IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec
Варна
Култура
13:42 | 15 януари 2017
Обновен: 06:17 | 24 януари 2022

Живеслава Делидобрева: Защо да остана във Варна?

Конкурс на медийна група „Черно море”

По материала работи: Юлиян Атанасов
Живеслава Делидобрева: Защо да остана във Варна?

Варна е моят роден град. Родена съм на 13 юни 2002 година. Кръстили са ме с не толкова популярно име, а възможно и единствено такова- Живеслава. То означава „живот и слава“. И веднага следва въпросът- какво зная за града, в който живея. Чела съм, че много преди да започнат да го наричат така, той е носил името Одесос. Варна е град с хилядолетна история. Това е повод за гордост. Лично аз не познавам човек, който да не обича родното си място, без значение къде се намира то. Навярно и затова изпитвам една такава особена любов към Варна. Където и да пътувам, винаги се завръщам отново тук. И се чувствам на мястото си. Точно така, на мястото си, място, което според много водещи археолози се счита за люлката на днешната цивилизация. Редица са артефактите в тази насока.

 

В музеите са съхранени много от тях. Ако съдим по откритите доказателства, то първите жители на днешна Варна наистина се явяват и първите жители на една древна, над стовековна цивилизация. Кой друг град в света би могъл да се похвали с това? В сбирките на музеите се пазят кремъчни предмети на повече от 12 хиляди години, останали от най-първите хора, обитаващи нашите земи. Говорейки за всичко това, няма как да не споменем и находището от Варненски халколитен некропол. Находката се явява най-старото технологично обработено злато в света, датира от пети – четвърти век преди новата ера. Представяте ли си ? Пети- четвърти век преди Христа! Изумително! В града ни се намират и останките от Римските терми, които всъщност са били най-голямата баня на Балканите.

 

Историята си е история, но нека се върнем в днешни дни. Като гледам старите пощенски картички и това, което помня само от няколко години насам, даже и без да съм живяла преди, няма как да не съжалявам за онази атмосфера, която лъха от тези фотоси. Атмосферата- това е душата на един град. Всеки град има своята душа. Поне това съм усетила на местата, където съм била- Стария Несебър, Пловдив, Велико Търново и куп други градове, не само в България. Да речем Виена, няма как да сбъркаш този град. Съвременно място, но съхранило традициите си, дори и с миризмата на коне около „Щефан Платц”. Или да вземем Токио- най-отдалеченото кътче, до което съм ходила. Динамиката на препускащи хора по улиците и многобройните цветни реклами по витрините в „Гинза” в съчетание с достолепието на древните будиските храмове- в едно се преплитат минало, настояще и бъдеще. Връщайки се в Европа, се сещам за Рим. Обстановка, която те впечатлява! Чисто и просто – музей под небето.

Обичам моя град и когато се разхождам във Варна, виждам също толкова хубави стари сгради, само че повечето от тях са с рушащи се фасади, а други и в по-окаяно състояние. Престъпно е да се отнасяме така с историята си. От картата на Варна са изчезнали толкова хубави неща. На фона на тази моя тъга, светъл лъч например е наскоро отремонтираната сграда на „Юнашкия салон”.

 

Радващо е за очите да видиш, когато се случва нещо такова- не се руши, а се надгражда. Искам да остана във Варна, но за да стане това, е добре да се помисли за младите хора и за нашите родители. Необходимо е да има с какво да се препитават семействата ни. Два- три месеца през лятото да бъдеш сервитьор, барман или спасител на плажа, не стигат за цяла година. И дните текат като вода, без нищо да се случва- както в морето край Варна на няколко места свободно изтича в тръби горещата минерална вода. Щом това е така, не може ли другаде това богатство да бъде уловено и да се ползва за балнеоология през цялата година. И ето ти постоянна заетост. А когато си дойде лятото, това си е допълнително. Сигурно има и още начини, за да се помисли как биха могли да се използват ресурсите на града ни в полза на гражданите.

 

Аз съм пътувала къде ли не с моя баща, но обичам да се връщам тук. Спомням си една история за Варна, която той ми е разказвал. Разбира се, татко няма как да е бил пряк свидетел на нея, тъй като времето, в което се е случила, е било в края на 19 век. Разказът е наистина интересен. Ще се опитам да го пресъздам, още повече че е пряко свързан с моя град.

 

През 1890 година патриархът на българската литература Иван Вазов посещава града ни. После, единадесет години по-късно, на 1 септември 1901 година в софийския вестник „Мир” излиза и пътеписът му със заглавието: „Един наш черноморски бисер”. Там той с патос възкликва: „Варна, Варна, хубава Варна!– и продължава.- Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро...” Не искам да цитирам какво още е написал, но няма как да отмина впечатленията му за един от днешните символи на града- Морската ни градина. Малко е дългичко, но си заслужава да се прочете: „Приморската градина е наистина едно възхитително място въз високия бряг. Добре утъпкани, чисти, сенчести алеи лъкатушат из зеления шумак на акациите. Морето на изток, широко, равно, светло се синее с бръчкавата си повърхност и се дели от небето чрез една права сребриста черта в кръгозора. То ми праща своя прохладен лъх, аз моите възхитени поздрави... българското Черно море, което пръв път съзирах, като пред вълшебно видение.

 

Долу под мен са морските бани, които нямат още къпачи – къпалният сезон не е дошел още. Вълните там са прозрачни като кристал и в дъното се видят ясно морските камъчета и тъмните водорасли: брегът на север, във вид на горист полукръг, се изкроява в морето и свършва с шумест нос, дето в зеленината се гуши невиден оттук, разкошният Евсиноград. На юг полукръгът, поразширен, се свършва с нос, гол в морето: Галата...Но морето, колко е то хубаво! Това море е красота, славата, величието на Варна. Гледаш и не можеш да се нагледаш...“ Впечатляващо е нали? В този пътепис има и други изумителни неща, но за жалост, в рамките на тези редове не мога да представя всичко. Писано е с ум и сърце. Не е зле пътеписът  да се прочете от повече хора. Представата ми за Варна от позицията на моите четиринадесет години няма как да бъде пълна. Затова се доверявам на разказите на по-големите. Чета написаното, гледам оставеното наследство, виждам какво се случва пред очите ми и размишлявам. Смятам, че доста трябва да помислим върху това, което вършим, защото каквото правим сега, това ще оставим на тези, дето идват след нас. Откакто свят светува така е било и така ще бъде. Може би и за това онези, които са мислили повече, са оставили и повече. Изкушавам се отново да се върна към пътеписа: „За да видиш българската Варна, новата Варна, трябва да се отдалечиш от морето и да се изкачиш на гърба на ръта, който дели морето от Девненското езеро.

 

По тоя рът са българските махали с новите трикатни хубави къщи, с огромното здание на девическата гимназия, със съборната черкова... с кокетния военен клуб, с библиотеката, с държавните учреждения и широки мегдани... Две прекрасни, постлани с камъни улици, обточени с добри плочници, турят Варна по-високо в това отношение от столицата...” Да, така е описана Варна преди повече от сто години. В пътеписа се говори още за строежа на пристанището като за „надежда на бъдещата българска Марсилия...” Споменава се многократно за езерото, като то е сравнявано с швейцарско: „Аз дваж споменах Девненското езеро. То е прекрасно, синьо, швейцарско езеро, отишло много навътре в сушата, заобиколено от зелени рътове... Представям си бъдещето, когато Девненското езеро, съединено с пристанището, ще бъде браздено от параходи, и виждам пущинака на тия брегове, заместен от засмени вили, от градини и зелени алеи, когато културата, разцъфтяла чрез търговията, ще направи чудеса край тия светли води...”

 

Е, погледнато сега, малко по по-друг начин се е развил градът, от посоката за която говори Дядо Вазов, но никога не е късно и това да стане. Сто и няколко години от написаното не че няма параход, ами няма и параходче, което да свърже двата бряга на езерото. Добре, че беше ремонтът на Аспаруховия мост, по-точно задръстванията по него, за да пуснат корабче да прекосява водата. Неслучайно още тогава Вазов е казал: „Дай боже – на дявол му куршум в ушите.” Един вид, да не чуе дяволът, че нещо да вземе да се обърка. Така завършва патриархът своя пътепис, но преди това казва нещо важно, на което е хубаво да се обърне внимание: „... защото Варна, ако не може да се гордее с миналото, може да се хвали с бъдещето – нейното честито местоположение ми казва това.”

 

Аз бих добавила, че Варна не само може да се гордее с миналото си, но е длъжна да направи същото и със своето бъдеще! Да, това е възможно. Стига да се намерят хора, обичащи този град и мислещи със сърцето си за него. Аз съм точно такъв млад човек!

 

Живеслава Добромирова Делидобрева, СУ „Димчо Дебелянов“, VIIIА клас, 14 г.

 

 

Четете още:Йоанна Колева: Защо да остана във Варна?

Катерина Атанасова: Защо да остана във Варна?

Стела Начева: Защо да остана във Варна?

Георг Начев: Защо да остана във Варна?

 

Коментари

Новини Варна