да подражавам - видиш ли, прадядо ми, дядо ми така, баща ми така, да съм като еди-кой си от тях, даже повече. Не! Това е безсмислено и много натоварва, продължава потомъкът на рода Златарови.
А дали фактът, че в началото
9 години бях обикновен моряк,
не е потвърждение на нежеланието ми за подражаване, дори под формата на приемственост? Сигурно има нещо вярно, защото се движех по ръба. Получавало се е обаче подсъзнателно. Всъщност, когато завърших техникума, кандидатствах в Морското училище, но балът ми стигна само за военния профил. Беше през 1986 г., когато имаше друг режим и натежа това, че дядо ми, кап. I ранг Анатоли Златаров бил царски офицер. Разбрах го по-късно, когато вече втора година войник кандидатствах във Висшето артилерийско училище в Шумен. От казармата ми дадоха плик, запечатан с червен восък, който да предам на изпитната комисия. Не знам как стана, пликът се оказа разлепен и прочетох вътре какво пишеше - меко казано, беше в смисъл, че моите роднини нямат  инициативи по партийна линия, т.е. отношението им е по-различно или нещо такова. Не го изживях тежко. Даже се успокоих, защото получих отговор на някои въпроси, които ме измъчваха - просто разбрах, че не му е дошло времето, засмива се кап. Златаров. Две години по-късно обаче се получи с кандидатстването ми задочно в Морското - вече бях на „Антон Прудкин”. А това, че 9 години изкарах като моряк на хидробуса при кап. Стоян Щерев - Буги , мога само да бъда благодарен. Той наистина беше легенда. Голяма личност. Какво научих от него ли? Как да се държиш с подчинените си - строго, обаче винаги да им даваш заслуженото. Как да го кажа? Да бъдеш с желязна ръка, обвита с памук. И да уважаваш моряците всеки като личност. Знаеше кой кога е роден, всичко за семейството му. Толкова си допаднахме, че станах нещо като дясната ръка на Буги (той също е завършил задочно Морското). Бях рулеви, но ме представяше като неговия пасажерски помощник, старши помощник, боцман и още какво ли не. Изпълнявах най-различни длъжности, включително и барман на кораба. Тогава като моряк започнах да научавам и друго нещо, което е много важно -
първо да бъдеш отговорен и изпълнителен,
да уважаваш висшестоящите и да не гледаш в паницата на другите, с които си на борда. Примерно, възлагат ми да боядисвам нещо и получавам 3 банкноти по 100 долара, а други - 15 банкноти по 100 долара. Не казвам - на този защо му дават повече от мен? Имаш ли възможност, учи, качвай се нагоре, не го ли правиш, стой си там, докъдето си стигнал, без да мърмориш. Това го съзряваш постепенно с времето, добавя кап. Златаров.
Споменах  за поколенческата връзка, тъй като съм от такъв род и пак ще кажа - вярно, като малък слушах разкази за деди и прадеди, но те не можеха да станат определящи, както живия пример около мен. А в това отношение извадих голям късмет. Първо, няма да забравя как посрещах чичо си, когато се прибираше с кораба. Качвах се първи заедно с контролата на борда и виждах колко много го уважаваха моряците. После годините прекарани с кап. Буги - това вече е ясно. Няма да забравя и първия си рейс като трети помощник на „Веслец” с кап. Илия Величков. Той беше от старата школа - плаваме през Черно и Средиземно море с интензивен трафик и изключваше радарите, оставяше ни на мостика да се оправяме само с бинокъл и пеленгатори , а наоколо много кораби. Казваше - 
едно време така е било
Много строго се държеше и първите няколко месеца ми беше страшно трудно. Обаче после, като се качих на следващия кораб, разбрах, че всичко това е имало смисъл. Защо ли? Повечето помощници, особено младите, смятат, че на мостика е като компютърна игра - тук едни вектори, разминаване с кораби… Все едно сърфират във виртуалното пространство и въобще забравят за реалната навигационна обстановка. А къде по-добре е да излезеш на крилото, да те лъхне вятърът, да огледаш и да добиеш реална представа какво става. Колкото и техника да има, това тя не може да ти го даде. Намираме се в Босфора и трябва да застанем на котва на рейда в Истанбул, винаги предпочитам да изляза на крилото и по-малко да гледам радара. Имало е случай кораб да ни изпреварва на кабелт и половина встрани, на радара не се вижда, преди това капитанът е гледал някъде напред и в един момент чува: ”Кептън, отляво кораб на един кабелт!” Вече е на траверс, а ние започваме да правим поворот наляво. Ако не поглеждаш встрани, както в леката кола преди да завиеш, какво става?!... Непрекъснато има подобни ситуации, особено с малки кораби, когато заставаш на котва. Скрили се зад някой по-голям кораб и ако не погледнеш, става проблемът, продължава кап. Златаров.
Пак
от старите капитани знам
и това как никога не бива да си изпускаш нервите пред екипажа. В Северния Атлантик сме с кораб „Родина”, още е зима и цяла седмица ни блъска силна вълна. Голямо клатене. В един момент спира единият агрегат, после вторият излиза от строя, накрая и третият. Оставаме без ток повече от един час, докато оправят поне първия агрегат. През това време вълната ни хваща на борд. Страхотно изпитание. Тогава бях старши помощник-капитан - стискаш зъби и не показваш какво ти е, само казваш някоя дума малко да разведриш обстановката около теб, иначе става още по- лошо.
Има и друго много важно нещо - да уважаваш всеки един от екипажа като личност. Чувал съм за капитани, правят цял рейс, а не знаят имената на хората. Едно „Добро утро!” или „Здравей, как си?”, да му се усмихнеш, това оправя нещата.
Виж, пак ще се върна на родовата връзка - казах, че съм благодарен на господ, че имам такива славни предци. Тук нещата са в един по-особен план. В критичен момент ми се е случвало да си казвам - ето, значи имам достатъчно сила като някой, който го е правил преди мен. Но чак до такива сериозни изпитания, слава богу!- не съм стигал. По-скоро
изпитанията са във всекидневната работа,
в семейството. Моряшката професия е самотна. Както аз съм самотен на кораба, така и семейството ми е самотно посвоему на брега. Така че говорим ли за родствената връзка, гледам по-скоро от другата страна, на съпругата, на децата. Как се е чувствала моята баба без баща, после, когато загина чичо ми, как се е питала: ”Защо ми отне най-милото?” и т.н. По тази причина се стремя да не допускам нищо такова. И то не само в моя личен живот, а и като работя на кораба, да предпазя, колкото мога екипажа. Не да насилвам нещата да стават по трудния, а напротив - да са по възможно най-лесния начин. Да бъда съпричастен с проблемите на всеки един. Моряците са особена порода, много е трудно някой сам да дойде и да ти се оплаче. Разбирам го по очите им и гледам инициативата да е моя. Помня, в Бразилия сме и на кораба идва рулеви от друга фирма, назначават го, но след 3 месеца пристига имейл, че го освобождават от работа заради съкращение на бройката. Човекът обаче си помисля, че е станало нещо много сериозно вкъщи и затова го връщат. Опитвам се да го убедя в противното, не става. Колкото и да е скъпо по сателитния телефон, успявам да го свържа с жена му, той пак не вярва. Нищо не казва, стои замислен в някакво друго измерение. Остава ми само да го държа под око да не извърши някоя глупост, докато не дойде смяната му. Елементарен пример, но с такива е пълно всекидневието на кораба. Някой ще каже защо се впрягаш с личните проблеми на другите и не си пестиш нервите? Много капитани наистина така правят. Аз не мога, защото обичам
около мен хората да са доволни
Не ги лишавам от нищо, което мога да им давам - храна, внимание. Има ли начин за нещо допълнително, винаги го получават. Мнозина ми казват - ти го правиш, ама недей очаква благодарност. То и в Библията е казано същото. Знам, няма благодарност и не я търся. За мен важното е, че така много лесно се работи с екипажа. Разбираш на кого колко можеш да разчиташ, макар че няма гаранция за неприятни изненади - има всякакви хора, особено по корабите. Но ето свършва контрактът и не съм имал случай някой да каже - повече не искаме да бъдем заедно, напротив, всички викат - хайде на другия кораб да се качим пак заедно с теб.
Питаш как приех трагичния случай с чичо ми в Аденския залив? Само ме амбицира  да правя всичко възможно за безопасността по кораба. Поне каквото зависи от мен - по сигурността и безопасността, поддръжката на критичното оборудване. Когато се кача на нов кораб, първо педантично се оглеждам навсякъде и докато се не уверя, че всичко е наред, не се успокоявам.
С годините се случва да се замисля дали онова чувство на отговорност, довело до саможертвата на прадядо ми, кап. Томов, може да се повтори и днес? Сигурно. Мисля, че немалко капитани биха направили същото. Имам много стажанти, интелигентни и отговорни момчета, а професията ни е хубава и забелязвам, че онова, което и тях също най-вече ги привлича, е свободата. Симпатяги са. Навремето смятах, че има голяма разлика, която дели поколенията, но не е така. Определено се виждам в тези млади хора като стажанта, който бях преди 31 години. Значи така е било винаги, всичко е въпрос на характер, манталитет, заключава кап. Златаров.

Стефан Денков