Непознатата история: Свободният дух на варненката

Освобождението заварва Варна с население от около 21 000 души, от които едва около 3500 човека са българите. Всъщност е трудно да се посочи каквато и да е точна цифра за българското население на града преди Освобождението, но за първите градски избори през ноември 1878 г. е извършено преброяване на дворовете и според запазените документи във Варна нямало и 500 български къщи.

Преброяването от 1 януари 1881 г. установява не само, че българите вече са удвоили броя си и са станали  6714, но и точния брой на мъжете и жените - 4478 мъже и 2236 жени. В същото преброяване като матерен език на варненци са посочени български, турски, гръцки, арменски, татарски, испански, цигански и немски.

Именно за част от тези 2236 български жени, които станали проводник на модерното мислене и освободили духа на варненката, ще ви разкажа днес.

Положението на жената след Освобождението във варненското общество, подобно на това в цяла България, било подчинено на ориенталското мислене и манталитет на мъжката част от него. От една страна това се дължало на чисто етническото разпределение на гражданите на града - пъстрия етнически състав, обособеното в осем махали население, преобладаващата употреба на турски език в обществото и многоликия човешки поток през пристанището, които придавали на Варна колкото космополитен, толкова и ориенталски вид. Ориенталски били и разбиранията за мястото на жената в семейството, в повечето случаи то било по-ниско от това на домашния любимец на главата на домакинството. Тези разбирания били валидни както за турските, така и за българските домове в града. 

Арменките имали малко повече свобода

Те можели дори да имат дюкяни и дали своя сериозен принос в развитието на занаятите във Варна, работейки като шивачки, шапкарки, плетачки на дантели и тъкачки на персийски килими. Белите гъркини, макар да се хвалели, че са чада на „родината на демокрацията“, не били в по-различно положение от това на българките и туркините. 

Старите варненци, от друга страна, независимо от етническия си произход, споделяли виждането на Стоян Михайловски, че женската еманципация води до "изопачаване на природата на жената" и че жените не бива да живеят извъндомашен живот, да започнат да вземат участие в обществените борби и да "мъжествуват". 

Това потвърждават и пътните бележки на европейски образования Иван Богоров за Варна: „Навсякъде в цял град жена се не вижда, та кога излезе някоя случайно от някой вапор (слезе от някой параход – б.а.) мъжиете гледат на нея като на някое извънредно нещо; накъсо да кажем, варненци са лишени от инструмента на цивилизацията“.

Явно тези виждания са водещи и за управниците на новосъздадената българска държава, които успяват да задълбочат разделението в обществото въз основа на половия признак, като не осигуряват равни права и ресурси на мъжете и жените. Търновската конституция, която е прокламирана като много либерална и демократична, въвежда избирателни права за „всички свои граждани”. Но само мъжете (включително тези от малцинствата, често неграмотни и безимотни) са смятани за „граждани” и само те имат избирателни права. В други случаи обаче българските жени са третирани като „граждани”: като български граждани те е трябвало да се подчинят на закона за задължителното начално образование, целящ даване на елементарна грамотност; като граждани жените са задължавани да плащат данъци и са имали право да създават съюзи. 

За да променят положението си в обществения живот и да разчупят сивите окови на простичкия си ориенталски бит, варненки първо трябвало да излязат от оковите на сукмана и домашно тъканата риза. Или спокойно можем да кажем, че еманципацията на варненката започва с пристрастяването й към западната мода и откритието, че жената също може да участва в обществения живот и да се забавлява. Мъжете и преди този исторически момент имали много голям избор при забавления - от традиционния зияфет (от турски - пир, гощавка, веселба) до казината, публичните домове и шокиращите традиционното патриархално варненско общество кафе-шантани. Имало и много обществени увеселителни заведения, кафенета, бирарии и кръчми, но те дълго оставали забранена територия за жените.  

ДА ВИДИШ ЖЕНА ПО УЛИЦИТЕ НА ГРАДА, било рядкост.

Дамите успявали да показват най-новите си тоалети или на разходка по „гезмето“, или на градските балове, които се провеждали  два-три  пъти в годината. Така се появила модата на вечеринките. В началото на балната мода жените месеци наред саморъчно си шиели официалната дълга рокля за събитието, а в по-редки случаи си изписвали рокли от чужбина. И ако на баловете имало строг етикет за облеклото и положението било горе-долу овладяно, на забавите и соаретата всеки идвал с дрехите, които има - сватбена рокля, народна носия, плисирани поли или с бални тоалети. 

Елка Енева Пеева

Нещата се променили благодарение на една интелигентна дама - Елка Енева Пеева, първата българска модистка, учила във Виена. За късмет на варненските дами съпругът на известната модистка по това време бива назначен за главен училищен инспектор в морския град (после става началник на митница Варна) и г-жа Пеева пристига заедно с него и шест от своите ученички. Във Варна Елка Пеева продължава едно дело, което е започнала преди 20 години в столицата – да учи дамите на европейски вкус и усещане за модата. Модистката обичала да повтаря пред събралите се в салона й дами: “Скъпи мои гостенки, мили майки и момичета, знайте, запомнете го от мене - мъжът е мъж, когато уважава жена си и печели добри пари... Жената е жена, когато уважава мъжа си и е добре облечена, по модата. Запомнете тази дума от мене - мода. Сиреч, елегантно, добре облечена. Вие сте хубави. Но имате лошо ушити дрехи. А дрехата прави човека. Дрехата разкрасява жената и тя пленява мъжа. Дрехата е нашето бойно оръжие, за да спечелим богатите мъже с много пари...”
Но не всички варненки виждали като основна цел на съществуването си да си хванат богат съпруг. Има много жени от това време, които заслужават днес да споменем имената им, защото благодарение на тяхната „осолена от морския бриз“ упоритост, интелект и самоотверженост днес можем да говорим за „свободния дух на варненката“.

Стефания Мирска

Една от тези жени е Стефания Мирска, получила високо образование още преди Освобождението, тя е първата гимназиална учителка във Варна, преводачка, писателка, общественичка. Съпругът й Кръстьо Мирски, културен и напредничав човек – политик, публицист, общественик, избиран няколко пъти за кмет на Варна и народен представител, много се гордеел с умната си и образована съпруга. Кръстьо Мирски събирал вестници, в които пишела Стефания, и ги изпращал на майка й, която била също една от най-будните жени на своето време - Станка Николица Спасо-Еленина. Стефания Мирска влиза в ръководството на благотворителното дружество „Майка“, което успява да създаде първото стопанско училище за момичета  „Трудолюбие“.

Анастасия д-р Желязкова

Част от ръководството на това дружество и дългогодишен негов председател е и Анастасия д-р Желязкова. Родена е като Анастасия Цвяткова Узунова през 1845 г. в Одрин в семейството на чорбаджи Цвятко Узунов. Неин брат е именитият революционер Атанас Узунов, приятел и съратник на Христо Ботев и Васил Левски.

Анастасия учи в гръцко и във френско училище в Цариград. През 1869 г. е учителка в Калофер, а от 1871 до 1876 г. - в Пловдив. През 1869 г. основава в Пловдив женско дружество, наречено „Майчина грижа". През 1879 г. сътрудничи на вестник „Век" и публикува в Пловдив „Буквар на француския язик“. За живота й през периода 1880 - 1889 г. липсват данни. Омъжва се за видинския лекар д-р Младен Желязков, сестрин син на екзарх Антим I, и приема фамилията Д-р Желязкова. Отглежда две деца. Синът и се оженва за дъщерята на Илия Панов от Видин, министър в едно от следосвобожденските правителства на България.

През 1890 г. д-р Младен Желязков е назначен за градски лекар на Варна. Домът им бил на улица „Стефан Караджа". Във Варна Анастасия Узунова-Желязкова става член на учреденото през 1888 г. Женско благотворително културно-просветно дружество „Майка". През 1892 г. е избрана за председател на управителния му съвет и ежегодно е преизбирана на това място до 1897 г. включително. Публикува преводи от френски. Завършва земния си път през 1931 г., като завещава дома си за сиропиталище. Бившият й дом дълги години е училище за слепи деца.

Теодора Ноева

В ръководството на благотворителното дружество "Майка" е била и г-жа Теодора Георги Ноева, радетелка на женското движение, която става директорка на първото периодично издание от българската женска преса след Освобождението, сп. „Женски свят“. През март 1896 г. г-жа Теодора Ноева скандализира обществото, като извършва безпрецедентен за времето си акт, подавайки заявление в Градското общинско управление да бъде вписана в избирателните списъци. Това е първата проява на движението на суфражетките във Варна, а може би и в цяла България. 

Стефания Мирска, Анастасия д-р Железкова и Теодора Ноева били сред първите, които поставили от страниците на различни издания не само въпроса за правото на жените да избират и да бъдат избирани, но да повдигнат като цяло „женският въпрос“. 

Жените трудно и рядко заемали престижни позиции в обществения и стопанския живот, но в кризисни години са уволнявани от извоювани с труд места, за да отворят място за мъжете. Така например един закон от 1899 г. забранявал на учителките да упражняват професията си, след като се омъжат. Рестрикциите и дискриминиращите мерки, които са въведени по-късно, включват изискването броят на учителките в едно населено място да не надвишава този на мъжете учители. (чл. 73 от Закона за народното образование) и определят с 10% по-ниски заплати за учителките. 

След дълги борби едва в края на 20-те години на ХХ век ограничителният чл. 73 е отменен, за да бъдат наложени други рестрикции, като например закона от 1927 г., който ограничава възможността за професионална кариера на (омъжените) учителки до навършването на 20-годишен стаж, или на 40-годишна възраст. Очевидната цел на този закон е да намали конкуренцията на трудовия пазар в полза на мъжете.

Едва през януари 1938 г. е обнародван новият избирателен закон и за пръв път в българската история се дава право на жените да гласуват. Текстът на наредбата закон гласи, че избиратели са "всички български поданици, навършили 21-годишна възраст, мъже и жени. Последните - ако са омъжени, разведени или вдовици". Победата за слабия пол обаче не е пълна, тъй като извън този критерий остава голяма част от българките - неомъжените. Ограничението пада едва след 1947 г.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още Непознатата история: Първата проява на движението на суфражетките във Варна

Жената в обществото

За сложния ритуал на общуването