Калин Врачански: Актьори много, театри малко!

Стана известен от малкия екран, когато влезе в къщите ни със „Стъклен дом”, но всъщност Калин Врачански отдавна вече е вещ в занаята на актьора. Радва се, че славата му го застига във възраст, която не му позволява да се главозамае, а само му дава шанс да  участва в повече проекти. Това се оказва, особено важно за него.Така е скроен, не може да стои на едно място.

Доста смут настъпи в театъра, покрай идеята няколко неуспешни държавни театри да бъдат претворени в отворени сцени. Сред тях е и театърът в Кърджали, където сте работил и вие.

Да, бях там в куклената част. Макар да съм завършил драма, водих кукли.  Но по-важният въпрос е защо се е стигнало дотам и кой е отговорен за това. Все пак театърът е част от една пазарна икономика. Когато поемеш ръководството на една трупа, знаеш какво наследяваш и трябва да се опитваш да го оправиш. Предполагам, че тези театри, ако са натрупали дългове, те са били отпреди. Когато един човек е кандидатствал за съответния пост – този на директор, го е направил с проект, който е защитавал. Явно очакванията не са оправдани.

Трябва ли изкуството да е само на пазарен принцип?

При положение, че хората избират какво да правят и какво да гледат, трябва да се съобразяваме с техните вкусове. Един театър трябва да има достатъчен брой успешни представления, за да издържа онези, които предпочитат различното изкуство. За да се стигне дотам, е необходим достатъчен брой постановки, които да донесат доходи.

Вие какво изкуство предпочитате?

Обичам изкуство, което да вълнува. Така и хората ще имат интерес да го видят.

Нужно ли е изобщо да има щатни актьори. В много страни, като Великобритания, например, актьорите не са на постоянна работа.

Не знам как е там, но у нас това си е нещо установено. Подобна реформа би била стрес за много хора, някои от които вече не са в разцвета на силите си и трябва тепърва да се доказват. Аз не съм на щат и знам какво е да нямам сигурна работа. От друга страна, ако има хора, които са на щат, обаче не играят, също не е добре. Трябва да си ангажиран.

Театрите са малко, а актьорите – доста.

Не съм правил сметка, но всяка година от театралните училища излизат поне 60 актьора. Естествено, такава бройка не се освобождава всяка година в театрите в страната. Може би трябва да се помисли да се приема по-малка бройка актьори, да бъдат по-качествени като професионалисти, за да имат работа. Така би се получила истинска конкуренция, която да е и градивна. Някои ще си кажат, че от моя гледна точка, който съм постоянно зает, е лесно да говоря така. Но всъщност и при мен стои проблема, когато излезе някоя постановка след това ще имам ли ново предложение.

Кое е най-трудното в професията ви?

Най-трудното в професията ни е да издържиш. Ясно е, че парите, които получава един щатен актьор не са много, затова трябва да си търси допълнителна работа. Знам, че е трудно в по-малките градове да си намериш още нещо подходящо. Все пак, познавам хора, докато бях в Кърджали, които успяваха да работят допълнително. Дори изкарваха повече пари отколкото като актьор. Не трябва да стоиш на едно място и да чакаш, а да се развиваш.

През февруари спектакълът „Ревизор” се игра за 100-тен път. Другата ви голяма роля в театъра е тази на Квазимодо в „Парижката Света Богородица”. Коя е най-трудната ви роля?

Всички роли са трудни. В „Ревизор” ми е първата голяма роля в Театър София. Тогава бях нов актьор и осъзнах, че е голяма отговорност. В „Парижката Света Богородица”  трудността идваше от това, че се правеше нещо, което до този момент у нас не е имало. Чудихме се кое как да сътворим, за да се получи добре.

Костюмът ви е доста тежък, носите изкуствени зъби...

Тегаво е, но после остава само забавното. Хората се радват, а ние се стремим именно към това.

Ставате известен от малкия екран – нещо съвсем естествено. Как ви се отрази славата?

При мен това се случи на възраст, в която вече бе късно да хвана и да се главозамайвам. И това бе добре за мен, просто станах по-зает. Започнах да работя повече и страничните неща, които работя и до момента.

Спират ли ви по улицата?

Преди ме спираха. Сега не толкова често, тъй като времето, когато бях постоянно в „дома на хората” отмина и остана другото.

Отказвал ли сте проекти?

Отказвал съм. Сигурно и ще продължавам. Това става, когато не намирам нещо, което да ме вълнува в предложението. Когато нещо не ти е интересно и имаш възможност да избираш, си оставяш вниманието само към неща, които според теб наистина си струват. Не съм правил компромиси, мога да си го позволя засега.

Освен на малкия, ви видяхме и на големия екран с Елена Петрова във „Вила Роза”.

Филм, който много обичам. Работата, докато го снимахме ми достави огромно удоволствие. Бе чудесно да съм с този екип. Надявам се повече хора да са успели да го видят.

Сега снимате ли се?

Сега не, но лятото ще продължим снимките на филма с Асен Блатечки, който започнахме вече. Това е дебютният му проект като режисьор. Там съм лошия. Един може би заблуден в себе си и възможностите си човек, който не е толкова дълбоко развит душевно. Останал е на повърхността и е агресивен. Смята, че той трябва да е в центъра на събитията.

По-лесно ли е да ви режисира колега – актьор?

Няма значение дали ме режисира режисьор или актьор. Лесно е, когато знае какво иска. Трудно е, ако нямате общ език. С Асен не е така. Познаваме се, приятели сме, говорим на този общ език и се разбираме с малко думи. Бързо работим. Това е особено важно за ритъма, на който е и той, и други колеги във филма.

Чувствате ли се успял?

 В това, което правя – да.

Четете ли жълтата преса, която обича да пише за вас?

Не, но постоянно се намира някой приятел, който да ми разкаже новото за мен. Стоя настрана от това. Имам си достатъчно работа, за да влизат и подобни „събития” в живота ми.

Извън театъра и киното, какво ви вълнува?

Това, което се случва с театъра ме кара да мисля за него. Аз съм част от тази гилдия – има ли я няма ли я, не е ясно. Ако я имаше, може би не би се допуснало да се случи.

Какво иска актьорът да му се случи в професионален и личен план, както и цялото интервю с него, вижте в Tialoto.bg

Автор: Петя Славова