Добри Димитров: Исках сам да построя най-голямата яхта у нас

Нямах още 13 години, събирахме се в махалата, говорехме си за плановете в живота и им виках:” Аз пък сам ще построя най- голямата яхта в България и ще обикалям света!” Осъществих голямата си мечта. И как стана? Може би трябва да си малко луда глава и голям инат, не знам как точно да го определя. Но няма друг начин, за да не те спрат онези безброй подмолни камъни, на които се натъквах непрекъснато в онова време. И това продължи 14 години, докато успея да направя яхтата. Много дълга история за разправяне…

Изглежда от баща си имам страстта към морето. Той започва като подофицер във флота, после офицер, но си къса партийния билет и го пращат в трудови войски, накрая си скъсва и пагоните и се залавя със занаятите. Нещо, което също съм наследил от него, но за това- по-късно.

Завърших техникума по корабостроене и корабоплаване (в яхтклуба тренирах ветроходство, гребане), после служих на десантните кораби, бях рулеви. Дойде време да се заема със строителството на яхтата, но как да събера парите, които не бяха никак малко? Станах стругар в КЗР-то, заплатата- 80-90 лв,  изчуквах и коли на частно. По едно време с няколко приятели  купихме бракуван от правителството малък катер. Карахме го, докато накрая потъна и дълго време ДС ни караше да пишем, кой избяга с него? След 2 години дълбачката го намери на дъното на езерото. Въжето с което беше вързана се скъсало потънал в средата на езерото. Занесохме им каса водка, дадоха ни го и след ремонт пак го подкарахме.

Както и да е. На мен, обаче 

голямата мечта беше да построя яхта

дълга 24 метра. Така мислех, но не знаех, че нямам право на по- дълга от 11,99 метра. Събрах двама инженери конструктори да я проектират. Оставаше да намеря пари за строителството й? ...Абе, нали казах, тя е дълга история! 

Непрекъснато мислих, пресмятах. Накрая стигнах до идеята да договоря с АПК-Провадия прасета, да наема някое циганче да ги пасе в планината и да ги продам. Прочетох обява във вестника, че в село Свети Влас някой продава малки прасенца. За моя изненада на посочения адрес открих голяма къща на лекар-хирург, в която преглеждаше пациенти. Бре, дали не съм се объркал? Лекарят ме видял отвътре и излезе, ама изобщо не ми приличаше на свинар. Наистина продавал 45 прасенца. Сега пък не ми стигаха парите за цената, която искаше. Склони накрая да ги даде по- евтино. Прасетата пасяха в Балкана, ядяха жълъди и за 1-2 година станаха големи. Натоварих ги в два камиона и ги откарах в кланицата във Варна. Обаче работата се оказа друга. Дойдоха едни цивилни и взеха да ме дърпат там нещо. Единият вика: „Няма да гледаме кантара, някой лев ще вземеш.” Ядосах се и май яко съм го ударил. Другите ме повалиха и с камионетка ме откараха в Следствието (зад пожарната). Били ченгета, ама от къде да знам? Държаха ме в една килия до вечерта. Явно работата била там, че източнобалканската порода прасета са много вкусни и им трябвали за София. И не само, че не ми платиха нищо, но трябваше аз да давам 1800 лв. Накараха да подпиша декларация, че повече няма да се занимавам с нетрудови доходи.

Така ми отидоха на вятъра две години. И точно тогава се отвори възможност да вляза в Задругата на майсторите на народни художествени занаяти, за да мога да събера пари за строежа на яхтата. Хванах се с ножарството, който скоро се превърна с другото мое хоби. И него от баща си наследих- майстореше ножове. Навремето поправял и пушките на партизаните. В къщи имахме голяма колекция от различни стари оръжия, обаче един ден дойдоха от ДС и ги конфискуваха. 

Правех ножовете за Задругата в едно схлупено ателие при баща ми. Потръгна и скоро изцяло се отдадох на ножарството. Направих цяло производство на старинни български ножове, още от времето на тракийското изкуство. Продаваха се на Албена, Златни пясъци, Слънчев бряг, в София, повечето ги изнасяха в чужбина. Много вървяха и събрах на книжка в банката над 100 000 лв. Беше 1987 г., трябваше непрекъснато да обяснявам за произхода на парите си. Имах документи, но можех ли да бъда сигурен, че пак няма ги изкарат нетрудови доходи?! А бях подписал декларация в  следствието и ако попаднех пак в ареста ме чакаха от 3 до 5 години затвор и конфискация на имуществото. Взех да се притеснявам и реших да ги изтегля. Но от банката не даваха повече от 1 000 лв. без заявка 2 седмици напред.  

На 24 април 1988 год. заложих строежа 

на яхтата в клубната база „Хан Аспарух” край езерния път, в тръстиките. Теглех колкото мога от банката за материали: мрежа, винкели, ребра да правя, за кила… Викам си, ще я направя за 50 000 лв. и с останалите тръгвам на пътешествие по света. Минах през морския регистър, за да узаконят чертежа на двамата инженери. И пак проблеми! Не можело да е дълга повече от 12 метра. За какво ми е толкова малка?! Викам си, няма да питам никого и я направих някъде над 15 метра. 

Дойде 1989 г. Една вечер чувам по радиото, че паднало правителството на Тодор Живков. Е, вече ще мога да се оправя с тегленето на парите и по- спокойно да строя яхтата си. Да, ама-не!  Отивам в банката и казват: ”Не. Само с една седмица предупреждение.” Тръгна голямата инфлация, станаха огромните опашки през банките. И ха- утре да отида, ха- в други ден. Накрая загубих повече от половината пари. Поне материали успях да купя, което също беше голям проблем, защото в магазините нямаше дори гвоздеи. Пак Задругата ме спаси, с писмо от нея ми разрешиха от складовете да получа ламарина, тръби, винкели. Каквото било- било,

нямах повече време за губене. 

Преместих ателието си долу в яхтклуба, та както строя яхтата да мога да правя и ножовете. Все някак връзвах двата края, докато накрая я окъсах много яко. Продадох и колата.

И точно в този момент баща ми улучи шестица от тотото. Голям късмет! Взе някъде 15 000 лв. Същия ден ги смених в долари, поделих ги със сестрите си и моя дял заедно с парите от колата внесох в пирамидата на Диамандиев. Стояха там с много голяма лихва, която теглех всеки месец да купувам материали (всичко по яхтата сам го майсторях) и така понаваксах загубеното в банките. Беше март, когато чух да предупреждават за пирамидите и на другия месец ги изтеглих всичките- малко преди да гръмнат.

Яхтата я направих 15,70 метра и на 5 август 1994 г. я пуснах на вода- след всичките премеждия, инфлация и още какво ли не. Кръстих я „Света Мария” на името на кораба на Колумб. 

За първото голямо плаване,

което трябваше да бъде до Америка се готвих близо 2 години. Изкарам 6-месечен курс за щурман пета степен. В яхтата оборудвах ателие с всичко необходимо за направата на ножове по време на плаването. Идеята ми беше, като обикалям света да разнасям и славата на древното ни тракийско изкуство.

На 11 септември 1996 г. отплавах за Америка. На борда бяха жена ми, сина ми, дъщеря ми и един приятел с момичето си, който трябваше да ме сменя на вахта. Минахме Босфора, влязохме в Егейско море и там се случи един товарен кораб да потъна. Привечер минах на 500 метра от него, видях ,че нещо не е наред, но говореха по радиостанцията на гръцки, а аз разбирах само моряшкия английски, пък и не викаха за помощ. Вятърът беше насрещен и се скрих зад остров Лимос, докато премине бурята. Ако знаех, че корабът ще потъне, щях да взема екипажа.

Случи ми се и друго премеждие. 

Приятелят ми започна да повръща кръв. Толкова искаше да дойде с мен, че беше избягал от болницата, където го лекуваха от двойна бронхит пневмония. Наложи се да го сваля в Пирея, където с приятелката си хванаха автобуса за Варна. Останах сам без сменен за вахтата. Изкарах до Малта. Нямаше кой да ме сменя, а яхтата голяма, дъщеря ми на 7-8 години, синът ми току що се беше уволнил от казармата. На всичко отгоре нито в Гърция, нито в Италия, Франция не ми разрешиха да продавам ножовете, които майсторях, защото не било разрешено. Викам си, сигурно и в Америка са такива законите и за какво да се блъскам до там? Спрях на 30 мили от Малта, бях съвсем каталясал, оставих яхтата на дрейф и заръчах на сина да наблюдава, докато дремна два часа. Таман лягам и чувам силно буботене, изскачам горе, траулер с голяма скорост минава само на 30-40 метра от мен. Викам, тя няма да стане така, правя ляв завой и тръгвам обратно. Стигам Босфора, прогнозата е за вълна 7-8 бала от север в Черно море. Закотвям се, за да изчакам и гледам, идва кораб „Порт полис”. Оказаха се бандити, пирати. Качиха се на борда, видяха ножовете, мечовете. Питат: ”Търговец на оръжие ли си?” Обяснявам, че тук имам ателие и сам ги произвеждам. Прегледат документите ми, всичко е изрядно. Няма за какво да се хванат и накрая: „Давай 600 долара, за да си нямаш проблеми!” Отказвам, те искат да отидем с яхтата до еди къде си. Кой знае, къде ще ме закарат? ”Никъде няма да ходя!” Става 1 часа през нощта. Гледат пак  мечовете, искат да им ги покажа. Вадя един самурайски меч-катана (подобни са открити в съкровището на хан Кубрат). Знам малко турски и чувам да ме наричат главорез. Викам си на ум, сега като го размахам, няма да имате време да си извадите пистолетите. Те са двама и единият явно прочел заканата в очите ми, вика отвън още трима. Пак настояват за 600 долара. Обяснявам, че съм я окъсал. Претършуваха навсякъде. Бяха ми останали 7 000 долара, държах ги в едно пликче в шапката, която слагах навън при вятър. Не ги откриха. Имах в джоба си 430 долара, извадих ги и те ги грабнаха направо от ръката ми. Тогава се уверих, че наистина са бандити. Заплашиха ме, че ако се оплача, ще стане лошо. Единият посегна към УВК-станцията, но така го хванах за ръката, че пръстите му изпращяха. Разбраха, че не се изляза на глава с мен и си тръгнаха, като ме предупредиха, веднага да  замина. Вдигнах котвата някъде към 3 часа през нощта. Когато се прибрах от ДИК искаха да ме накажат: „Ти с какъв акъл си тръгнал от Босфора при 7-8 бала вълни!?” 

Първото плаване с моята яхта продължи около 2 месеца. После с нея 

започнах с улова на акула в Черно море 

и приключих с него през 2006 г., защото румънците взеха да арестуват наши риболовни кораби, че навлизали в 200-милната им зона. И от тогава досега съм само в крайбрежно плаване с туристически групи. Свърши ли сезона - пак в ателието, което преместих от яхтата в Долище, за да осигурявам средства за поддръжка на яхтата. И така продължавам- през лятото в морето, през зимата в ателието. Все ми викат, спирай се накрая. Е, осъществих голямата си мечта да имам своя яхта и да плавам цял живот с нея в морето. Сега спокойно мога да приема, че един ден наистина ще трябва да сложа край.

Стефан Денков

Четете още К.д.п. Александър Андреев: Никога не съм се правил на голяма работа