Пътят към успеха – каква е формулата… и цената

От първото до последното стъпало в кариерата на една Жена! – Даниела Йорданова

Завършила съм химия и като повечето студенти, излизащи от специалност, трудна за реализация, започнах да си търся каквато и да е работа.  Позвъних на моя позната, която беше търговски директор на верига магазини, с молба да ме има предвид, ако се появи нещичко. Не чаках дълго, обади ми се и каза: „Идвай, започваш!“ 
 

Първоначално започнах като касиер. Работата беше сезонна и възнамерявах междувременно да се оглеждам за нещо постоянно. Лятото си отиваше и аз вече се настройвах, че може и да се озова у дома през зимата, когато за мое щастие в онзи момент ръководството предприе действия за отваряне на обект в зимен курорт и ми предложиха да ме прехвърлят там. От една страна, нямаше да стоя без работа, а, от друга,  явно доволни от мен, щяха да ме запазят като техен служител.  
Приех предложението, стегнах багажа и тръгнах. Изкарах една „спартанска“  зима в съжителство с колегите.
 

Целият персонал бяхме настанени в месокомбинат „Родопа“, пригоден заради нас в място за живеене.

Всички бяхме от Варна и типично за нашенци… къде сме виждали зима?! Бяхме абсолютно неподготвени за тамошните условия, изнежени, с неподходящи дрехи и обувки… но с малко късмет и много хъс оцеляхме, работихме, живяхме, беше забавно и запомнящо се! 
Зимата отмина и ме върнаха отново във Варна, но този път не като касиер в магазин. 

Явно оценена от ръководството, че мога повече от това, което върша, ми предложиха офис позиция.

Възложиха ми документацията – първична обработка на фактури и набиране на персонал. Това за мен беше „Уау!“, защото осъзнавах, че е голяма възможност, и исках непременно да се справя. Като нещо съвсем ново, с което се захващам, единственият ми шанс беше да впрегна всичките си сили и цялата упоритост, на която съм способна. На тази позиция бях три години, през които работих здраво, от сутрин, докато си свърша работата, а това често се случваше около полунощ. Всъщност понятието работно време винаги ми е било чуждо! 
 

За нещастие кризата през 2009 г. се отрази сериозно върху бизнеса и голяма част от мениджърския екип напусна. В един момент в офиса останах само аз и започнах сама да ръководя магазините, които тогава бяха шест на брой. 

Нямах никакъв търговски опит и представа от преговори и мениджмънт, беше ми адски трудно.

    
Животът ми протичаше в офиса. Отивах на работа в осем и се прибирах посред нощите. Без почивен ден, разбира се. Нямах време за приятели, нямах време за срещи, нямах време за кино, нямах време за книги…

бях целеустремена и единственото, което ме вълнуваше, беше работата.

Дали на инат, или водена от мисълта, че трябва да се справя с това предизвикателство, сега не мога да си отговоря, но тогава така съм ги усещала нещата. 
 

Година по-късно си взех  помощник, на когото прехвърлих обработката на фактурите и интервютата на кандидатстващите за работа, а аз се концентрирах във воденето на преговори с доставчици, в привличането на нови, разширяването на пазара, извоюването на по-добри условия, все неща, които са от първостепенна важност за развитието на бизнеса. 

Като се замисля, винаги съм работила така, все едно бизнесът е мой! Може и това да е формулата за успех, знам ли.

Имало е моменти, в които съм завиждала на хората, които работят на работно време, излизат от офиса и забравят за работата, почиват в събота и неделя, знаят си отпуските, празниците… Моят избор обаче беше друг. Телефонът ми звънеше служебно и през нощта, бях на разположение винаги и непрекъснато. С години не почивах, работех и се учех едновременно, научавах непрекъснато нови и нови неща, ставах все по-добра в работата, все по-знаеща и все по-можеща… 

Благодарна съм най-вече на екипа, който винаги е бил зад гърба ми, защото без добър екип не можеш да вървиш напред, колкото и да си кадърен.

Самата аз никога не съм възприемала себе си като „голяма работа!“ Може би имам малко самочувствие, в резултат на оценката на хората, с които работя, че се справям отлично с това, което върша, но нямам много време за подобни анализи. 

А самата ми позиция ме задължава да следвам определено поведение, заради  което съм чувала да ме наричат „Гестапо!“,и това откровено ме забавлява! Казват ми, че всявам страх… аз пък ще го нарека респект, който е задължителен. Няма друг начин. 

В момента обектите под мое ръководство са 30 на брой. Екипът доста се разрасна и благодарение на него и опита, който натрупах през годините, вече си тръгвам от офиса в 18 ч.  Остава ми доза лично време, както и време за приятелите, които, слава Богу, ми останаха през годините! Е, телефонът ми продължава да звъни и през нощта и продължавам да работя без почивни дни, но това за мен вече се е превърнало в начин на живот.

Свикнах и с огромната отговорност, която лежи върху плещите ми.

Често ми се налага да преценявам нещата в движение, да вземам важни решения, да мисля много бързо, защото интуицията не ми е надежден източник, обичам да залагам на сигурно и вероятно това е една от причините собственикът на бизнеса да ми е гласувал доверието, което за мен е най-голямото признание.
Единайсет години след първия ми работен ден в компанията си давам сметка, че 

целият път, който съм изминала, ми е коствал нещо много ценно – личния живот.

Вече съм на 40 години, а съм сама! Нямам съпруг, дете, семейство, уют. Увлечена  в това да градя кариера, някак ми е убягнало, че има и друг начин на живот, съпроводен с почивка, забавления, удоволствия и лично щастие. Мъжете, с които неизбежно се срещам, винаги са ме възприемали като бизнес партньор, отношение вероятно продиктувано от моето собствено поведение. До такава степен съм била винаги потопена в работата, че сама не съм възприемала мъжете около себе си като Мъже! Наред с постоянните ми пътувания, защото обектите ни вече са по цялото Черноморие и във всички планински курорти, куфарът ми е винаги приготвен. Това лято например бях три месеца в Слънчев бряг, след две седмици заминавам за Банско и ще остана там до март. Този чергарски начин на живот понякога ми тежи, но… е част от работата ми. 
 

Такава се оказа цената! Платила съм я, без дори да си давам сметка…

Мариана Стойкова

Четете още    Слаб ли е “слабият” пол?

Професия „Моряшка жена“ – факт или илюзия?

От Москва до Варна, пътят на една рускиня до България