Оттатък портите на Рая
Пътепис за изумрудените води и екзотиката на Хърватия
Публикувана: 1 Feb 2018 | 14:06

ЕЛИ МАРИНОВА 
Снимки АВТОРЪТ

Всички пътища водят към....там, където ти стиска да поискаш да отидеш. За Хърватия знаех, че е бивша югославска република, че хората там са „братя славяни” и че „май имаха някакъв излаз на море”. И толкова. Сутринта минах сърбо-хърватската граница с деликатното уточнение на екскурзоводката, че ако на някого много му се прииска оттук нататък да си хвърли фаса на улицата или пакетчето от солети в морето, да вземе да се самообеси ритуално още преди да е прекрачил границата на една нова модерна европейска Хърватия. 

 

Утро. РИЕКА. Както не е трудно да се сетим, означава „река”. Голям град за мащабите на Хърваия на брега на Адриатическо море. С изненада вдишвам обстоятелството, че сме дошли в субтропическия пояс. Влагата и жегата се режат на кубчета. Усещане за Средна Италия. Всичко – от архитектурата до сладкия усмихнат бит на една спокойна нация, събудена за новия ден, напомня за Ботуша. Правя уточнението, че  Хърватия не е стопроцентов земен рай до последния камък. Изключвайки няколко безумно красиви местности в близост до вода, тя има и безкрайни, скучни, варовикови, каменисти пейзажи с ниска иглолистна растителност. Но пък местата, които обикалят Адриатика, както и обилно снабдените с езера земи са си чиста порта към райските покои на Земята. Цветята тук са цели планини.

 


 

ШИБЕНИК. Целунат от бреговете на тюркоазеното Адриатическо море, градецът е старателно изметен до последната прашинка със съзнанието на едни модерни съвременни туристически хора, които знаят как да посрещат гости. Знаят как да обслужват, как да пазят своето, но и да бранят спокойствието на преминаващите странници. Бяло, спретнато и тихо. С изобилие от яхти и кокетни платноходи. А този цвят на водата! Като художник често използвам тюркоаз. Но да си призная, мислех, че той реално не съществува във воден басейн. Идете по бреговете на Адриатика – там всичко е наситено синьо-зелено. Варовиковата бяла основа по дъното и специфичните минерали са основната причина този цвят да грее по своя ослепителен начин.

 


 

Кухнята на братята западни славяни е почти като нашата, като изключим супите, които дружно определихме като топла минерална вода в чиния. Бива. Вечерната разходка тук е задължителна. Младежки компании на пеещи и свирещи с китари тийнейджъри ме връщат в собственото ми безгрижно детство, когато нямахме време да мислим – бедни ли сме, еднакви ли сме, имаме ли хляб, покрив и спокойствие да вярваме в хубавото си утре. Кога младежите у нас престанаха да свирят на китари по площадите и влязоха в МОЛ-овете, за да надцакват крехката си прохождаща снобария?


СПЛИТ. Вторият по големина град в Хърватия.

 

Маранята във въздуха е почти непоносима през юли. Няма значение колко разсъблечен си – тя се завира старателно и в най-задръстените ти пори и те кара да искаш да се потопиш в прохладните води на градското крайбрежие.

 

 

А  там цвърчат хиляди хора в небивал летен екстаз. Плажове, разбира се, няма. Хърватия няма плажни ивици, има каменисти малки зони. 


Замъкът на Диоклециан. Палми и море от цветя из целия град. Красота. Докато екскурзовод ни изнася беседа за замъка и Диоклециановото потекло, с веселие забелязвам, че по всички дворцови стени щедро се веят...гащи. Кюлотите на баби, потниците на чичовци и още разнообразни битови текстилни артикули. Че живеят все още хора в замъка – знаех, но че имат свободата да си провесват гащите от стените на двореца, не подозирах.  

 

 

ПЛИТВИЧКИ ЕЗЕРА. Тук вероятно св. Петър посреща на портата на Рая. Даже май съм сигурна.

 

Тук се мълчи от благоговение. Няма пакети от храна, бутилки от питиета и човешки остатъци от свинщина. Езерният комплекс е огромен и потокът от хора не пречи на никого. Има място за всички. Представлява група езера в района на областта Лика, Хърватия. През 1949 г. са обявени за национален парк. 

 

 

Названието „Плитвице“ е записано за пръв път през 1777 г. от Доминик Вукасович, свещеник от Оточац. Името идва от думите „pličina“ или „plitvak“ – „плитчина“. До 1958 г. районът е непристъпен и до езерата се достига единствено през горски просеки. Поради тази причина броят на посетителите е малък.

 

 

Тогавашният управител на парка Йосип Мовчан решава да бъде изградена система от дървени мостчета и пътеки, чрез които да се даде възможност на по-голям брой посетители да разглеждат парка, а по този начин да се увеличат приходите за поддръжката му. Общата площ на езерата е 217 хектара, от които три четвърти се падат на двете най-големи езера - Козяк и Прошчанско езеро.


Националният парк „Плитвички езера“ е уникален пример за физично-биохимична лаборатория на открито. Негов основен феномен е особеният начин на създаване на шуплестия варовик в резултат на строго определени взаимодействия между физикохимичните и биологичните особености на карстовата акватория при днешните климатични условия и условията на ненарушено природно равновесие. Чрез образуване на варовикова кора върху подводната растителност в местата на преливане на водата възникват естествени бентове, от които долината на река Корана се преобразява в каскада от 16 стъпаловидно подредени проточни езера. Поради различни природни особености езерата се делят на Горни и Долни. Основната характеристика на езерната система е значителната динамика на непрекъснато нарастване и преобразяване на всички нейни елементи. Под влияние на натрупващия се шуплест варовик при водопадите дълбочината, големината, формата, та дори и броят на езерата постоянно се променят.


В края на обиколката всички се движат сякаш на педя от земята и почти не говорят. Душите им са пречистени и заредени, чистата прана е измила и последната умора, тревога и петънце. Бях в Рая. 

 

Четете още: За вярата, следите на времето и за двата Бога

За горите на Делю, пенливата вода и висините

Портата на Ориента

Барселона – една нова любов

Коментари ( 0 )