9 август 681 г. - най-важната дата за България

Датата 9 август 681 г. е най-важната в българската история според много историци. На този ден, по време на 16-ото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол, презвитер Константин за първи път споменава българската държава като такава.

Шестият вселенски събор бил свикан в Константинопол (както Втория и Петия) през 681 г. по повод ереста на монофизитите* при Константинополския патриарх Георгий, папа Агатон и император Константин IV Погонат (668-685). В него участвали 170 отци. След като Константин от Апамея (Сирия) бил поканен да се изкаже пред Светия събор на неговото 16-о заседание, той излиза и изрича следните паметни думи: “Константин ме наричат и съм презвитер на светата Божия църква в Апамея от втора провинция Сирия, ръкоположен от Авраам, епископ на Артеуса. Дойдох на вашият свят Събор за да ви съобщя, че ако аз бях изслушан, то ние нямаше да претърпим това, което претърпяхме през тази година, т.е. това, което претърпяхме във войната с България. Още отначало исках да вляза на събора и да моля да бъде сключен мир, да бъде предложено някакво примирително решение, и да не се порицават нито тези, нито другите, т.е. нито проповядващите една воля, нито проповядващите две воли. Аз се отправих при патриций Теодор, военният началник и го молих да съобщи за мен на събора, за да се извърши мир и любов, защото Бог най-много обича мира и любовта. А сега, ако заповядате, ще напиша по сирийски за вярата, която ми даде Бог, за да бъде преведено на гръцки”. Ако съдим по хронологията на „Деяния...” войната с България започва 20 март 680 г. и завършва преди 16 септември 681 г.. Основание за такова твърдение дават съобщенията от Първо до Осемнадесето Деяние, в които Константин Погонат присъства и председателства Събора до 20 март (11 Деяние), отсъства от 22 март (12 Деяние и Събора се ръководи от упълномощени от него лица)  до  11 септември (17 Деяние) и отново председателства Събора на 16 септември (18 Деяние). Тази реч на Константин се свързва с датирането на мирния договор между България и Византия, който се явява международно признание на Дунавска България. Затова Началото на Дунавска България се брои от 681 г. Технически обаче това е признаване на част от преди това признатата още при Ираклий Кубратова Велика България - нещо като признаването на днешна Македония.

Всяка нация си има определени моменти, които са повратни точки в нейното съществуване, моменти на осъзната принадлежност към род и родина. Тези моменти са признати за официалните празници в държавата. Има обаче един, който е празника на празниците, пише бившият депутат Свилен Крайчев, директор на Българска асоциация на корабните брокери и агенти и секретар на БМК. Този, който трябва на консолидира всички от нацията, където и да се намират те по света. Него наричаме национален празник. В България сме избрали това да е 3 март, когато честваме Освобождението на България.

Известни са противоречивите оценки около тази дата и вместо консолидация, се получава поредно разделение на нацията. Има множество идеи за смяна на тази дата с 24 май, 6 или 22 септември и др. Но коя точно дата трябва да изберем?

За мен по-логично е, че това трябва да бъде рождения ден на самата държава.

Нашите историци са приели, че съществуването на България започва от 681 година. Така е записано в нашата история. Прави ли са били?

Има безспорни доказателства за съществуването на българска държавност и преди това. Например, Именникът на българските владетели започва от 165 година, а самият Аспарух е споменат далеч след тази година, като преди него е имало 5 владетеля. Защо тогава считаме, че държавата ни започва от 681 година?

Историческите източници казват, че България е спомената в речта на презвитер Константин от Апамея (Сирия) на шестия Вселенски събор в Константинопол, на 16-то заседание, което е било на днешния ден - 9 август, но през 681 година:

“Константин ме наричат и съм презвитер на светата Божия църква в Апамея от втора провинция Сирия, ръкоположен от Авраам, епископ на Артеуса. Дойдох на вашият свят Събор за да ви съобщя, че ако аз бях изслушан, то ние нямаше да претърпим това, което претърпяхме през тази година, т.е. това, което претърпяхме във войната с България. Още отначало исках да вляза на събора и да моля да бъде сключен мир, да бъде предложено някакво примирително решение, и да не се порицават нито тези, нито другите, т.е. нито проповядващите една воля, нито проповядващите две воли. Аз се отправих при патриций Теодор, военният началник и го молих да съобщи за мен на събора, за да се извърши мир и любов, защото Бог най-много обича мира и любовта. А сега, ако заповядате, ще напиша по сирийски за вярата, която ми даде Бог, за да бъде преведено на гръцки”.

Споменаването на България е в контекста на войната, която тогава се е провела между българи и ромеи. След разгрома на ромейския император Константин IV Погонат от княз Аспарух през 680 година, Аспарух предприема контранастъпление и през 681 година император Константин предлага примирие, което е документирано от Теофан Изповедник:

“Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север, и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”

Очевидно тази победа е закрепена с някакво споразумение, което се предполага, че е договорено край Варна. На практика, с подписване на договора, може да се счита, че България официално е призната със статут на нова държава, а имено (дунавска) България, което е нещо като признаване от ООН в днешно време.

Накратко, (Дунавска) България, основана от княз Аспарух можем да считаме като естествено продължение на Стара Велика България, но и като нова де юре държава, основана със съответните атрибути на държавността, а имено – владетел, столица, държавна администрация, армия, данъци и т.н., но и най-важното – ПРИЗНАВАНЕ, т.е легитимиране пред света от тогавашните т.нар. велики сили. За мен, по-добрият вариант на признаването на България би бил датата на самия договор, но тя поне засега не е известна.

"Според мен, националният ни празник трябва да бъде 9 август! Честит празник на всички, които приемат тази дата за най-важна в нашето летоброене!", завършва Крайчев.

Дали 9 август ще бъде избрана за дата на националния ни празник не е толкова важно, въпреки че датата 3 март не е особено подходяща. Мнозина историци и граждани се на мнение, че най-подходящата дата за национален празник на страната са или  6 септември 1885 - Съединението или датата 22 септември 1908 година, когато е обявена Независимостта на България. Именно Съединението е еднин от малкото исторически актове, с които българите решават съдбата си сами.

Важно е да познаваме историята, да помним, както грешките, така и победите, да живеем, мислим и изграждаме по-добро бъдеще за поколенията напред.

Черно море