IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 24°
Култура
11:40 | 10 октомври 2016
Обновен: 06:33 | 29 март 2024

„Паметта на водата” – представление за любов и хармония

За юбилейния 70-и път изиграха постановката актьорите от варненския театър през изминалата седмица

По материала работи: Слав Велев
ГЕРГАНА ПЛЕТНЬОВА, ДАНИЕЛА ВИКТОРОВА И ВЕСЕЛИНА МИХАЛКОВА (ОТ ЛЯВО НАДЯСНО) като трите сестри Катрин, Мери и Тереза.

„Паметта на водата” е представление за любов и хармония. Така определя едно от най-силните заглавия в афиша на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” неговият режисьор Стоян Радев – Ге.К. През изминалата седмица за юбилейния 70-и път представиха пред публика „Паметта на водата” актьорите Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Гергана Плетньова, Даниела Викторова, Владислав Виолинов и Николай Божков. Стоян Радев не беше заедно с тях за празничното представление, тъй като снима филм в столицата, но е изненадал колегите си с цветя и бутилка вино в гримьорната. „Той изключително много ни липсва, както и ние на него. Сега чака всеки момент ние да му се обадим и да му кажем как е минало представлението”, каза след постановката Веселина Михалкова.


„Паметта на водата” е разказ за три сестри, които на пръв поглед се събират след новината за смъртта на майка си,  но същевременно откриват и много неща, които ги разделят. „Пиесата всъщност прави своеобразна дисекция на човешката душа”, казва още режисьорът Стоян Радев. Камерната постановка „хваща” публиката от самото начало и не я пуска до последната секунда. Никой не остава безразличен дори за миг - нито към наситения с послания драматургичен текст, нито към режисьорските решения, които са изпипали всеки един детайл в постановката, нито към блестящата актьорска игра. Поставени на ръба на своите емоции, героините в пиесата преосмислят миналото и вземат решения за бъдещето си, споделят и откриват една за друга неща, които до момента не са се осмелили да изрекат или за които не са посмели да попитат. Катрин се разделя с поредния мъж в живота си с плахото - „Не мислиш ли, че моментът точно сега не е много подходящ”, и застава очи в очи с истината, че се страхува да остане сама.Тереза издава пред съпруга си и пред приятеля на сестра си Мери нейната тайна, че 14-годишна е родила син, който тяхната майка е дала за осиновяване, за да не съсипе живота на дъщеря си. Мери решава да потърси детето, трескаво рови в старите кутии в дома на майка си акта за раждане и когато сестра й изскубва кутията от ръцете й, вече няма избор и трябва да й каже истината – че момчето е мъртво. Мери се сблъсква и с друга истина - че не може да има дете от мъжа, когото обича, и може би повече няма да стане майка. И в този момент решава да попита приятеля си Майк нещо: „Ще го кажа само веднъж и никога повече няма да го повторя: Ще напуснеш ли жена си, ще дойдеш ли да живееш с мен?!”. Трите сестри мислено разговарят с майка си и си дават сметка, че докато тя е била жива, не са имали време за това – просто да седнат и да поговорят с нея. И трите са поразени от прозрението си, че я опознават истински едва когато са я изгубили. 

 


ЗА МАЛКО ДА КАЖЕМ НАЗДРАВЕ! – един от малкото забавни моменти в постановката. 
 


Вече 70 пъти „Паметта на водата” печели публиката със силата на своите послания. Ето как усетиха актьорите юбилейното представление:
 

Юбилейна 70-а постановка на “Паметта на водата”, какво е различното всеки път?


Теодора Михайлова: Различно… То всеки път е различно, макар че е едно и също в основата си, но трепетът е винаги различен и знам ли, може би се усилва с всяко представление… Това е едно от любимите ни представления на всички. Този катарзис, който преживяваме, ние го очакваме с нетърпение и го искаме и усещаме едно удовлетворение, колкото и да е странно. 

 

Теодора Михайлова


Гергана Плетньова: Различен е всеки от нас – в какво състояние се намира, какво му се случва. Това е представление, което доста се влияе от това човек как влиза в него, ние никога не влизаме едни и същи, защото са се случили доста неща от представление до представление и това винаги личи. Така че ние сме различните всеки път.

 

Гергана Плетньова


Даниела Викторова: Кое е различното всеки път… Не мога да ви ги изредя по списък нещата, но най-малкото ние сме различни, както каза и Гергана. Спектакълът влиза в 5-и сезон, ние няма как да не се променим за 4-5 години. Както нашите герои са затънали в проблеми – екзистенциални и битови – така и ние... Като съвсем нормални хора всеки ден при нас е различен и от тази гледна точка и всеки един спектакъл с по нещо малко е различен. Това е разликата между театъра и киното - театърът е живо изкуство, а киното запечатва един момент. 

 

Даниела Викторова


Владислав Виолинов: Аз по-скоро ще кажа единственото, което е еднакво тук, и то е, че винаги е изключително удоволствие да играя в това представление. То всеки път е различно, всеки път се живее наново. Тази роля ми е една от любимите не случайно, въпреки че имам над 50. Тя е едно от малкото предизвикателства, с които съм се сблъсквал и които са ме направили по-добър актьор и по-смислен човек. Аз прекарах във варненския театър първите си 7 години от професията, смятам го като свой родител, винаги ще остане в сърцето ми и с удоволствие идвам във Варна, за съжаление, ми остана само това представление и само за него се връщам. За в бъдеще, ако ми се случи да работя пак тук, за мен ще бъде чест и удоволствие. 

 

Владислав Виолинов


Веселина Михалкова: Точно както е в живота, всеки път един спектакъл с друг не си прилича. Това важи и за всички останали представления, които играем. Това е живото изкуство. То няма как да не бъде различно. Ние не можем отвътре да преценим кое е новото, важното е, че всеки път, когато влезем в тази къща, защото ние не я наричаме сцена, това е нашата къща, се чувстваме като у дома си и всеки път това усещане наистина е невероятно. 

 

Веселина Михалкова

 

 

А публиката чувства ли се у дома си във вашата къща?

 


Веселина: Надявам се… По време на представление ние усещаме диханието на публиката, очите на хората можем да видим чак на финала... Аз мисля, че зрителите винаги намират някаква част от собствения си живот, от собствените си мисли в това представление и няма как да останат хладни и безучастни. 


Гергана: Аз не виждам хората по време на представление, но ги усещам… Те някак си много се сближават, докато гледат... Или са се прегърнали, или са се хванали по някакъв начин… Чисто физически си променят позите по време на спектакъла в една сгушеност, търсят се един друг. 


Теодора: След като свърши спектакълът, виждам сълзи в очите… И усмивки на лицата… И двете неща съществуват… Така е и в спектакъла и в живота… Това показва, че сме си свършили работата както трябва, според мен.


Владислав: Виждам сълзи, виждам смях, виждам истински емоции, такива виждат и те от нас… 


Даниела: На финала виждам в очите на хората благодарност, виждам споделеност… Това е като да са съпреживели всеки миг с нас, да са го усетили, да е минал през тях. За тези два часа по време на спектакъла, като че ли е имало едно постоянно докосване и водене за ръка между нас, актьорите, и публиката в залата. Няма как в такова пространство като сцена „Стоян Камбарев” да не се случи подобно нещо. Толкова камерно, на дъх разстояние, че няма какво да се преодолява като бариери и пространство. Драматургията е писана в края на миналия век, но ето, че тя все още е актуална... За мен тази пиеса е вечна. Тя можеше да е писана и през XV век и пак да се играе и сега. 


Зрителите на постановката преосмислят ли по някакъв начин живота си до момента, според вас?


Гергана: О, много се надявам… Това е целта на постановката. Това е нещо, което мисля, че всеки от нас се надява да се случи... В това е смисълът.


Веселина: Много често са ни казвали, че преосмислят особено взаимоотношенията родители - деца, деца - родители. Надявам се наистина да е така…


Даниела: Силно се надявам зрителят да изпитва някакво пречистване, такова, каквото ние изпитваме след спектакъл. Аз след този спектакъл се чувствам лека като перце… Ако пък остане още няколко часа, ден или два този спектакъл в мислите им, ако го сънуват, хубаво… Ако си зададат въпроси, още по-хубаво… Ако намерят пък и отговорите им, манна небесна е това… 


Трябва ли наистина да загубим човека, на когото държим, за да си дадем сметка колко е важен за нас?


Веселина: Не, не трябва, но в живота обикновено така се случва. В задъханото всекидневие човешко става така. Много често ние забравяме да казваме като деца на родителите си, че ги обичаме. Дразним се на това, че те остаряват, а ние не искаме това да се случва, плашим се от това, че все повече започват да боледуват, че се променят. Изгубваме някой и тогава оценяваме всъщност какво сме загубили. Но така е устроен човешкият живот. 


Даниела: Клишета само идват в устата ми. Преди 2-3 години животът ме сблъска с подобно нещо. Изгубихме близък човек и си дадохме сметка след това какво е представлявал за нас. Опитах се да си взема урока, обаче не знам… Като че ли сме създадени да не си учим уроците. Мисля, че пропускаме, забравяме… 


Владислав: Хората, забързани във всекидневието си, а и понякога от егоизъм или алчност, не си дават сметка какво притежават и гледат какво нямат, винаги мислят, че другите имат повече, не умеят да се наслаждават на живота, но това е въпрос на лично виждане. Аз съм така устроен, че винаги съм благодарен за това, което имам, ценя това, че съм здрав…


В това ли е смисълът на изкуството - да променя хората?


Гергана: То затова е създадено. По най-хубавия и чист начин да променя хората…


Теодора: Да променя, може би силно казано… Но дано успяваме малко да стоплим душата на човека, да отворим сетивата за някои неща, които той е пропуснал, може би в живота си или в своя ден.


Веселина: За мен лично смисълът е да се сблъсквам с текстове, които ме карат да мисля, които ме карат да бъда неспокойна, които ме карат да ровичкам вътре в себе си… Аз мисля, че това е важно и за зрителите… Но това не означава, че само тежката драматургия поставя сериозни въпроси. Аз изобщо не подценявам комедията, това е един изключителен жанр. Тя също поставя сериозни въпроси, но пречупени през друга призма и през друга гледна точка. Няма значение дали е комедия или драма, важното е да е смислено, да задава смислени въпроси…


Напоследък на по-леки заглавия залагат сякаш другите театри?


Веселина: Не знам… Предполагам… Всеки търси собствения си начин, за да преживее неговият театър. Не е лесно, но нашият театър се старае да поддържа един стойностен репертоар със стойностни текстове. За нас като актьори, за мен като артистичен директор това е изключително важно. Да, със сигурност не е леко. Може би по другия път е по-лесно, но тогава бихме изгубили смисъла. Важно за всички нас от варненския театър е да се занимаваме със смислени текстове и мисля, че варненската публика го оценява.

 

ЗА ИГРАТА СИ в „Паметта на водата” Даниела Викторова е номинирана за награда “АСКЕЕР” през 2013 г.  
 

 

ПОЛИНА ПЕТРОВА


Четете още:


Изневярата е сложно явление, показва в постановка Костадин Бандутов

Три премиери представя Драмата до края на годината

Коментари

Новини Варна