К.д.п. Здравко Христов: Моряк не се става от средна възраст нагоре

Роден е на 7 април 1971 г. във Варна. Завършва Техникума по корабостроене и корабоплаване и след неуспешно кандидатстване в Морското училище отива в казармата. После започва работа като моряк на пасажерските комети в БМФ. На следващата година се записва задочно във ВВМУ, завършва го през 1998 г. и е назначен за трети помощник на кораба „Любен Каравелов” . Капитан далечно плаване става през 2008 г. През 2010 г. напуска Параходството и става капитан на плаващия кран „Гигант” на СТФ, с който участва в изграждането на новия пасажерски кей на олимпийското селище край Сочи. През 2011 г. постъпва в БМКЦ с 6-месечен договор като капитан на ветрохода”Калиакра” и преподавател по квалификационните курсове на моряци. След това е старши помощник-капитан на 55 000-тонен балкер на ИХ „България”. През лятото на 2013 г. за кратко време е капитан на туристическа яхта на курорта Св.св. Константин и Елена. От есента на същата година досега плава на кораби под чужд флаг.

Знаеш ли защо никой не е тръгнал да става моряк от средна възраст нагоре, обикновено го правят, когато са съвсем млади? Ще ти кажа. До 20 - 25 години малко или много зад гърба ти са мама и тати. Знаеш, че когато се обърнеш, имаш някаква подкрепа. И романтиката цъфти, очите ти са широко отворени към света. И особено, ако си израсъл на брега на морето и вече си „осолен”, започваш да искаш да плаваш. Така започва разказа от капитанския мостик на к.д.п. Здравко Христов.
Живеехме във високия блок до „Багра” в кв. „Аспарухово”, почти на брега на новия плавателен канал и детството ми премина край него. Гледам как минават огромните, подобни на великани кораби; помня, задава се един от фериботите и водата се отдръпва с метър-метър и половина от брега, после приижда от струята на винта. Вечер, събрани на свещ вкъщи (тогава имаше режим на тока), моряци, приятели на родителите ми разказваха за пътуванията си до екзотични острови, до Индия, Япония, Тайван и т.н. Детската психика и памет са отворени и попиват всичко интересно. Завладян си изцяло от мисълта за далечно плаване към непознати светове, от смътното усещане, че ще ти се случи нещо изключително. Тогава

мечтите напълно изключват сивия прагматизъм

Сега, когато вече са изминали близо 25 години - толкова съм на море, започваш да осъзнаваш мисълта на един италиански писател, която обичам да цитирам: „Каквото и да си говорим, морето е за рибите, брегът е за хората”. Малко идва в контраст на всичко, което казах дотук, и ще го обясня, казва кап. Христов.
Скоро след като тръгнах да плавам, имах възможността да ги видя  картините от виденията край запалената свещ вкъщи - Индия, Япония, Шри Ланка, добавя морякът. До Индия успях да отида още на първия си рейс като трети помощник на „Любен Каравелов” и тогава наред с меда изпитах и жилото на моряшката професия.

Беше ад и кошмар

Вахтен съм от 8 до 12 ч., отивам да обядвам и от 13 ч. започвам да коригирам карти. Така минават 2 - 3 дни и идва съобщение от БМФ да се направи ревизия на целия картен набор на кораба. Това става в Червено море, адски горещо, затворен си в една кабинка, целият облян в пот, описваш подробно всичко и то не на ръка, а на стара пишеща машина. Няма как да не ти се набие в съзнанието. Към края на рейса адското напрежение започна да намалява и тогава видях Индия. Но преди това изпитах какво значи да влизаш в индийско пристанище. Вечерта наближаваме подхода към Мумбай, гледам много светлини, цял светещ град, чудя се, защото още е далеко до пристанището и викам капитана. Той оглежда с бинокъл и казва: „Това са рибари, бе! Излезли са на улов с фенери”. По едно време от кораб отляво се обаждат по УКВ-то и искат да минат надясно. Добре, но неочаквано виждам двама рибари точно отдясно към носа, светят с фенери и пазят мрежите си. Вече нямам спомен, може би съм изпаднал в лека паника, дадох наляво, от другия кораб ми засвяткаха защо го правя, нали им обещах да мина надясно. Да, но там са рибарите. Мармаладът е пълен. Накрая с пълен поворот, дясно на борда се оправихме.
Питаш как още в началото към приемал тези преживявания? Реално. Това е изградено в мен още навремето, когато спортувах, първо киокушин, карате, после джудо. Започнах като момче и тренирах до 26-годишна възраст.

Спортът е борба със самия себе си

Примерно трябва да направиш 20 лицеви опори, мъчиш се, стигаш само до 15, но не спираш, продължаваш, докато станат 20. Това е един вид победа. Ти си победил себе си. Не е ли така? Всяко изпитание е, като да продължиш след 15-ата лицева опора. А специално джудото - чудесен спорт, учи те и на уважение към по-висшестоящия. Тръгваш от нулата и се издигаш сам. Кога разбрах, че мога да стана капитан ли? Още като втори помощник през 2004 г., когато започнах да виждам, че зная 3 пъти повече от старшия помощник или капитана. Това ми даде импулс да поискам и аз да стигна върха.
За да стигнеш до високото ниво на познания в професията, не е достатъчно само правилото от спорта за 20-те лицеви опори, трябва и практика. А в морето най-добре се учиш, когато обстановката е форсмажорна, казва още кап. Христов.

Имал съм два форсмажорни случая

При единия бях капитан на кораб „Славянка”, отивахме в Пакистан, за да бъде нарязан за скрап. Преди това трябваше да оставим товар сяра в мароканското пристанище Джорс Лафакс. На стотина мили преди Гибралтар два цилиндъра от главния двигател излязоха от строя и не можехме да използваме пълния му капацитет. Продължаваме с 5 - 6 възела, доближаваме пристанището и заставаме на котва. В това време получаваме щормово предупреждение и нагласяваме джи пи еса на функцията анкаргард (при започване на дрейф предупреждава със звуков сигнал). Първото лошо време минава. Обаче скоро след това получаваме пак щормово предупреждение за още по-лошо време. Намираме се в Атлантика, на западния бряг на Африка. Вятърът е 8 - 10 бала, вълната - също. Наоколо корабите започват да извирават (изкарват) котва и да щурмуват каквато е добрата морска практика. Оставаме само ние. В такова време със счупен двигател, който всеки момент може да изгасне, как да щурмуваш?!  За капак на всичко главният механик получи нервна криза, стана неадекватен. Наближава 14,30 ч. и слизам от мостика, когато чувам звънене. Качвам се обратно, джи пи есът започнал да пищи - корабът дрейфа към брега. Веднага нареждам по телефона долу по най-бързия начин да приготвят машината. Оказва се, че котвената верига е скъсана. Нямаме време за отдаване на втората котва. Двигателят тръгва с малкия ход, но корабът продължава да отива към брега. Единият помощник стои на ехолота и докладва дълбочината под кила: „ 25 метра, 24 метра, 22, 20, 15” Другият на радара казва: „ Дистанцията до брега пада на една миля”. Питам рулевия, отиваме ли вече надясно. Отговаря ми:” Не отиваме!”. Даваме среден ход, повече не може с 4 цилиндъра. Вече виждам приближаващия бряг и чакам всеки момент да ударим дъното. Вярвай, тогава се изпотиха и вътрешностите ми. Голям стрес. На 18 метра под кила корабът започна да прави поворот и да се обръща срещу вятъра.
Другият случай беше през 2010 г.,

когато сомалийските пирати отвлякоха танкер „Панега”

Бях капитан на другия „Батова”. Двата кораба трябваше да ги караме за скрап и тръгнахме заедно на 25 - 26 април. Минахме Босфора и стигнахме Суецкия канал. Вече не помня как стана така, че „Панега” тръгна в канала 24 часа след нас. Пресякохме Червено море и излязохме в коридора на Аденския залив, който се охраняваше от военни кораби, вертолети, подводници. Вече не помня дали беше на 9 или 11 май, когато в 14,30 ч. вторият помощник ми казва, че има спешно съобщение. В него пише - казвам се Джордж, еди-кой си съм, г-н капитан, трябва да си дадете курса, направлението, скоростта, с какъв товар сте. Мен не ме интересува кой е този Джордж, откъде да знам дали не е телефонна уловка на пиратите. Вечерта в 22,40 ч. на принтера излиза съобщение пак от същия Джордж - спешно дайте координатите си, другият кораб е отвлечен от сомалийски пирати. Показвам го на старшия помощник, главния механик, търся „Панега”, никой не отговаря, пиша съобщение до БМФ. Стоя така подпрян на двата си лакътя, не мога да се държа прав - истина ли е, или не е истина. В 1,20 ч. идва отговор:” За голямо съжаление танкер „Панега” е отвлечен от сомалийски пирати”. След като разбрахме истината, целият екипаж без заповед, всеки един започна да обикаля навън в тъмното, слухти и гледа дали няма пирати. Страхотен стрес за всички. Тук по-интересното е, че когато получихме това съобщение, на своя глава реших да отидем към брега на Оман, а не да продължим по права линия към Пакистан. Когато стигнахме на безопасна линия до морската граница, се насочихме все така близо към границата между Иран и Пакистан. Защо ли? Насочвайки се към границата, иранците започнаха да викат: „Кой си, къде отиваш?”. Бяха ме локализирали и ако нещо станеше, веднага можех да потърся помощ. Тогава не следвах някакви инструкции, а само собствената си интуиция за спасяване на кожата. Наблюдавайки какво правя, и екипажът се успокои.
Когато освободиха „Панега”, отидохме в Оман като сменен екипаж на кораба. Тогава видях на мостика как са си водили дните, точно като в затвора, с чертички.  Там са живели, спали, ползвали са една тоалетка в продължение на 4 месеца. Беше като декор на филм на ужасите. Двама-трима от екипажа бяха много зле психически, капитанът останал кожа и кости, но се държеше, обаче вътрешно никой не знае какво му е.
Такава е другата страна на истинския моряшки живот, която опознаваш с годините, добавя кап. Христов.

Ние, моряците, не знаем къде сме -

тук на брега или в морето. Гости сме и тук, и там - 6 месеца на брега, 6 месеца в морето. Докато не го опиташ, няма как да го разбереш. Отиваш там и живееш един живот, слезеш, тук - друг живот. Водим двоен живот. И трябва да имаш силна воля и характер, за да го държиш в равновесно положение. Виж и тук много ми помагат годините на спорта. Всеки ден, близките ми знаят, трябва да измина между 4 и 6 км, сутрин обикалям улиците, през деня с колелото. В морето, когато сме на котва, привечер редовно правя по 10 обиколки на кораба. Така отива повече кислород в мозъка и може да реагира по-адекватно.
Отдавна съм се отърсил от младежкия романтизъм или авантюризъм го наречи. Осъзнах дълбокия смисъл в онази мисъл на италианския писател за морето и брега. Не друг, а един стар моряк го е казал: „В морето са тези, които най-много обичат брега”. Парадоксално, но много вярно. Всеки има семейство, деца, изведнъж утре теб те няма при тях и нито те, нито ти живеете нормален живот. Получаваме добри пари, които повечето от нас не могат  да изкарат другаде, и затова разделяме живота на две - на брега и в морето. Когато си млад, мислиш съвсем друго. И добре, че е така. Защото пак ще кажа - не познавам някой да е станал моряк от средна възраст нагоре, заключава кап. Христов.
Стефан Денков