Стефан Недев, корабен електромеханик: Големият капитан умее да пази човешкия живот

Роден е на 13 ноември 1931 г. във Варна. Завършва Техникума по електротехника и започва работа в БМФ като корабен електромеханик през 1964 г. Отначало е на 100-тонните плаващи кранове и участва в изваждането на потъналия кораб „Галата” ( гибелта на целия му екипаж е една от най-големите трагедии в българското търговско корабоплаване). След това плава на корабите „Мир”, „Пирин” и танкера „Пионер”.

За разлика от другите моряци, които обикновено търся след прибирането им от плаване, за да споделят за свои преживявания и мисли на капитанския мостик, този път старият корабен електромеханик Стефан Недев сам пожела да дойде, готов да разкаже за някои от най-силно трагичните в историята на съвременното ни корабоплаване, в които е бил съпричастен. Както сам признава, за тях трябвало да се чува и днес, за да не се забравят, защото човешкият живот няма цена и не бива да бъде жертван заради нечие неблагоразумие. А човешката памет явно е много къса, защото още е пресен трагичният случай с нашия кораб „Хера” край Босфора, а като него жестоки инциденти продължават да стават и по много други морета.
Навремето ме подмамиха обявите на БМФ за набиране на моряци за търговския ни флот, който се възстановяваше след пълното му унищожение през Втората световна война, защото си бях внушил, че на корабите е пълно с романтика, разказва старият корабен електромеханик Стефан Недев. Морската закваска я имам от моя дядо Стефан, който е служил като корабен фелдшер още с първите стъпки на родното корабоплаване, бил е и на легендарния „Дръзки” при нападението на „Хамидие” (жалко, че не съм записвал разказите му!). Стана обаче така, че още с първите ми излизания като моряк с плаващия 100-тонен кран към аварийно-спасителния отдел на Параходството имах съвсем други преживявания, които бяха смразяващи. Най-трагичното сред тях е свързано с

гибелта на кораб „Галата”

край Балчик. Не случайно се определя като една от най-големите трагедии в българското търговско корабоплаване (след нея във времето е само кошмарът с „Хера” на 13 февруари 2004 г. , когато за по-малко от минута морето погълна кораба с 19 души на борда). Участвах със 100-тонния плаващ кран във ваденето на „Галата”. Вдигнахме го от морското дъно с въжета. Бяха привързани за носа на кораба, който първи излезе над водата, после се показа кърмовата надстройка. Всички се бяха удавили, но вътре не открихме телата им. Трагедията се разиграла на 29 януари 1963 г., а труповете на 10-членния екипаж бяха изхвърлени от морето чак през юни и юли…
Какво става на тази злополучна дата? Корабът излязъл рано сутринта на път за Каварна, където трябвало да товари жито. Времето било много лошо, бушувала североизточна буря и такъв мраз сковал, че пръските от морските вълни веднага се превръщали в лед. Нищо не се виждало в снежната виелица. Защо и как са тръгнали в такова време, можехме само да гадаем. След трагедията се разнасяха много истории. Кап. Асен Дремджиев, лека му пръст!, разправяше (пише го и в спомените му), че от рейдовата кула на пристанище Варна предупредили капитана на „Галата” за щорма и за очакваните заледявания, но той отвърнал: ”Капитан Цветков не се страхува от морето. Морето да се страхува от капитан Цветков!”. След това не е имало друг контакт по радиовръзката с него. Отначало имаше всевъзможни версии за изчезването на кораба. Не се знаеше къде и какво точно може да е станало, макар че радарната станция на Каварна успяла да проследи движението му донякъде. После  морето започна да  изхвърля  плаващи предмети от „Галата”. Някъде край Варненския залив беше открита и едната му спасителна лодка. Тралчици на военния флот откриха и мястото на трагедията пред Балчик. Помня, едно от предположенията за трагичния инцидент беше, че вълните обливали подветрената страна на бордовете, морската вода замръзнала, ледът натежал и корабът се обърнал и потънал. След година, когато го извадихме от дъното, се видя, че има пробойна в корпуса му. Според направеното разследване снежната буря и ниската видимост (едва 300 м) отклонили „Галата” от курса и тъй като нямал никакви други навигационни уреди освен обичайния корабен магнитен компас, се блъснал в брега. Станала пробойна, от която се наводнил и бързо потънал заедно с целия 10- членен екипаж. Страхотна трагедия! Излезе, че един от удавените дори не бил член на екипажа. Съдба! Навярно се качил предната вечер, за да се види с приятели, и там останал да спи. На сутринта, преди да тръгнат за Каварна, забравили да го събудят. А в спомените си кап. Дремджиев пише как този рейс бил първият и единствен за неговия приятел Мишо Керемеджиев. Младежът се качил неимоверно щастлив, защото след завършване на Морското училище най-после му предложили да стане помощник- капитан на „Галата”, допълва старият моряк, корабен електромеханик.
Впрочем така и не беше напълно доказана причината за гибелта на кораба. Едно обаче е напълно ясно - много необмисленото и самонадеяно действие от страна на капитана. Жестоки могат да бъдат последиците от пренебрежителното отношение към морето. Не знам как да определя това неблагоразумие - да поставяш на карта живота на екипажа си?, продължава той. Имаше един друг случай, при който
 
изпитах всичко това на собствения си гръб

Нашият кран, влачен на буксир от влекач, пристигна в пристанище Бургас, където трябваше да участваме в разтоварването на 180-тонен трансформатор за ТЕЦ ”Марица-изток”. Свършихме си работата и на другия ден поехме обратно за Варна. Морето беше спокойно до излизането ни на траверс на нос Емине, където се вдигна голяма вълна и застрашително ни залюля. А всички знаят, че морските съдове, като плаващи кранове, дълбачки, не са устойчиви при вълнение. Тогава нашият капитан бай Митьо завика с рупора към капитана на влекача: ”Обръщай обратно към Бургас!”. За наш късмет онзи го чу и направи заход в обратна посока.
Разказвам този случай, защото след няколко години друго подобно на нашето плаване от Бургас за Варна завърши трагично за дълбачката „Тракия”. И тогава, както се получи с нас, навлизайки след нос Емине, морето се разбушувало, капитанът Манасиев обаче за разлика от нашия проявил неблагоразумие и вместо да се върне обратно в Бургас, решил да продължи към Варна. Малко след като отминали Емине, буксирното въже се скъсва, вълните обръщат дълбачката и я пращат на дъното заедно с част от екипажа. Когато я изваждат, в машинното отделение откриват няколко трупа. Тогава не се даде голяма гласност на този трагичен случай. Мълвата беше, че са загинали близо десет души, чиито останки погребаха във варненските гробища (бел. ред. - на техния гроб имаше голяма корабна котва, която беше открадната в началото на 90-те години). Част от моряците, които били на палубата, успели да се спасят с плаване. Капитанът обаче не беше сред тях. С кап. Манасиев се познавахме лично. Дълги години работеше в ДИК и отиде на дълбачката за по-голяма пенсия. Смятам, че той нарочно се е оставил да се удави, защото голяма е отговорността, която носи. А в случая явно лекомислено беше подценил елементарните правила при буксироването, които се знаят от всеки по-опитен моряк.
От 100-тонния кран се прехвърлих като електромеханик на корабите на БМФ. Плавах на „Мир”, „Пирин”, танкера „Пионер” и там имах

късмета да бъда с големи капитани,

завършени професионалисти, личности, допълва Стефан  Недев. Не мога да забравя прощалното плаване на стария 8500-тонен „Мир” начело с кап. Атанас Йонков (обичаният от моряците Барба, чието име като директор на БМФ е свързан с годините, когато имахме над 110 кораба и бяхме в челната десятка на морските държави в света). Рейсът беше до Сплит, Риека, Венеция, където разтоварихме последния товар от хамбарите му. Накрая се върнахме обратно в Сплит, където го оставихме, за да бъде нарязан за скрап. Много тъжна беше раздялата с този кораб - години наред бях пътувал с него по линията Варна - Иличовск. Тогава видях каква мъка имаше и в очите на кап. Йонков, макар че на този кораб преди се беше качвал само като специалист, за да направи девиация (сверяване) на магнитния му компас. Разделяш се като с нещо, което е станало неделима част от живота ти, клати глава старият моряк.
Плавал съм и с кап. Владимир Странджалиев (навремето бил на „Евдокия”- корабът е свързан и с името на кап. Иван Томов, пожертвал се по-късно на „Мария Луиза”, за да спаси Пирея от взривяване през 1942 г.). Когато пътувах на кораб „Мир”, капитан беше Дончо Драгомиров. Няма да забравя, отиваме от Жданов (сега Мариупол) за Беренск на Азовско море. През нощта се палеха сигнални светлини на носа, кърмата и горе на средната мачта. Това бяха отличителните знаци, за да не ни удари друг кораб. Беше зимно време, силно вълнение. По едно време кап. Драгомиров ме вика горе на мостика. Светлината на мачтата угаснала и трябва да сменя крушката. Той обаче каза: ”Няма сега да се качваш, защото има вълни, ще си отваряме очите на четири, докато стигнем пристанището и там ще се качиш”. Някой друг на негово място веднага би заповядал да го направя. Както се случи в японско пристанище с друг моряк - беше мой съученик. Капитанът му нарежда да се качи на мачтата и да смени сигналната крушка, времето лошо, пък и оня не слага предпазния си колан, пада на палубата и там остава. А в моя случай кап. Драгомиров предпочете да постави на първо място запазването на човешкия живот. Ето, това е една от чертите на големия капитан - умението да запази екипажа си. Ако бай Митьо като капитан на плаващия кран не беше се върнал в бурното море, целият екипаж щяхме да споделим злочестата съдба на потъналата след това дълбачка „Тракия”. А да не говорим за самоуверения капитан на кораб „Галата”. Ето, това исках да кажа, връщайки се към спомени, които и днес ми изправят косите, заключава старият корабен електромеханик.

Стефан Денков