Съдия Ерна Якова: Не може да приемаме всичко негативно, с което се срещаме, и да живеем с него

ЕРНА ЯКОВА – председател на Районен съд – Варна. 

Вече девет години съдия Ерна Якова оглавява една от най-важните институции в града.  Председателят на Районен съд – Варна, съдия Якова определя себе си като човек, който държи на баланса и контрола – в житейски и професионален план. Може би това е характерно за символа на професията й, който съвпада със зодиакалния й знак Везни. 

За упоритостта и професионализма, за баланса и контрола, за стреса и за спокойствието, за силата на характера… съдия Ерна Якова в рубриката „Насаме“:

Районен съд – Варна, стои на едно от челните места в страната и по натовареност, и по качество на работа. Това е една от съдебните институции, които дават лицето на съдебната власт в държавата. Правосъдието във Варна не е свързано със скандали, а с почтената работа на колегите. В момента, както и в предходните осем години, съм начело на тази институция и не мога да отрека своя принос, но председателите преди мен също имат принос за това Районен съд – Варна, да стои по този начин в публичното пространство. Зная, че винаги  има недоволни от работата на съда, но като цяло имаме изграден много добър колектив от млади съдии, които още с встъпването си в длъжност са професионално обучени. А когато е налице професионализъм, нещата се случват. 

Усещане за нещо повече от това да съм съдия нямам. Позицията, която заемам, се дължи на опита и уменията, които имам. Затова със самочувствие мога да  кажа, че за мен не е проблем да ръководя тази институция, в която работят 220 човека, от които 54-ма съдии, 21 съдии по вписванията и държавни съдебни изпълнители. Пръснати сме в няколко сгради в рамките на града и това също изисква организационни способности, за да може да функционира този „организъм“ в нормален ритъм. Дори да имаме проблем, да го решим максимално бързо, без да го преекспонираме. 

Отговорна е работата на председателя, но не по-малко отговорна е работата на съдиите, защото всеки един, сам по себе си, представлява институцията. Председателят е равен на останалите съдии както в своя съд, така и във всички останали съдилища. При нас няма тази йерархична зависимост, която съществува в други структури. Тук аз заседавам, както заседават всички съдии. У нас, за разлика от други държави, председателите на съдилища разглеждат дела. Т.е., не спираме да правораздаваме и да водим процеси паралелно с административно-управленската дейност.

Човек трябва да е балансиран, за да е на тази позиция

Не трябва да бъде краен в преценките си за хората, не трябва да бъде краен и в действията, които предприема. В екстремни ситуации обаче е необходимо да умее да прави и това. Но ако сме създали необходимия баланс, няма да стигнем до ситуации, които да излязат извън контрол. Важно е, както споделя Стив Джобс, когато човек се обърне назад и съедини точките, да разбере защо е на това място. За себе си мога да кажа, че съединявайки точките, виждам, че мястото, на което съм сега, не е случайно.

И двамата ми родители са юристи. Докоснала съм се от малка до правото, въпреки че в нашия дом никога не са се обсъждали въпроси, касаещи работата им. И двамата бяха съдии, а баща ми беше и известен в града адвокат дълги години след това. У дома не се е говорило кой какво дело и какъв казус има да решава и т.н. Три деца сме и никога не сме слушали разговори по служебни въпроси. Така е и в моето семейство. 

Смятам, че желанието ми да стана юрист се е породило някак естествено. Преди това съм завършила Математическата гимназия във Варна. Упорито кандидатствах „Право“ в рамките на седем години! Не ме приемаха. По онова време можеше да се кандидатства само на едно място и край. На осмата година ме приеха  във ВИНС-а „Икономика“. Завърших, като междувременно работех, а се дипломирах, вече в Икономическия университет, с дипломна работа „Управление на персонала“, без изобщо да мисля, че един ден ще управлявам хора по начина, по който го правя днес. 

Завърших през юни и реших отново да кандидатствам „Право“ като второ висше образование. Паралелно пишех дипломна работа и четях за приемния изпит. Септември месец ме приеха с бал, много по-висок от другите първокурсници. Следващите години на моето образование преминаха в Софийския университет. Благодарение на съпруга ми и  моите родители, които ми помагаха с грижите за двете ми деца, докато уча, носех „няколко дини“ под една мишница. Приятелите ми се чудеха как го правя. Нямах никакъв проблем. Когато човек свикне да учи, мозъкът му работи на вълна обучение. Дипломирах се и малко след това започнах работа като съдия. 

Юридическата си дейност не съм започнала на двайсет години, а на възраст, която предполага достатъчно житейски опит, за да застана на стола на съдията. Освен професионални знания за тази професия са необходими знания и от живота. Но приветствам всички млади колеги, които са в този съд, защото благодарение на тях пазим духа си млад, а това е изключително стимулиращо. 

Пътят ми не е бил лек и никога не съм си поставяла за цел да бъда начело. Естествените процеси ме доведоха до мястото, което заемам в момента - качествата ми бяха оценени от други хора. Проблеми винаги има. Самата ни работа е такава. От една страна като съдии решаваме спорове, а като административен ръководител  трябва да  работя за създаване на нормални условия за работа на колегите, нормални условия за гражданите, които идват в сградата на съда и влизат в съдебната зала.

Натовареността на колегите беше болна тема и дългогодишен проблем за нас. Малък щат за съдии, а огромни постъпления от дела. Тези хора, които полагат ежедневно труд и решават на годината минимум по 500 дела, не трябва да бъдат денонощно в съда, защото и това го имаше. В събота и неделя непрекъснато имаше работещи, кабинетите в сградата светеха и след 20 ч. Удовлетворена съм, че усилията за увеличаване на щата  за съдии, които положих през мандата ми, се увенчаха с успех. Не съм хленчещ човек, има ли проблем, трябва да го решаваме, и то бързо. 

Когато миналата година бях номинирана за изборен член на Висшия съдебен съвет от квотата на съдиите, приех да се включа в своеобразната предизборна кампания, защото подобна кампания, съгласно новите правила за избор сред самите съдии, се организира за  първи път. Взех си отпуск, защото реших да се срещна с възможно повече колеги от различни съдилища в страната, за да мога очи в очи, в пряк диалог с тях да придобия лични впечатления от условията на работа, колективите и проблемите  по места. Не успях да посетя всичките 113 районни съдилища в България, но определено мога да твърдя, че имам поглед в професионален аспект над магистратската работа на районно ниво в страната. В този смисъл не съжалявам за поредното включване в конкурсна надпревара в живота ми, гледам на него като на опит, като на път, който е трябвало да извървя…

Балансът и диалогът са важни. Сблъсъците не решават проблемите

Само в нормален диалог може да се намери решение на даден проблем. Трябва да умеем да постигаме консенсус по спорните въпроси. Не обичам да влизам в безсмислени спорове, не съм човек на конфронтацията. Държа да чуя отсрещната страна и да се разберем или поне да си изясним позициите. Всичко е от полза – и хубавото, и лошото. Това е моят стил на работа. Екипът е важен, разпределението на задачите е много важно, контролът също. Не контролираш ли процесите, те излизат извън очертаните рамки. Аз може би съм контролираща личност наистина. 

ПРЕЗ АВГУСТ 2018 Г. С РЪКОВОДИТЕЛЯ  на Върховния съд на провинция Ляонин и магистрати от Китай.
 

Всекидневната ни работа е свързана с много негативизъм. Такава е работата на съда. Тук никой не идва, за да се ожени или да си кръщава детето. Когато си на тази позиция, не трябва да се впечатляваш от всичко. Не може всичко негативно, с което се срещаме, да го приемаме в себе си и да живеем с него. Трябва да можем да се абстрахираме от някои неща. Важно е да сме едни нормални, добри и почтени хора, доколкото е възможно при всичко, което ни заобикаля.

Нямам случай в практиката, който да ми е оставил отпечатък или да ми е повлиял емоционално. Както бяха казали за мен, 

„Тя е един камък!“ 

Не влагам емоция, когато вляза в съдебната зала. Това вероятно е въпрос на характер или дарба. Мисля, че вложената емоция по наказателни дела не е добър съветник  при вземане на крайното решение. Не си го налагам, така съм устроена. Много са случаите около нас, виждаме какви са последиците при инциденти с водачи зад волана, употребили алкохол например. Споделям с моите деца и приятелите им такива случаи, само за да знаят рисковете.

Първото си дело помня, защото дотогава бях влизала само в състав с двама други съдии в съдебната зала, а сега трябваше сама да водя заседание. Помня, че оправдах подсъдимия.

Първата ми постановена присъда беше оправдателна 

Не съм искала да работя наказателно право, защото не го харесвах в университета, но по ирония на съдбата вече 15-а година се занимавам само с наказателни дела. Като всяка зодия Везни, която много се колебае, докато си купи едни обувки или палто, аз трябваше да се науча да вземам решения бързо. В наказателен процес присъдата трябва да се обяви веднага след последната дума на подсъдимия. Съдията трябва да е подготвен много добре, предварително всичко да е прочел. На ден се гледат най-малко четири дела от общ характер и 5-6 от административен характер. В рамките на 6 часа за деня трябва да се изгледат тези дела и за всяко има около 15 минути, за да се вземе решение. Явно затова е трябвало да започна да се занимавам с наказателно право и вече мисля, че съм си на мястото. Давам си сметка, че

по този начин се научих да вземам решения бързо 

Не държа да бъда на показ, а да си свърша професионално работата. Лаическите изпълнения не са ми по вкуса. „Любител“ адвокат, когато видя в залата, не ми харесва. Може би съм вдигнала много високо летвата, но не искам да я свалям. 

Правилото ми е да не си нося работата у дома. Още като младши съдия бях взела едни дела, за да ги прочета. Тогава баща ми ми каза така: „Започнеш ли да работиш у дома, това ще ти е за цял живот“. Следвам това и до днес. Разграничавам двете неща. Няма нужда целият свят да знае какво работя. Не искам да съм мъжкото момиче, което ще се доказва навсякъде и във всичко, въпреки че понякога се налага. Правя го, зная, че ще се справя, но когато човек успява да раздели нещата, те се получават по-добре. 

В първите години от своя професионален път на човек му трябва повече време, за да си свърши работата. Стояла съм на работното си място и до 23 ч. След това се добива рутина и тя не е лошо нещо, защото е свързана с професионализъм. Тогава вече не е необходимо толкова много време, за да се отсее едното от другото и да се види къде е проблемът. След работа успявам да се откъсна от служебните си задължения и да си почивам наистина, защото смятам, че една почивка е важна за всеки, за да бъде на следващия ден работоспособен и продуктивен. 

ПРЕЗ  ЮЛИ 2018 Г. ЗАЕДНО С ТРИМАТА ЗАМЕСТНИК-ПРЕДСЕДАТЕЛИ  и петима новоназначени магистрати в Районен съд – Варна.

Личната ми ангажираност към семейството е била и преди да стана съдия, ще продължи и след това. Това е нормално, за което ние, жените, имаме естественото призвание. Умея да балансирам и никога не съм била упреквана в семейството, че съм прекалено заета със служебните си ангажименти. Организиран човек съм и това вероятно се дължи на многото етапи, през които съм преминала в живота си. Докато сме учили, не сме го разбирали, но тези знания са складирани някъде в съзнанието ни и всичко, през което сме преминали, има значение занапред. 

В живота съм един нормален човек. Когато човек следва естествените си  интереси и има нормални изисквания към себе си, той е с такива и към останалите. Мисля, че така се живее по-спокойно и по-добре. Стремя се да предам това на по-младите си колеги. 

Много е важно човек да е спокоен

Само така той е полезен както за себе си, така и за всички останали. 

Когато почивам, искам да направя нещо за себе си, да ми се даде шанс да видя неща и места, които не виждаме по туристическите маршрути – начин и философия на живот...  Обичам, когато съм в отпуск, да прекарвам времето си и извън България. Имам роднини и приятели в различни краища на света, имам щастието и късмета в последните 15 години да бъда някъде. Обичам киното, посещавам при възможност наши и международни филмови студия и фестивали, включително за късометражни и документални ленти. Хубаво е, когато човек има интерес да види различни места в Азия, Австралия, Нова Зеландия, САЩ и Африка. Особено за младите хора. Трябва да отидат, да видят какво е, да преценят дали това би бил техният живот и дали биха били щастливи там. Ако им осигурим възможност да видят и едното, и другото, те няма безразсъдно да се стремят към нещо, а целенасочено ще го търсят. Моите деца например са избрали да учат и да се развиват в България. 

Спокойствието и радостта от живота, ако може човек да си ги позволи, са най-ценни. Достатъчно е да имаме добри хора около нас, за да се чувстваме и ние добре, и да си доставяме удоволствия, когато е възможно. Аз всеки ден си доставям удоволствие, като вървя пеша до работа, а след това и в Морската градина. Не ползвам служебен автомобил. Когато се движиш пеша по улиците, поемаш друга енергия. Земята има силата да изтегля от нас стреса, натрупан през деня. Трябва да имаме физически комфорт, за да имаме и всичко останало, а всеки трябва да открие своя начин, чрез който да чисти от себе си стреса.  

Когато приключа мандата си на административен ръководител, ще продължа работата си като съдия, надявам се, докато се пенсионирам. След което дано да имам един нормален живот. Така, както го имаха и продължават да го имат моите родители. Защото минаваме през различни етапи в живота и професията е само една част от него.

Не искам да зная какво ще ми се случи, хубаво или лошо, минала съм и през едното, и през другото, затова посрещам всеки ден, който дойде… нормално. 

МАРИАНА СТОЙКОВА