К.д.п. Владимир Даскалов: Всяко докосване до война не се забравя цял живот

Роден е на 23 април 1941 г. в родопското  село Лилково, Пловдивско. Твърди, че  за първи път по време на ученическа екскурзия, когато бил в последния курс на Механотехникума, видял морето и се изкъпал в него, въпреки че било януари. Завършва ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” през 1965 г. и плава на корабите на БМФ до август 2003 г.  Първият му рейс като капитан далечно плаване (к.д.п.) е  през 1969 г. на кораба „Котел”. През 70-те години с него неведнъж е пренасял оръжие за размирните по това време райони на  Северна Африка, Ирак. Ситуация, която много напомня сегашната, предизвикала огромния бежански проблем, пред който е изправена Европа. Затова и разказаното от него на капитанския мостик звучи особено актуално днес.

Няма друг занаят като нашия, който да е толкова близо до войнишката работа. На кораба отношенията са като войнишките. Такава е професията. Всекидневието - също. Всъщност целият живот е непрекъсната борба - няма ала- бала.Така че приемам го нормално. Пък и зодията ми, Телец, е много земна. Въпреки това трудно се забравя онова, което си видял и преживял дори при докосване от разстояние до истинската война. А „интересни” преживявания съм имал неведнъж; с кораба „Котел” карах оръжие точно за най-размирните райони на Северна Африка , че дори и за Ирак - започва разказа си к.д.п. Владислав Даскалов.
През 1975 г. доставяхме медикаменти, брашно за воюващите анголци. Тогава беше провъзгласена независимостта на Ангола и имаше гражданска война. Пристанището се охраняваше от руски войници. „Котел” е на кея и идва един техен полковник, предлага да направим екскурзия из града с автобус. Добре, казвам и на другата сутрин в 8 часа рейсът идва. Качваме се 17-18 души, свободни от дежурство на кораба. Първо отиваме към центъра и той ни показва голям калкан на 5-етажна сграда, целият надупчен от куршуми. Главната улица пълна с автомобили, останали от португалците. Продължаваме и минаваме покрай фабрика на Форд, която се охранява - пази се от
 
7 – 8-годишно дете, нарамило автомат “Калашников”,

който стига до коленете му, а до него на пейката лежи възрастен мъж.  Отиваме в някакъв замък, разглеждаме го и на двора му гледам направено огнище, в което стърчат недогорели части от дървените приклади на калашници. Изгорили ги, за да си правят кафе. Свършва екскурзията дотам и попитах шофьора, анголец (говореше само малко италиански), може ли да ни разкара малко извън града, за да разгледаме ландшафта? Съгласи се. Седнал съм зад него и чувам отвреме навреме нещо силно трака отзад. На шофьора не му прави впечатление и си казвам- сигурно знае за какво става въпрос. Минаваме 15 - 20 км , наоколо равнина, в един момент виждам покрай нас на пътя се търкаля една автомобилна гума и ни подминава. Шофьорът спира до някакъв мост на река, гледаме, няма ги и двете задни гуми от лявата страна на автобуса. Паднали са по време на движение. Шофьорът ни казва, че оставя колата и се прибира. Такава била практиката им. Хващам го за раменете и викам: „Никакво мърдане от тук! Как ще се приберем”? А той: „Ами по един, по двама с разни леки коли, които минават”. Мисля си - никой от нас не знае анголски, повечето моряци трудно се оправят с английския. На 15 - 20 км сме от града, къде ще ни закарат, как ще събера екипажа си?  Викам на двама от нашите: „Търсете назад едната гума, също и болтовете, гайките”. Пращам други напред за втората гума. Намериха ги. Питам шофьора за инструментите, а той: „Нямам нищо”. Спираме 10 - 15 коли, никой няма крик, ключ или нещо друго. Няколко души хващаме отстрани рейса, повдигаме го и един слага гумите. Бяха събрали и няколко от болтовете за завиване. Търсим ключ и продължаваме да спираме коли - нямат. Накрая се оказва, че в една има тръбен ключ, от  водопроводните. Викам: „ Дай го”. Колкото можем, стягаме болтовете. Качваме се в автобуса и се прибираме обратно. На другия ден идва при мен посланикът ни в Конго и му споделям какво се е случило. А той ми разправя нещо друго, интересно за тази война. „Знаеш ли - казва той, - боевете тук се водят на пътя. Не в полето, не някъде другаде, само на пътя. Двете групи са си направили нещо като барикади и стрелят. Но те, казва той, не стрелят на месо, а във въздуха. Защото не се виждат. В петък, в 5 часа вечерта свършва стрелбата и всички се прибират вкъщи. Идва понеделник и в 8 часа сутринта са отново на барикадата, като на работа. Побеждава, който стреля повече.” В сравнение със сегашните кръвопролития

онези войни бяха детска работа,
 
казва кап. Даскалов.
Запомнил съм и друго. Товарим в пристанище близо до Флорида, Щатите, беше след Виетнамската война, продължава той. В салета на кораба се бяха събрали десетина души от различни портови власти. Когато влязох,  ми направи впечатление, че всичките са набори на около 30 - 35 години. На двама-трима от тях част от пръстите ги нямаше. Попитах: „Господа, вие сигурно сте били във Виетнам?” Онези се смаяха и замълчаха. А аз си разсъждавах така - всички са на една възраст и някои от тях с липсващи пръсти или части от тях, значи са ранявани във войната. И най-важното, което си помислих - значи тяхната държава се е погрижила да им намери работа, и то доста добре платена. Свърши се с контролата, на другия ден идва агентът и казва: „Кептън, ти защо попита дали са воювали във Виетнам?” Обяснявам му и забелязвам, че и той е на същата възраст. Оказа се, че и той е воювал във Виетнам. Питам го: „Колко души си убивал?” „Ами, 11 души.” „Как ги преброи?” „Бях в разузнавателен отряд - казва той, получаваме информация, че в някое село има помагачи на виетнамските партизани, отиваме с вертолет и провеждаме наказателна операция - чукаме по вратите и като се покаже мъж, го разстрелваме.” Питам: „Не ги ли сънуваш тези убити хора?”
 

„Нощем имам кошмари” –

казва той. „Ами, как се оправяш с тях?” „Майка ми ме събужда и ме успокоява.” Името му беше Спид, което означава бързак. Така го кръстили, защото като бебе на четири крака пълзял по-бързо от вече проходилите. Не помня вече точната година, но мисля, че беше по време на Карибската криза (тогава светът беше на ръба на нова световна война), минаваме между Куба и Флорида; бяхме в Нови Орлеанс и тръгвахме за Варна. По едно време моряци ми се обаждат, че има човек във водата. Докато спра кораба, минава една миля и обръщам да го търсим. Намираме човека и го качваме на кораба. Кубинец, който с вътрешна гума от автомобил бяга в Щатите. Пускам телеграма до нашите с имена и рождена дата. Отвръщат - остави го в Хавана. Да, ама дотам има 7-8 часа и още толкова обратно. Загуба на време и пари. Казвам, че няма да ми стигне горивото за този път. Замълчават. След 3-4 дни беглецът се оплаква от болки от кръста надолу. Престоял поне 20-30 часа във водата и разни морски организми го дъвкали. Наближаваме Гибралтар и веднага пускам телеграма до всички кораби, които имат лекар, с обяснение за случая. Обажда се от един руски риболовен кораб и пита колко често пикае и дали има кръв в урината му? Няма. Значи само е кожно. Пристигаме във Варна и веднага идват от Москва, за да го вземат - бил сериозен враг на кубинското правителство.
Имам и още един случай, пак свързан с войни. Беше

по време на югославските събития

през 90-те години. С кораба „Преслав” караме тирове за пристанище Копър, Словения. Тогава имаше забрана да се вози оръжие за Югославия и когато пресичахме през Адриатическо море, французи, италианци, германци спираха кораба, качваха се по 3-ма – 4-ма души на борда, за да проверяват товара. Идва моментът, когато и американски военен кораб решава да ни провери. Капитанът им вика: „Спрете кораба!” Отвръщам: „Не мога да спра кораба”. „Тогава дайте най- малък ход!” Започвам да карам с малък ход. Той пак вика: „Всички да излязат на палубата!” „Не мога, когато сме на ход, защото двама трябва да останат на мостика и двама в машината.” “Добре” - вика той и изпраща няколко военни с лодка. Нормално е, когато идва човек и иска да се качи на борда, да отидеш и да го посрещнеш. Най-малко защото може да се подхлъзне и да му се притечеш на помощ. Пращам двама-трима, но техният капитан пак вика: „Никой да не мърда, всички да останат по местата си!” Качват се 7 - 8 морски пехотинци с автомати. Единият от тях идва при мен на мостика и застава зад гърба ми, друг при екипажа на палубата, трети слиза в машината, останалите започват да проверяват тировете. Ние сме като арестувани. Морският пехотинец стои с автомата си зад мен. Пази ме. В един момент се ядосвам и му казвам: „Попитайте вашия капитан ще приеме ли една бутилка вино от мен?” Той изобщо не реагира. Не го очаквах. След 5 - 6 минути пак му казвам. Пак не реагира. Не издържах повече, доближих се до него и му изкомандвах на висок глас: „Войнико, това е заповед! Веднага се обади на твоя капитан дали ще приеме бутилка вино от мен!” Морският пехотинец се стресна и веднага я изпълни. Заповед! Капитанът им пък изпрати лодката да ми донесе бутилка бяло калифорнийско вино. Не знам дали на някой друг наш капитан се е случвало да заповядва на американски морски пехотинец. И най-важното - той да я изпълни. На другия ден викам главния механик и старшия помощник да пием по едно калифорнийско вино. Беше много хубаво, смее се кап. Даскалов.
И още нещо - този път за разведряване, защото освен войни в живота

 има и приятни моменти

А моят мина само на море. Беше през 1977 г., с кораба „Васил Левски” минаваме през Йемен, Малайзия на път за Япония. Спираме в Тайланд, не помня вече кое точно пристанище. Дотогава бях 100 процента убеден, че българките са най-красивите в света. Но когато видях жените там, се удивих - бяха по-красиви от нашите. Защо? Много просто - защото всички бяха усмихнати. Нещо, което го няма при нашите жени. Иначе физически чертите им приличат на българките, и то много. Питам агента: „Абе, тук наоколо са все с дръпнати очи, а специално на това място не е така?” „Навремето - казва той, преди 700 - 800 години китайският император разпоредил нашето племе, което било на север от Китай, да бъде преселено тук.” И сега си мисля - нищо чудно тези хора да са от прабългарските племена. Защото от  тази част на света е тръгнало преселението им към Европа, нали? Поне по красота си приличат с нашите жени. Впрочем, като се замислиш, май всички на нашата, иначе размирна земя сме някакви далечни братовчеди. Когато работя в кабината си, пускам радиото на някоя местна станция, в чийто обхват сме, и слушам по цял ден. Прави ми впечатление, че по целия дълъг път от Варна та чак до Далечния изток мелодиите на музиката се променят постепенно. Няма рязка граница, по музиката личи как взаимно си влияем и допълваме, заключава кап. Даскалов.
Стефан Денков